Буря се надига

— Аха. Никак не те бива в лъженето, а, Нинив?

Тя се изчерви от смущение. Кога се беше научил да познава хората толкова добре!

— Наистина се безпокоя за него, Ранд ал-Тор. Той е толкова кротък, скромен — и винаги позволява на приятелите си да го командорят.

Така. Нека Ранд да мисли за това.

— Скромен? — повтори той замислено. — Да, предполагам, че още е скромен. Но кротък? Перин вече не е твърде… кротък.

Значи се беше свързвал с Перин наскоро. Светлина! Как го беше разбрала Кацуан и как на нея й беше убягнала тази връзка?

— Ранд, ако си възложил на Перин да свърши нещо за теб, защо трябва да го пазиш в тайна? Имам право да…

— Не съм се срещал с него, Нинив — прекъсна я Ранд. — Успокой се. Просто има неща, които знам. Свързани сме — Перин, аз и Мат.

— Как? Какво искаш да…

— Само това ще кажа, Нинив — прекъсна я Ранд тихо.

Нинив стисна зъби. Другите Айез Седай говореха за умението да сдържаш чувствата си, но явно не им се налагаше да се разправят с Ранд ал-Тор. И тя можеше да е спокойна, ако не се очакваше да се оправя с най-упорития глупак, навличал ботуши на краката си.

Продължиха известно време мълчаливо. Облачното небе бе надвиснало над главите им като далечно поле от торф и сив мъх. Мястото за среща с Пограничниците беше един кръстопът наблизо. Можеха да Отпътуват направо там, но Девите бяха настояли да пристигнат малко по-далече и да подходят по- предпазливо. Пътуването беше изключително удобно, но можеше и да е опасно. Ако враговете ти знаят къде ще се появиш, можеш да отвориш портала и да се озовеш в засада от стрелци. Дори изпращането на съгледвачи не беше толкова безопасно, колкото да Отпътуваш до място, където никой не те очаква.

Айилците се учеха и се приспособяваха бързо. Изненадващо, наистина. Пустошта бе ужасно еднообразна. Всяка нейна част изглеждаше еднакво. Разбира се, тя беше чувала някои айилци да казват същото за влажните земи.

Точно този кръстопът беше загубил важността си преди години. Ако Верин или друга някоя Кафява сестра беше с тях, сигурно щеше да може да обясни точно защо. Нинив знаеше само, че кралството, владяло някога тази земя, е паднало преди много време и единствената останка от него бе независимият град Фармадинг. Колелото на Времето се въртеше. Най-великите кралства се сгромолясваха, пропадаха и след време се превръщаха в лениви поля, владени от селяни, решени да отгледат много добра реколта ечемик. Беше се случило с Манедерен, беше се случило и тук. Величествени пътища, по които някога бяха преминавали легиони, сега се бяха превърнали в буренясали и разбити селски друмища.

Нинив остави Лунна светлина да забави ход, изостана и се изравни с Наришма. Носеше черно, като повечето Аша’ман, и Мечът и Драконът святкаха на яката му. Беше се променил през месеците, откакто го обвързаха за Стражник. Нинив не можеше вече да го погледне и да види в него момче. Това сега беше мъж, с изящната стойка на войник и бдителния поглед на Стражник. Мъж, който бе виждал смърт и се беше сражавал с Отстъпници.

— Ти си Пограничник, Наришма — заговори Нинив. — Имаш ли някаква идея защо другите са напуснали постовете си?

Той поклати глава и огледа околността.

— Аз съм син на обущар, Нинив Седай. Не познавам господарските нрави. — Помълча малко. — Освен това вече не съм Пограничник. — Намекът беше ясен. Щеше да защити Ранд, каквато и вярност да го теглеше. Мислене съвсем като за Стражник.

Нинив кимна замислено.

— Имаш ли някаква идея какво ни очаква?

— Ще спазят думата си — увери я Наришма. — Един Пограничник по-скоро ще умре, но няма да измени на думата си. Обещаха да изпратят делегация, която да се срещне с лорд Дракона. Ще направят точно това. Съжалявам обаче, че не ни се разреши да вземем нашите Айез Седай.

