Буря се надига

още няколко други на връщане към Бялата кула, след събитията при Фалме.

Ранд дръпна юздите на коня си, та Нинив и двамата Аша’ман да го настигнат. Айилците се развърнаха от двете страни като листа, понесени от порив на вятъра, и застанаха нащрек около кръстопътя. Нинив беше напълно сигурна, че Аша’ман са сграбчили Извора, както и самият Ранд.

Хюрин помръдна неспокойно. Беше си точно какъвто го помнеше Нинив. С малко по-побеляла коса, но със същото просто кафяво облекло, с нащърбения щит „мечотрошач“ и късия меч на кръста. Беше вързал коня си за едно паднало дърво наблизо. Айилците го гледаха подозрително, както други щяха да гледат глутница кучета пазачи.

— Я, лорд Ранд! — подвикна Хюрин с малко изнервен глас. — Вярно, че сте вие! Гледай ти, направо изникнахте изневиделица, трябва да кажа. Хубаво, че…

И млъкна, щом го вдигнаха от земята. Само изпъшка изненадано, докато невидими сплитове Въздух го завъртяха и обърнаха. Нинив сподави трепета си. Щеше ли някога изобщо да престане да се притеснява, щом види да преливат мъже?

— Кой ни преследваше двамата, Хюрин? — извика Ранд. — Онзи път, когато заседнахме в онази далечна сумрачна земя? От каква народност бяха хората, които свалих с лъка?

— Хора ли? — почти изграчи Хюрин. — Лорд Ранд, никакви хора нямаше там! Никой не сме срещали. Освен лейди Селийн де. Помня само ония зверове като жабоци, същите, дето хората разправят, че сеанчанците ги яздели!

Ранд завъртя Хюрин във въздуха и го огледа с хладни очи. После подкара коня си още малко напред. Нинив и двамата Аша’ман тръгнаха с него.

— Не вярвате ли, че съм аз, лорд Ранд? — попита Хюрин.

— На много малко неща вярвам напоследък — отвърна Ранд. — Пограничниците са пратили теб, понеже се познаваме, нали?

Хюрин кимна, целият плувнал в пот. Нинив изпита жалост към него. Беше абсолютно предан на Ранд. Бяха прекарали дълго време заедно, докато гонеха Фейн и Рога на Валийр. На връщане към Тар Валон Нинив изобщо не успяваше да спре Хюрин да дърдори за великия подвиг, който бе извършил Ранд. Да се отнесе с него така човекът, когото беше боготворил, сигурно беше много притеснително за мършавия търсач на крадци.

— Защо само ти? — попита Ранд кротко.

— Ами… — Хюрин въздъхна. — Ами че те ви казаха… — Замълча, все едно нещо го разсея, и подуши с нос. — Хм, виж ти… много странно. Никога не ми е мирисало така.

— На какво? — попита Ранд.

— Не знам — отвърна Хюрин. — Въздухът… мирише като на много смърт, много насилие, само че не. По-зло е. По-ужасно. — Потрепери. Дарбата му да надушва насилие беше една от онези странности, които Кулата така и не можеше да обясни. Не беше свързана със Силата, но все пак явно не беше и съвсем естествена.

На Ранд явно му беше все едно какво надушва Хюрин.

— Кажи ми защо пратиха само теб, Хюрин?

— Почнах да казвам, лорд Ранд. Вижте, тука сега трябва да обсъдим условия.

— Условия за връщането на армиите ви там, където им е мястото.

— Не, лорд Ранд — отвърна притеснено Хюрин. — Условия за уреждане на истинска среща с тях. Тая част в писмото им беше смътна малко, де. Казаха, че може да се ядосате, като намерите тук само мен.

— Сгрешили са — каза Ранд съвсем тихо. Нинив се напрегна, за да го чуе по-добре, и дори се наведе напред.

— Вече не изпитвам гняв, Хюрин. Не ми носи никаква полза. Защо ще ни трябват „условия“ да се срещнем? Смятах, че предложението ми да доведа съвсем малка сила ще е приемливо.

