Буря се надига

затвор, вериги и въжета търпях. Никога вече няма да се оставя във властта на друг.

Все тъй загледан към града, той се пресегна и взе статуетката с мъжа, вдигнал високо глобус, от мястото й на седлото. Нинив се смрази. Трябваше ли да взима това навсякъде, където ходеше?

— Ранд… — Умът й заработи трескаво. Трябваше да измисли нещо. Не можеше да позволи това да се случи отново!

Ключът за достъп засия смътно.

— Те искат да ме пленят — промълви той. — Да ме държат. Да ме бият. Вече го направиха веднъж във Фармадинг. Те…

— Ранд!

Той млъкна и я погледна, все едно я виждаше за първи път.

— Тези тук не са роби с умове, вече изгорени от Грендал. Целият този град е пълен с невинни хора!

— Не бих навредил на хората в града — отвърна Ранд безчувствено. — Армията заслужава демонстрацията, не градът. Огнен дъжд над тях може би. Или мълния…

— Нищо друго не са направили, освен да помолят за среща с теб! — каза Нинив и доближи коня си до неговия. Тер-ангреалът в ръката му бе зъл като пепелянка. Веднъж бе прочистил Извора. Защо не се беше стопил като женската статуетка?

Не беше сигурна какво ще стане, ако Ранд насочи сплит в защитния мехур над Фармадинг, но подозираше, че ще подейства. Бранителя не спираше правенето на сплитове. Нинив бе успяла да ги направи чудесно, когато бе извлякла от своя Кладенец.

Тъй или иначе знаеше, че трябва да спре Ранд да хвърли гнева си — или каквото изпитваше — върху свои съюзници.

— Ранд — промълви тя. — Ако направиш това, връщане няма да има.

— За мен вече няма връщане, Нинив — отвърна той. Очите му се променяха — ту сиви, ту сини. Днес бяха стоманеносиви. Продължи хладно: — Краката ми са тръгнали по този път в мига, в който Трам ме е намерил да плача на онази планина.

— Не се налага да убиваш никого днес. Моля те.

Той се обърна и отново се загледа към града. Бавно, милостиво, ключът за достъп угасна.

— Хюрин! — изрева Ранд.

„На ръба е — помисли си Нинив. — Гневът му се прокрадва в гласа му.“

Ловецът на крадци подкара към челото на групата. Айилците останаха на разстояние.

— Да, лорд Ранд?

— Върни се при своите господари в сандъка им — каза Ранд, овладял отново гласа си. — Ще им предадеш послание от мен.

— Какво послание, лорд Ранд?

Ранд се поколеба. После върна ключа за достъп на мястото му.

— Кажи им, че скоро Прероденият Дракон тръгва на битка при Шайол Гул. Ако желаят да се върнат на постовете си с чест, ще им осигуря прехвърлянето в Погибелта. Иначе могат да стоят тук и да се крият. Да обясняват на децата и внуците си защо те са били на стотици левги от постовете си, когато Тъмния е бил убит и пророчествата са се сбъднали.

Хюрин изглеждаше потресен.

— Да, лорд Ранд.

Ранд обърна коня си и подкара назад. Нинив го последва бавно. Колкото и красива да беше Лунна светлина, с охота щеше да я замени със здрав и послушен кон от Две реки като Бела.

Хюрин остана назад. Все още изглеждаше потресен. Събирането му с „лорд Ранд“ явно изобщо не бе такова, каквото очакваше. Нинив стисна зъби, щом дърветата го скриха. На поляната Ранд бе отворил друг портал, пряко до Тийр.

Влязоха в терена на Пътуването, приготвен пред конюшните на Тийрския камък. Въздухът в Тийр беше горещ и задушен, въпреки облачното небе, и изпълнен с шумовете от упражняващи се мъже и крясъка на чайки. Ранд спря при чакащите ги коняри и слезе. Лицето му беше неразгадаемо.