Според донесенията армията на Пограничниците включваше тринайсет Айез Седай. Опасен брой: броят, нужен за усмиряване на жена или опитомяване на мъж. Тринайсет жени в Кръг можеха да заслонят и най- могъщите преливащи. Ранд бе настоял делегацията, която щеше да дойде на среща с него, да не включва повече от четири от тези тринайсет Айез Седай. В замяна на това бе обещал да доведе не повече от четирима преливащи. Наришма, Неф, Нинив и самият Ранд.

Мерайз и останалите бяха изпаднали в айезседайския вариант на истерия — много нацупени устни и въпроси от рода на „Сигурен ли сте, че искате това?“ — когато Ранд им бе забранил да дойдат.

Нинив забеляза напрегнатата стойка на Наришма.

— Май не им вярваш много.

— Мястото на един Пограничник е да пази Границата — отвърна Наришма. — Аз бях син на обущар, но въпреки това бях обучен с меча, копието, лъка, брадвата и прашката. Още преди да стана Аша’ман, можех да надвия четирима-петима обучени южняшки войници в двубой. Ние живеем, за да браним. А те все пак напуснаха. И то точно сега. С тринайсет Айез Седай. — Погледна я с дълбоките си тъмни очи. — Искам да им вярвам. Познавам ги като добри хора. Но и добри хора могат да направят нещо погрешно. Особено когато са намесени хора, които могат да преливат.

Нинив замълча. Наришма имаше право, въпреки че каква причина можеха да имат Пограничниците да навредят на Ранд? Бяха се борили столетия наред срещу посегателствата на Погибелта и Тварите на Сянката и съпротивата срещу Тъмния беше жигосана в душите им. Нямаше да се обърнат срещу Преродения Дракон.

Пограничниците притежаваха особено чувство за чест. Можеше да е отчайващо, вярно, но такива си бяха. Благоговейната почит на Лан към отечеството му — особено след като много други малкиери бяха изоставили произхода си — бе едно от нещата, които тя обичаше в него. „О, Лан. Ще намеря някой, който да ти помогне. Няма да те оставя да влезеш сам в пастта на Сянката.“

Когато наближиха един малък зелен хълм, няколко айилци се върнаха от разузнаване. Ранд спря групата и изчака облечените в кадин-сор съгледвачи да дотичат до него. Неколцина от тях носеха на челата си ленти с древния символ на Айез Седай. Не бяха задъхани, въпреки че бяха пробягали целия път напред до мястото на срещата и обратно.

Ранд се наведе от седлото.

— Направили ли са каквото поисках? Нали не са повече от двеста души и не повече от четири Айез Седай?

— Да, Ранд ал-Тор — отвърна един от съгледвачите. — Да, спазили са изискването ти възхитително. Имат голяма чест.

Нинив долови странния айилски хумор в тона му.

— Какво? — попита Ранд.

— Един мъж, Ранд ал-Тор — каза айилският съгледвач. — Това е цялата им „делегация“. Дребосък, макар да му личи, че знае да танцува копията. Кръстопътят е зад този хълм.

Нинив погледна напред. Наистина, след като знаеше вече за какво да гледа, успя да види друг път, минаващ от юг, който, изглежда, се пресичаше с техния отвъд хълма.

— Що за капан е това? — попита Неф. Мършавото му войнишко лице изглеждаше угрижено. — Засада?

Ранд вдигна ръка за тишина и подкара коня си напред. Съгледвачите затичаха до него. Нинив почти я оставиха най-назад. Лунна светлина бе много по-кротко животно, отколкото щеше да си избере сама. Щеше да си поговори хубавичко с началника на конюшнята, щом се върнеше в Тийр.

Заобиколиха хълма и пред очите им се откри четвъртито парче земя, отъпкано и нашарено от стари огнища — кервани бяха спирали тук за нощувка. По-тесен път пресичаше техния от север на юг. А там, където двата пътя се пресичаха, стоеше самотен шиенарец, загледан към приближаващата процесия. Дългата му до раменете побеляла коса висеше свободно около мършаво лице, вече нашарено с белезите на старостта. Имаше дребно жилаво тяло; очите му бяха малки и сякаш примижали.

„Хюрин?“ — помисли си тя изненадана. Не беше виждала ловеца на крадци, откакто я бе придружил с