Буря се надига

не бе забранил на стюардите си да й дадат стаи. Почука — научила се беше, че така е по-добре — и влезе.

Айез Седай от свитата на Кацуан — Мерайз и Кореле — седяха в стаята, плетяха и пиеха чай, даваха си вид, че не чакат поредната прищявка на проклетата жена. Самата Кацуан говореше кротко с Мин, която едва ли не си беше присвоила последните няколко дни. Мин като че ли нямаше нищо против, може би защото напоследък не беше лесно да е с Ранд. Нинив я погледна и я жегна съчувствие към момичето. Тя имаше да се справя с Ранд само като с приятел. Сигурно беше много по-тежко, ако ти лежи на сърцето.

Щом затвори вратата, всички се извърнаха към нея.

— Мисля, че го намерих — заяви Нинив.

— Кого, чедо? — каза Кацуан, без да вдига очи; прелистваше една от книгите на Мин.

— Перин — отвърна Нинив. — Беше права. Ранд наистина знае къде е.

— Чудесно! — каза Кацуан. — Добре си се справила. Май наистина ще излезе, че може да си от полза.

Нинив не беше сигурна кое я ядоса повече — небрежната похвала или това, че сърцето й се изду от гордост, щом я чу. Не беше момиче, за да се ласкае от думите на тази жена!

— Е? — Кацуан вдигна очи от книгата. Другите запазиха мълчание, въпреки че Мин все пак й се усмихна поздравително. — Къде е?

Нинив отвори уста, за да отговори, но се овладя. Какво имаше в тази жена, което я караше да иска да й се подчини? Не беше Единствената сила, нито нищо друго, свързано с нея. Кацуан просто имаше излъчването на строга, но справедлива баба. От тези, на които не можеш да противоречиш, но ще ти даде няколко опечени сладки като награда, че си измела пода, когато са ти казали.

— Първо искам да знам защо Перин е важен. — Нинив закрачи през стаята и зае единственото свободно място, боядисано дървено столче. Щом се настани на него, разбра, че седи на педя под нивото на очите. Като ученичка пред Кацуан, За малко да стане, но това щеше да привлече още повече внимание.

— Фу! — каза Кацуан. — Ще затаиш това, което знаеш, дори да означава живота на хора, които са ти най-скъпи?

— Искам да знам в какво се замесвам — заяви Нинив упорито. — Искам да знам, че това сведение няма да нарани Ранд повече.

— Позволяваш си да мислиш, че съм наранила глупавото момче? — изсумтя Кацуан.

— А какво друго да мисля? — сопна се Нинив. — Не и докато не ми кажеш какво правиш.

Кацуан затвори книгата — „Отгласи от неговата династия“ — и я погледна.

— Ще ми кажеш ли поне как мина срещата с Пограничниците? Или и тази информация ще задържиш срещу откуп?

Наистина ли си мислеше, че толкова лесно ще я отвлече от темата?

— Мина лошо, както можеше да се очаква. Клекнали бяха до Фармадинг и отказаха да се срещнат с Ранд, освен ако не влезе в обхвата на Бранителя, тоест да се откъсне от Извора.

— А той добре ли го прие? — попита Кацуан от отрупаната си с възглавнички пейка. И дори се усмихна леко. Като че ли беше единствената, която мислеше, че промените в Ранд са забавни, а не ужасяващи. Но пък тя все пак беше една от жените, които бяха обвързали Аша’ман при първата удала им се възможност.

— Добре ли го прие? — повтори Нинив ядосано. — Зависи. Случайно изваждането на оня проклет тер- ангреал и заплахата да засипе армията с огън да ти звучи като „добро приемане“?

Мин пребледня. Кацуан вдигна вежда.

— Спрях го — продължи Нинив. — Но на косъм. Не знам. Може би вече… става твърде късно да се направи каквото и да било, за да се промени.

— Това момче ще се смее отново — каза Кацуан тихо, но много настойчиво. — Не съм живяла толкова дълго, за да се проваля тепърва.

— Какво значение има? — обади се Кореле.

Нинив се обърна стъписана.

— Е? — Кореле остави плетката си. — Какво значение има наистина? Ние очевидно ще успеем.

— Светлина! — стъписа се Нинив. — Какво ти дава основание да мислиш така?

— Току-що прекарахме цял следобед в човъркане на това момиче за виденията й. — Кореле кимна към Мин. — Винаги се оказват верни и тя е видяла неща, които очевидно не могат да се случат преди Последната битка. Тъй че знаем, че Ранд ще надвие Тъмния. Шарката вече го е решила. Можем да престанем да се безпокоим.

— Не — каза Мин. — Грешиш.

Кореле се намръщи.

— Дете, не ми казваш, че си ни излъгала за нещата, които виждаш, нали?

— Не — отвърна Мин. — Но ако Ранд загуби, няма Шарка.

— Момичето е право — каза Кацуан малко изненадано. — Това, което вижда, са сплитове в Шарката от все още далечно време… но ако Тъмния спечели, той ще унищожи Шарката напълно. Това е единственият начин виденията да не се сбъднат. Същото е в сила и за другите пророчества и предсказания. Нашата победа изобщо не е сигурна.

Възцари се тишина. Не си играеха на селска политика или държавна власт. Залогът бе самото Творение.

„Светлина. Мога ли да затая това сведение, ако има какъвто и да е шанс да помогна на Лан?“ Сърцето й се късаше от мисълта за него, а нямаше много избор. Всъщност единствената надежда за Лан като че ли беше в армиите, които Ранд можеше да изпрати, и порталите, които можеха да сътворят хората му.

Ранд трябваше да се промени. Заради Лан. Заради всички тях. А тя нямаше никаква идея какво друго да направи, за жалост, освен да се довери на Кацуан. Така че преглътна гордостта си и проговори:

— Знаете ли мястото, където има статуя като огромен меч, паднал на земята, все едно се е забил в нея?

Кореле и Мерайз се спогледаха объркано.

— Ръката на аман рукане. — Кацуан се извърна от Мин, вдигнала вежда. — Статуята така и не била довършена, според това, което могат да кажат учените. Лежи край пътя Джеанна.

— Перин е на стан в сянката й.

Кацуан присви устни.

— Допусках, че ще е тръгнал на изток, към земите, които завладя ал-Тор. — Вдиша дълбоко. — Добре. Отиваме още сега. — Замълча, след което погледна Нинив. — В отговор на предишния ти въпрос, дете. Перин всъщност не е важен за плановете ни.

— Не е ли? — попита Нинив. — Но…

Кацуан вдигна пръст.

— Други хора има с него, които са съдбоносни. Особено един.

Глава 45Кулата стои

Егвийн бавно крачеше през лагера на бунтовничките. Бе облечена в пурпурна рокля за езда и цветът караше немалко вежди да се вдигат учудено. Предвид стореното от Червената Аджа тукашните Айез Седай отбягваха този оттенък. Дори лагерните слугини го бяха забелязали и бяха продали червените си и морави рокли, или ги бяха нарязали за парцали.

Егвийн изрично бе поискала червено. В Кулата Сестрите бяха развили навика да носят само цвета на своята Аджа и тази практика беше подхранвала разделението. Колкото и да беше хубаво да се гордееш с привързаността към своята Аджа, беше опасно да започнеш да си въобразяваш, че не можеш да се довериш на друг цвят.