Докато минаваше покрай Нинив, която тъкмо подаваше юздите на Лунна светлина на един коняр, подхвърли:

— Гледай за статуя.

— Какво?

Той спря.

— Попита ме къде е Перин. На лагер е с армия, под сянката на огромна паднала статуя, приличаща на забит в земята меч. Сигурен съм, че учените ще могат да ти кажат къде е. Много е характерна.

— Как… как разбра?

Ранд сви рамене.

— Просто го знам.

— Защо ми го каза? — попита тя и тръгна до него през двора. Не беше очаквала да й даде информацията — придобил беше навика да таи всичко, което знае, та дори това знание да е маловажно.

— Защото — отвърна той толкова тихо, че тя едва можеше да го чуе, — съм… ти задължен за това, че си загрижена, когато аз не мога да съм. Ако намериш Перин, кажи му, че скоро ще ми потрябва.

И я остави.

Нинив стоеше насред двора и гледаше след него. Във въздуха миришеше леко на влага — миризмата на пресен дъжд — и тя разбра, че лекото припръскване й е убягнало. Не бе валяло достатъчно, за да прочисти въздуха или да разкаля земята, но достатъчно, за да намокри камъка по сенчестите ъгли. Вдясно от нея мъже препускаха в галоп и се упражняваха на песъчливия плац. Камъкът бе единствената позната й крепост с места за упражнения на конница — но пък Камъкът не беше обикновена крепост.

Тътенът на конските копита бе като звук от далечна буря и тя неволно се загледа на север. Бурята сякаш бе по-близо отпреди. Допускала беше, че назрява в Пустошта, но вече не беше сигурна.

Пое си дълбоко дъх и забърза към цитаделата. Подминаваше Бранители в безукорните им униформи. Подминаваше конярчета, всяко от които сигурно си мечтаеше как един ден ще носи същата униформа, но засега само водеха коне в конюшните, за да ги тимарят и нахранят. Подминаваше десетки и десетки слуги с ленени дрехи, несъмнено много по-удобни от грубата вълнена рокля на Нинив.

Самата цитадела бе извисено към небето здание, наподобяващо скала, със стръмни стени, накъсани само от прозорци. Само дето все още можеше да види мястото, където Мат бе унищожил част от камъка с неговите илюминаторски фойерверки, когато дойде да ги спаси от плена им. Глупаво момче. Къде ли беше? Не го беше виждала от… доста дълго време. След като Ебу Дар падна в ръцете на сеанчанците. В известен смисъл се почувства все едно, че го е изоставила, макар никога да не беше признавала това. Ами че то, като помислиш, достатъчно се бе затруднила пред Щерката на Деветте луни, когато тя защити онзи негодник! Още не знаеше какво я беше прихванало.

Мат можеше сам да се погрижи за себе си. Сигурно гуляеше в някой хан, докато останалите напрягаха мишци да спасяват света — напиваше се глупаво и играеше на зарове. Ранд беше друга работа. Колко по- лесно беше да се оправи с него, докато все още се държеше като другите мъже — упорит и незрял, но предсказуем. Този нов Ранд с хладните чувства и студения глас беше наистина изнервящ.

Тесните коридори на Камъка й бяха все още непознати и тя често се губеше. Объркването й ставаше още по-голямо от това, че коридорите и стените понякога си сменяха местата. Опитвала се беше да не обръща внимание на подобни приказки като на суеверни глупости, но предния ден, като се събуди, откри, че стаята й наистина изведнъж и най-загадъчно се е преместила. Вратата й се бе отворила към гладка стена от същата скала като самия Камък. Принуди се да избяга през портал и се стъписа, като видя, че прозорецът й гледа от два етажа по-високо, отколкото предната нощ!

Кацуан каза, че било докосването на Тъмния: карало Шарката да се разнищва. Кацуан казваше много неща и повечето от тях Нинив предпочиташе да не е чула.

Изгуби се два пъти по коридорите, но най-сетне успя да стигне до стаята на Кацуан. Добре поне, че Ранд