Слийти се измъкнал скришом веднага щом се съвзел достатъчно, за да може да тръгне на път. Момичето пък, изглежда, започнало да го обиква. Слуховете сред Младоците намекваха, че Слийти избягал и защото и той самият започнал да се привързва към момичето. А повечето Стражници бяха достатъчно благоразумни, за да си позволят привързване. Слийти тръгнал през нощта, когато момичето и семейството му били заспали, като в замяна на милостта на селяните изловил разбойниците и се погрижил никога повече да не ги тормозят.
Това беше канава за разкази и легенди — поне сред обикновените, простички хора. За Стражник историята на Слийти беше почти банална. Мъже като него привличаха легенди така, както обикновените мъже привличат бълхи. Всъщност Слийти не беше искал да споделя историята си. Излязла беше наяве само благодарение на енергичната кампания от въпроси от страна на Младоците. Той продължаваше да се държи все едно, че оцеляването му изобщо не е нещо, с което си заслужава да се хвали. Беше Стражник. Оцеляване при изключително неблагоприятни шансове, яздене в несвяст мили наред през пресечен терен, избиване на цяла банда крадци, без раните ти все още да са зараснали напълно — това просто бяха нещата, които човек правеше, когато е Стражник.
Гавин уважаваше Стражниците. Дори онези, които беше убил. Особено онези, които беше убил. Нужно беше да си уникален тип мъж, за да покажеш такава преданост, такава бдителност. Такава смиреност. Докато Айез Седай манипулираха света, а чудовища като ал-Тор получаваха славата, мъже като Слийти кротко вършеха работата си на герои, безотказно всеки ден. Без слава или признание. Ако ги запомняха, обикновено беше само във връзка с тяхната Айез Седай. И другите Стражници, разбира се. Човек не забравя своите.
Слийти атакува, мечът се понесе напред в право забиване, нанесено с максимална скорост. „Пепелянката забива с език“, дързък удар, още по-ефективен с това, че Слийти се биеше в тандем със слабия нисък мъж, който тъкмо заобикаляше Гавин отляво. Марлеш беше единственият друг Стражник в Дорлан и неговото пристигане съвсем не беше толкова драматично като на Слийти. Бе дошъл с първоначалната група от единадесет Айез Седай, които се бяха спасили от Думайски кладенци, и беше останал с тях през цялото време. Неговата Айез Седай, красива млада доманка от Зелените, казваше се Ваша, наблюдаваше вяло битката от другата страна на плевника.
Гавин контрира „Пепелянка забива с език“ с „Котка танцува на стената“, като изби удара настрани и със същия замах посече към краката. Не да нарани обаче. Беше защитен ход, целящ да му даде възможност да държи под око и двамата си противници. Марлеш опита „Леопардова ласка“, но Гавин премина в „Сгъване на въздуха“, като внимателно отби удара и зачака за нов от Слийти, който беше по-опасният от двамата. Слийти възстанови стойката си, направи няколко плавни стъпки с оръжието, изпънато встрани, и с гръб към огромните купове сено в задната част на душния плевник.
Гавин премина в „Котка на горещ пясък“, щом Марлеш опита „Колибри целува медена роза“. Колибрито не беше подходящата форма за такава атака — рядко се оказваше полезно срещу противник в защита, но на Марлеш явно му беше омръзнало да го парират. Ставаше нетърпелив. Гавин можеше да се възползва от това. И щеше.
Слийти настъпваше отново. Докато Стражниците се приближаваха в тандем, Гавин прибра меча си в гард и веднага премина в „Ябълкови цветчета във вятъра“. Мечът му посече три пъти и изтласка ококорения Марлеш назад. Той изруга, хвърли се напред, но Гавин плавно премина в „Сипеща се роса от клона“. Запристъпва напред в поредица от шест резки удара, по три към всеки противник, като събори Марлеш по гръб — той беше избързал с влизането в схватка, — два пъти отби меча на Слийти встрани и завърши с острие, опряно в шията му.
Двамата Стражници го гледаха изумено. Същите изражения бяха имали последния път, когато ги беше надвил, както и преди това. Слийти носеше меч със знака на чаплата и беше почти легендарен в Бялата кула със силата и ловкостта си. Разправяха, че надвивал два от седем пъти дори Лан Мандрагоран, докато той още партнирал в упражнения с други Стражници. Марлеш не беше толкова прочут като приятеля си, но все пак бе напълно способен и обучен Стражник, нелек противник.
