Буря се надига

— Как е възможно това? — възмути се Егвийн и гневът неволно се прокрадна в гласа й.

— Шериам беше Пазителка, Майко — заговори бързо Лелейн. — Пазехме тер-ангреалите заедно, както е обичаят в Бялата кула, под охрана. Но… ами, какво основание е имала охраната да връща Шериам?

— А какво щеше да ни каже според теб? — попита Егвийн. — Тази кражба нямаше да остане скрита задълго.

— Не знам, Майко. — Лелейн поклати глава. — Стражите казаха, че Шериам изглеждала… притеснена, когато е взела тер-ангреалите. Било е снощи.

При мисълта за последните признания на Шериам Егвийн стисна зъби. Кражбата на тер-ангреалите съвсем не беше най-стъписващата новина, спомената от нея. Елейн щеше да се вбеси. Оригиналният пръстен беше между откраднатите, а Егвийн се съмняваше, че скритото копие на Сюан ще свърши работа за модел. Той вече имаше недостатъци. Копия от него едва ли щяха да са по-съвършени.

— Майко — продължи Лелейн, по-тихо този път. — Ами… другото твърдение на Шериам?

— Онова за Отстъпницата в Бялата кула, предрешена като Айез Седай ли?

Лелейн и Романда продължиха да вървят мълчаливо, и двете загледани напред, сякаш мисълта за това беше особено плашеща.

— Да, подозирам, че е права — каза Егвийн. — Те проникнаха не само в нашия лагер, но и в аристокрацията на Андор, Иллиан и Тийр. Защо не и в самата Бяла кула? — Не добави, че книгата, на Верин потвърждаваше наличието на Отстъпница в Бялата кула. Струваше й се, че ще е най-добре засега да запази в тайна пълния размер на разкритията на Верин. — Но не бих се притеснявала чак толкова. След като превземем и обединим Кулата, Отстъпницата — която и да е тя — вероятно ще намери за по-благоразумно да се измъкне и да намери по-лесен обект за кроежите си.

Думите й като че ли не успокоиха особено Лелейн и Романда. Стигнаха края на лагера на Айез Седай, където ги чакаха коне, както и голяма група войници, и по една Заседателка от всяка Аджа — освен Синята и Червената. Синя нямаше, тъй като Лелейн бе единствената, останала в лагера. Причината да няма Червена бе очевидна. Отчасти и заради това Егвийн беше избрала да облече червено — дискретен намек, че в действието, което щяха да предприемат, трябва да са представени всички Аджи. Беше за доброто на всички.

Докато се качваше на коня си, Егвийн забеляза, че Гавин я е последвал, макар и на почтително разстояние. Откъде беше дошъл? Не бяха разговаряли от сутринта. Той също яхна коня си и когато тя излезе от лагера с Лелейн, Романда, Заседателките и войниците, продължи след тях на безопасно разстояние. Егвийн още не знаеше какво да прави с него.

Войнишкият лагер беше опустял. Палатките бяха празни, отъпканите от ботуши и копита проходи между тях — пусти. Егвийн прегърна Извора, готова със сплитовете, в случай че някой я нападне по време на ездата. Все още не можеше да разчита, че Елайда няма да използва портал, за да предотврати атаката. Вярно, лъжливата Амирлин щеше да е твърде заета с последствията от сеанчанското нападение. Но подобни очаквания — допускането, че е в безопасност — я бяха довели до плена. Тя беше Амирлин. Не можеше да се излага на риск. Беше обезсърчаващо, но разбираше, че е дошъл краят на самостоятелните й действия. През онези няколко недели можеше да я убият, вместо да я държат в плен. Салидарският бунт щеше да пропадне и Елайда щеше да продължи да е Амирлин.

Малката й свита подходи към бойните линии край село Дарейн. Пожарът в Бялата кула още тлееше, стълб пушек се виеше нагоре в средата на острова и загръщаше белия шпил. Дори отдалече раните, оставени от сеанчанската атака по зданието, се виждаха ясно. Черни дупки като петна от развала по здрава иначе ябълка. Кулата сякаш простена, когато Егвийн се загледа в нея. Толкова дълго бе устоявала, толкова много бе преживяла. Сега беше толкова дълбоко наранена, че ден по-късно все още кървеше.

Но стоеше. Светлината да я благослови, стоеше. Издигаше се високо, ранена, но крепка, и сочеше нагоре към скритото зад облаци слънце. Стоеше гордо й предизвикваше онези, които искаха да я прекършат, отвътре и отвън.

