Буря се надига

Тя огледа редиците под себе си.

— Но ние сме по-силни от слабостта си. Бялата кула стои и ние ще стоим с нея! Ще станем отново едно. Ще бъдем събрание, за което ще се разказват легенди! И никога няма да се запише, че в наши дни Бялата кула е била слаба. Разделенията ни ще бъдат забравени пред лицето на нашите победи. Ще бъдем запомнени не като Бялата кула, обърнала се против самата себе си, а като Бялата кула, която е стояла силна пред лицето на Сянката. Тези дни ще станат легендарни!

Изригнаха овации, най-вече от войници и новачки — Айез Седай бяха твърде сдържани за такова поведение. Като цяло. Някои по-млади все пак завикаха, заразени от мига. За радост, тези възгласи заехтяха и от двете страни. Егвийн ги остави да пореват още миг, след това вдигна ръце да ги усмири и извика високо:

— И нека се разчуе по земята! Да се говори от уста на уста, и нека се запомни. Бялата кула е цяла и пълна. И никой — мъж, жена или създание на Сянката — не ще ни види разделени отново!

Възгласите този път бяха почти оглушителни и изненадващо, включиха се много повече Айез Седай.

Дано да не секнеха тези възгласи през следващите месеци. Твърде много работа имаше да се свърши.

Глава 47Онзи, когото изгуби

Ранд не се върна веднага в покоите си. Провалената среща с Пограничниците го беше разстроила. Не заради коварния им опит да го привлекат във Фармадинг — това беше неприятно, но не и неочаквано. Хората винаги се опитваха да го контролират и манипулират. Пограничниците не бяха по-различни.

Не, нещо друго го глождеше, нещо, което не можеше да определи точно. Ето защо крачеше из Тийрския камък с две айилски Деви зад себе си и появата му стряскаше слуги и изнервени Бранители.

Коридорите се извиваха и въртяха. Стените — там, където не бяха украсени с пана и гоблени — имаха цвета на мокър пясък, но бяха много по-яки от всяка скала, позната на Ранд, чужди и странни. Всеки гладък къс стена напомняше, че това място не е естествено.

Ранд се чувстваше по същия начин. Имаше тялото на човек. Всъщност имаше поведението и биографията на човек. Но беше същество, което никой човек — дори той самият — не можеше да разбере. Легендарна фигура, създание на Единствената сила, неестествено като тер-ангреал или къс куендияр. Обличаха го като крал, също както обличаха тези коридори с предено злато и червени килими. Също както покриваха стените с тези гоблени, всеки от които изобразяваше прочут тайренски пълководец. Наглед бяха за красота, но също тъй бяха предназначени да крият. Петната гола стена издаваха колко свръхестествено е това място. Килимите и гоблените го правеха да изглежда по-… човешко. Също както на Ранд даваха корона и богато извезано палто, за да могат да го приемат. Нали кралете трябва да са малко по-различни. Нищо, че умът му, скрит под короната, беше още по-различен, много по-чужд. Нищо, че сърцето му бе на отдавна мъртъв човек, че раменете му трябваше да носят бремето на едно пророчество, че душата му беше съкрушена от нуждите, исканията и надеждите на милиони.

Две ръце. Една да унищожи, една — да спаси. Коя от двете беше загубил?

Лесно беше да се изгубиш в Камъка. Много преди Шарката да започне да се разнищва, тези лъкатушещи коридори бяха обърквали. Замислени бяха да заблуждават нападатели. Айилците казваха, че били впечатлени колко трудно е да се превземе Камъкът. Впечатлили ги бяха не Бранителите, а самите мащаби и планът на чудовищното здание.

За щастие Ранд нямаше определена цел. Искаше просто да повърви.

Беше приел това, което трябваше да бъде. Защо тогава го притесняваше толкова? Някакъв глас дълбоко вътре — не онзи в главата му, а в сърцето му — бе започнал да оспорва това, което правеше. Не беше силен и натрапчив като гласа на Луз Терин. Просто шепнеше. Като сърбеж от забравена рана. Нещо не беше наред. Нещо беше погрешно…

„Не! Трябва да съм силен. Най-сетне трябва да стана това, което съм длъжен да бъда!“

Спря и стисна зъби. В дълбокия джоб на палтото си носеше ключа за достъп. Опипа с пръсти хладните му гладки контури. Не смееше да го остави на грижите на някой слуга, колкото и доверен да е.