Но Гавин беше спечелил. Отново. Нещата изглеждаха толкова прости, когато тренираше. Светът се свиваше, изстискан като плодове за сока им, в нещо по-малко и по-лесно за виждане отблизо. Единственото, което Гавин изобщо искаше, бе да защитава Елейн. Да брани Андор. И може би да се научи да е малко повече като Галад.
Защо не можеше животът да е толкова прост като двубоя с мечове? Противниците ясни и подредени пред теб. Цената ясна: оцеляване. Когато се биеха, мъжете се свързваха. Ставате братя, докато разменяте удари.
Гавин отдръпна меча, отстъпи и го прибра в ножницата. Подаде ръка на Марлеш, той я прие, изправи се и поклати глава.
— Забележителен си, Гавин Траканд. Като същество от светлина, цвят и сянка, когато се движиш. Чувствам се като бебе с пръчка в ръка, когато се изправя срещу теб.
Слийти нищо не каза, докато прибираше меча си, но кимна почтително на Гавин — точно както беше направил последните два пъти, когато се дуелираха. Не беше човек на многото думи. Гавин уважаваше това.
В ъгъла на плевника имаше бъчва с вода и тримата тръгнаха към нея. Корбет, един от Младоците, припряно гребна с черпак и го подаде на Гавин. Гавин го подаде на Слийти, който кимна отново и отпи, а Марлеш взе чаша от прашния перваз и си гребна сам.
— Казвам ти, Траканд — продължи нисичкият мъж, — ще трябва да ти намерим оръжие с чапли. Никой не трябва да застава срещу теб, без да знае в какво се въвлича!
— Не съм майстор на меча — отвърна кротко Гавин, взе черпака от кривоносия Слийти и отпи.
— Ти уби Хамар, нали? — попита Марлеш.
Гавин се поколеба. Простотата, която изпитваше, докато се биеше, вече рухваше.
— Да.
— Е, тогава си майстор — каза Марлеш. — Трябваше да вземеш меча му, когато падна.
— Не беше почтително — отвърна Гавин. — Освен това нямах време да прибирам плячка.
Марлеш се засмя, все едно това беше шега, макар че Гавин го каза сериозно. Слийти ги гледаше с любопитство.
Шумоленето на поли издаде приближаващата се Ваша. Зелената имаше дълга черна коса и изумителни зелени очи, които понякога приличаха почти на котешки.
— Наигра ли се вече, Марлеш? — попита тя с лек домански акцент.
Марлеш се изсмя.
— Би трябвало да се радваш, че ме виждаш да си играя, Ваша. Май си спомням, че „играта“ ми ти е спасявала един-два пъти вратлето на бойното поле.
Тя изсумтя и вдигна вежда. Гавин рядко беше виждал Айез Седай и Стражник с такива непринудени отношения като тези двамата.
— Хайде — каза тя, врътна се и закрачи към отворените врати на плевника. — Искам да видя какво толкова задържа Наренвин и другите вътре. Намирисва на взимане на решения.
Марлеш сви рамене и подхвърли чашата на Корбет.
— Каквото и да решават, надявам се да означава движение. Омръзна ми да кисна в този град. Като нищо ще взема да избягам и ще тръгна с Калайджиите.
Гавин кимна. Няколко недели бяха изтекли, откакто за последен път беше посмял да изпрати Младоците в набег. Патрулите на Брин се приближаваха все по-близо до града, а това означаваше все по-малко конни излази в околността.
— Като малко дете си понякога — подметна Ваша от вратата.
Марлеш само сви рамене, махна за довиждане на Гавин и Слийти и се изниза подир нея.
Гавин поклати глава, гребна отново с черпака и отпи.
— Тези двамата ми напомнят за брат и сестра понякога.
Слийти се усмихна.
Гавин остави черпака, кимна на Корбет и тръгна да излиза. Искаше да провери готова ли е вечерята за Младоците и да се увери, че се разпределя правилно.
Но Слийти посегна и го хвана за ръката. Гавин спря и го погледна изненадано.