Брин и Сюан я чакаха в тила на войската. Несъразмерна двойка бяха двамата. Закоравелият в битки генерал с побелели слепоочия и неуязвимо като броня лице. Силен и твърд, като изсечен от камък. И до него Сюан, дребничка в светлосинята рокля, с миловидно лице, толкова млада на вид, че можеше да мине за внучка на Брин, при все че бяха почти на една и съща възраст.

Сюан направи полуреверанс от седлото, а Брин отдаде чест. В очите му все още се четеше тревога. Изглеждаше засрамен от участието си в спасяването, макар Егвийн да не таеше недоволство към него. Беше мъж на честта. Дори да бе тръгнал само за да защити безразсъдната Сюан и Гавин, трябваше да бъде похвален, че е опазил живота им.

Забеляза, че Сюан и Брин са много близо един до друг. Признала ли му беше най-после Сюан, че я привлича? И… у Брин вече имаше някакво познато изящество. Беше толкова смътно, че може би си въобразяваше някои неща, но съчетано с връзката между двамата…

— Взе ли си Стражник най-после? — попита я Егвийн.

Сюан присви очи.

— Да.

Брин изглеждаше изненадан и малко засрамен.

— Постарай се да я опазиш от неприятности, Брин — каза Егвийн, взряна в очите на Сюан. — Доста си ги имаше напоследък. Мисля си дали да не ти я дам за пехотинец. Вярвам, че военният ред може да е добър за нея и ще й напомни, че понякога подчинението стои над инициативата.

Сюан клюмна и извърна очи.

— Все още не съм решила какво да правя с тебе, Сюан — каза Егвийн по-тихо. — Но разпали гнева ми. И изгуби доверието ми. Ще се наложи да успокоиш първото и да спечелиш второто, ако искаш отново да си в кръга на най-доверените ми хора.

Обърна й гръб и погледна генерала. Той беше пребледнял. Може би от това, че усещаше срама на Сюан.

— Трябва да бъдете поздравен за смелостта, че сте й позволили да ви обвърже, генерале. Разбирам, че да бъде опазена от неприятности е почти невъзможна задача, но имам доверие във вас.

Брин се отпусна.

— Ще направя всичко по силите си, Майко. — След това посочи войнишките редици.

— Има нещо, което трябва да видите.

Подкараха по пълния с хиляди войници път. Сюан яздеше до нея и Брин, Гавин малко след тях. Лелейн и Романда останаха с другите Заседателки, след като Егвийн им махна с ръка. Новопридобитото им покорство се оказваше полезно, особено след като явно бяха решили вече да се надпреварват за одобрението на Егвийн. Вероятно всяка се домогваше да стане новата й Пазителка, след като Шериам вече я нямаше.

Генералът я поведе към предните линии и Егвийн приготви сплит от Въздух в случай, че към нея бъде изстреляна някоя стрела. Сюан я погледна за миг, но не оспори тази предпазна мярка. Трябваше да е ненужна — стражите на Кулата никога нямаше да стрелят по Айез Седай, дори в конфликт като този. Същото обаче не можеше да се каже за Стражниците, а злополуките все пак се случваха. За Елайда щеше да е добре дошло, ако някоя случайна стрела пронижеше съперничката й в гърлото.

Речните камъни на настилката отстъпиха място на четвъртити блокове, докато преминаваха през евакуирания Дарейн, а те на свой ред — на мраморни плочи, водещи към моста Алиндер, величествено съоръжение от бял мрамор, което прехвърляше реката към Тар Валон. Тук беше онова, което Брин искаше да й покаже: от другата страна на моста, присвити зад барикадата от камъни и трупи, стояха бойци от Гвардията на Кулата с Пламъка на Тар Валон на табардите. Не можеше да са повече от хиляда.

Ударната сила на Брин наброяваше десет хиляди.

— Знам, че съотношението на силите никога не ни е спирало да щурмуваме — заговори Брин. — Но Гвардията може да изкара повече бойци, особено с набор на мъже от самия град. Съмнявам се, че са изкарали тези месеци в дялкане на пръчки край огнището и в спомени за славни времена. Ако Чубайн има малко ум в главата, щеше да е упражнявал ново попълнение войници.

— Тогава къде са? — попита Егвийн.

— Светлината само знае, Майко — отвърна Брин и поклати глава. — Ще изгубим хора, докато преодолеем тази сила, но не много. Ще е разгром.