— Ами, лорд Ранд — почна Хюрин, — видите ли, те наистина искат да се срещнат с вас. Имам предвид, бихме целия този път… Вървяхме насам през цялата проклета зима, да ме прощава Айез Седай. Но си беше проклета зима! И лоша при това, макар да мина доста време, докато ни удари. Все едно, бихме този път заради вас, лорд Ранд. Тъй че виждате, искат да се срещнат с вас. Искат го много.

— Но?

— Но, видите ли, последния път, когато бяхте във Фармадинг, имаше…

Ранд вдигна пръст. Хюрин замълча и всичко затихна. Дори конете като че ли затаиха дъх.

— Пограничниците са във Фармадинг? — попита Ранд.

— Да, лорд Ранд. Вие ще трябва да влезете под закрилата на Бранителя, видите ли, и…

Ранд махна отсечено с ръка й го прекъсна. Мигновено се появи портал. Като че ли не водеше към Фармадинг обаче. Водеше просто малко по-назад, на същия път, по който преди малко бяха дошли.

Ранд пусна Хюрин, даде знак на айилците да му разрешат да се качи на коня си и преведе Тай’дайшар през портала. Какво ставаше? Всички го последваха. Щом преминаха, Ранд създаде друг портал, който се отвори в малка гориста падина. На Нинив мястото й се стори познато. Точно тук се бяха спрели на бивак с Кацуан след гостуването им във Фармадинг.

„Но защо беше първият портал?“ — помисли си объркана Нинив. А след това изведнъж се досети. Човек нямаше нужда да научава един район, за да Пътува на късо разстояние от него… а Пътуване до място научаваше човека за това място достатъчно добре, за да създава портали от него.

Тъй че Пътувайки първо на къс отскок, Ранд запомняше мястото достатъчно добре, за да създаде оттам портали, докъдето си поиска — и спестяваше времето, нужно за научаването на района! Беше изключително умно и Нинив се изчерви, че не се е сетила сама за тази възможност. Откога ли знаеше Ранд тази хитрина? Дали споменът за нея идваше от онзи… глас в главата му?

Ранд подкара Тай’дайшар през шубраците. Нинив го последва, пришпорваше кротката кобила, за да не изостава. А, началникът на конюшнята определено щеше да чуе няколко приказки от нея. Щеше да го научи тя!

Хюрин също пришпори коня си, а айилците затичаха на дълги отскоци покрай него, като се стараеха да го задържат обкръжен. Бяха си забулили лицата и копията или лъковете бяха в ръцете им. Ранд излезе от храсталака, спря Тай’дайшар и се загледа над откритата морава към древния Фармадинг.

Градът не беше голям, не и според мерките на Великите градове. Нито беше красив, не и в сравнение със съградените от огиери чудеса, каквито Нинив бе виждала. Но бе достатъчно голям и място на чудесна архитектура и древни реликви. Разположен на остров сред езеро, той всъщност смътно напомняше за Тар Валон. Три широки моста прехвърляха кротките води и бяха единственият достъп до града.

Около езерото се бе разположила на лагер огромна армия, покриваше може би повече площ от самия Фармадинг. Нинив успя да преброи десетки различни знамена, знак за десетки различни Домове. Низове и низове коневръзи, и палатки като редове лятна реколта, грижливо засадени и подредени, очакващи жътва. Армията на Пограничниците.

— Чувал съм за това място — отрони Неф и вятърът развя късо подрязаната му тъмнокафява коса. Беше присвил очи и се мръщеше недоволно. — Като стеддинг е, само че не толкова безопасно.

Величественият тер-ангреал на Фармадинг — известен като Бранителя — създаваше невидими защитни мехури, които пречеха на хора да докосват Единствената сила. Това можеше да се заобиколи с помощта на много специализиран тер-ангреал, какъвто Нинив случайно носеше със себе си. Но щеше да помогне съвсем малко.

Армията изглеждаше достатъчно близо, за да е под мехура, който спираше преливането и се простираше на около миля около града.

— Те знаят, че сме дошли — каза Ранд тихо, присвил очи. — Очаквали са го. Очакват да вляза в техния сандък.

— Сандък ли? — попита Нинив колебливо.

— Този град е сандък — каза Ранд. — Целият град и районът около него. Искат ме там, където да може да съм в ръцете им, но не разбират. Никой не ме държи в ръцете си. Никога вече. Достатъчно сандъци,