„Хюрин — осъзна Ранд. — Това ме притеснява. Че видях Хюрин.“

Тръгна отново, изправил гръб. Трябваше да е силен — или поне да изглежда силен — винаги.

Хюрин беше останка от един предишен живот. От дните, когато Мат все още се присмиваше на палтата на Ранд, дните, когато Ранд се беше надявал, че ще се ожени за Егвийн и все някак ще се върне в Две реки. Беше пътувал с Хюрин и Лоиал, решен да спре Фейн и да върне камата на Мат, да докаже, че е приятел. Онова време беше далеч по-просто, макар Ранд да не го осъзнаваше тогава. Беше се чудил може ли нещо да се окаже по-сложно от това да мисли, че приятелите му го мразят.

Цветовете се завихриха пред очите му. Перин вървеше през сумрачен лагер, онзи каменен меч бе надвиснал във въздуха над него. Образът се промени в Мат, който все още беше в онзи град. Кемлин ли беше? Защо можеше да е близо до Елейн, а Ранд трябваше да е толкова далече? Едва можеше да долови чувствата й през връзката. Толкова му липсваше. Някога се бяха целували скришом в коридорите на същата тази крепост.

„Не — помисли си той. — Аз съм силен.“ Копнежът беше чувство, което не трябваше да изпитва. Носталгията не го водеше доникъде. Опита се да прогони и двете, като се спусна в близката стълбищна шахта и почти затича по стъпалата.

„От миналото ли бягаме? — тихо попита Луз Терин. — Да. Това е добре. По-добре да избягаме, отколкото да се изправим пред него.“

Времето му, преживяно с Хюрин, бе свършило при Фалме. Онези дни бяха размътени в ума му. Промените, които го бяха сполетели тогава — разбирането, че трябва да убива, че никога вече няма да може да се върне към живота, който бе обичал, — бяха неща, за които не можеше да не мисли. Беше се запътил към Тийр почти като в сън, отделен от приятелите си, виждаше Ишамаел в сънищата си.

И това ставаше отново.

Стигна задъхан до един от по-долните етажи, закрачи по коридора й нахлу в огромна зала с редици здрави дебели колони, по-дебели, отколкото мъж можеше да обхване с разперени ръце. Сърцето на Камъка. Няколко Бранители се изпънаха мирно и отдадоха чест, докато минаваше покрай тях.

Спря в центъра на Сърцето. Някога Каландор беше висял тук, искрящ и лъчист. Кристалният меч сега бе притежание на Кацуан. Дано да не загубеше и него, както се бе провалила с пазенето на мъжкия ай-дам. Всъщност му беше все едно. Каландор беше лошо оръжие. За да го използва, човек трябваше да се подчини на волята на жена. Беше могъщо, но съвсем не толкова могъщо като Чедан Кал. Ключът за достъп бе много по-добър инструмент. Ранд го погали с пръсти, докато оглеждаше мястото, където някога бе висял Каландор.

Това винаги го беше безпокояло. Каландор беше оръжието, упоменато в пророчествата. Каретонският цикъл съобщаваше, че Камъкът няма да падне, докато Каландор не бъде завладян от Преродения Дракон. За някои учени този пасаж означаваше, че мечът никога няма да бъде завладян. Но пророчествата не действаха така — те бяха създадени, за да се изпълнят.

Ранд беше проучил Каретонското пророчество. За жалост, извличането на смисъла му бе все едно да се опиташ да развържеш сто разтега оплетено въже. С една ръка.

Взимането на Меча недосегаем беше едно от първите пророчества, които бе изпълнил. Но дали взимането на Каландор беше безсмислен знак, или важна стъпка? Всички знаеха пророчеството, но малцина задаваха въпроса, който трябваше да е неизбежен. Защо? Защо Ранд трябваше да вземе меча? Дали за да го използва в Последната битка?

Мечът беше по-слаб като ша-ангреал, а Ранд се съмняваше, че е предназначен да се използва просто като меч. Защо пророчествата не упоменаваха за Чедан Кал? С тях той беше прочистил покварата. Ключът за достъп предлагаше на Ранд мощ, далеч надвишаваща онова, което можеше да осигури Каландор, и тази мощ вървеше без обвързване. Статуетката беше свобода, а Каландор бе просто поредният сандък. Но в пророчествата не се споменаваше нищо за Чедан Кал и техните ключове.

За Ранд това беше ужасно, защото пророчествата — в известен смисъл — се оказваха най-здравият и