Буря се надига

— Би могла да започнеш да носиш тук четка за коса — подхвърли Кацуан. — Няма да ти натежи много.

Сарийн се усмихна.

— Да, Кацуан Седай.

„Така — помисли си Кацуан на излизане от стаята. — Какво да правим сега с ал-Тор?“

— Милорд — каза Грейди и потърка с длан грубоватото си лице, — не мисля, че разбирате.

— Тогава ми обясни.

Перин стоеше на склона, загледан надолу към огромното множество бежанци и войници. Пъстри палатки с всевъзможна големина и направа — островърхи айилски шатри, разноцветни широки павилиони на кайриенци, двуостри войнишки — се вдигаха навсякъде: хората се подготвяха за нощуване.

Както се беше надявал, Шайдо Айил не се бяха впуснали в преследване. Бяха позволили на армията му да се оттегли, но съгледвачите му бяха донесли, че са се приближили да разузнаят града. Тъй или иначе, това означаваше, че Перин разполага с време. Време за отдих, време да се отдалечи, време — както се беше надявал — да прехвърли далече с портали повечето от тези бежанци.

Светлина, колко много бяха! Хиляди и хиляди, истински кошмар за координиране и управление. Последните му няколко дни бяха запълнени с безкраен поток от оплаквания, възражения, присъди и бумаги. Откъде намираше Балвер толкова много хартия? Тя обаче като че ли задоволяваше много от хората, които идваха при Перин. Отсъжданията и разрешаването на спорове им изглеждаха много по-официални, щом са нахвърляни на хартия. Балвер пък твърдеше, че на Перин му трябвал и печат.

Работата го отвличаше, което беше добре. Но Перин знаеше, че няма да може да изтласка настрана проблемите си задълго. Ранд го теглеше на север. Перин трябваше да тръгне за Последната битка. Нищо друго нямаше значение.

И все пак същата тази негова склонност — да пренебрегва всичко друго освен целта си — се бе оказала източник на много неприятности по време на освобождаването на Файле. Трябваше някак да намери равновесие. Трябваше да реши за самия себе си дали иска да води тези хора. Трябваше да сключи мир с вълка в себе си, със звяра, който се разбесняваше, щом влезеше в битка.

Но преди да може да направи всичко това, трябваше да върне бежанците по домовете им. А това се оказваше проблем.

— Имаше време да си починеш, Грейди — каза Перин.

— Не е само умората, милорд. Макар че, честно казано, все още имам чувството, че бих могъл да спя цяла неделя.

Наистина изглеждаше уморен. Грейди беше силен мъж, с лице на селяк — и с упорития характер на селяк също, но и неговите сили имаха предел. Какво ли причиняваше на един мъж да прелее толкова много? Грейди имаше торбички под очите и лицето му бе пребледняло, въпреки загара на кожата му. Макар да беше все още млад, беше започнал да побелява.

„Светлина, пресилих го този човек — помисли си Перин. — Него, както и Неалд.“ Още един резултат от неговата целеустременост, както бе започнал да разбира. Онова, което бе причинил на Ейрам, как беше позволил на хората около себе си да вървят без водач… „Трябва да поправя това. Трябва да намеря начин да се справя с всичко това.“

Не го ли направеше, можеше и да не стигне до Последната битка.

— Ето го проблема, милорд. — Грейди отново се потърка по брадичката, докато оглеждаше лагера. Различните части — майенци, гвардията на Алиандре, мъжете от Две реки, айилците, бежанците по отделните им градове — всички бяха вдигнали биваците си отделно, в своите кръгове. — Има някъде към сто хиляди души, които трябва да се приберат у дома. Поне тези, които ще си заминат. Много от тях казват, че се чувстват по-сигурно тук, с вас.

— А, не — каза Перин. — Мястото им е при семействата им.

— А тези, чиито семейства са в сеанчанските земи? — Грейди сви рамене. — Преди да дойдат нашествениците, много от тези хора щяха с радост да се върнат. Но сега… Продължават да говорят, че ще останат там, където има храна и защита.

— Все пак можем да изпратим тези, които искат да си идат — каза Перин. — Без тях ще се движим по- леко.

Грейди поклати глава.

— Точно това е проблемът, милорд. Вашият човек, Балвер, го сметна. Мога да направя портал, голям колкото през него да минават по двама души наведнъж. Ако пресметне човек, че ще им трябва по секунда, за да минат… Ами, ще отнеме часове и часове, докато ги изпратим всички. Не им знам броя, но той твърдеше, че ще трябват дни, докато се свърши работата. И каза, че сметките му може би са твърде оптимистични. Милорд, едва мога да задържа един портал отворен за час, както съм уморен.

Перин стисна зъби. Трябваше да провери той тези сметки… но имаше тягостното чувство, че Балвер ще се окаже прав.

— Ще продължим похода тогава — каза Перин. — Вървим на север. Всеки ден двамата с Неалд правите портали и връщаме по малко хора по домовете им. Но без да се изморявате.

Грейди кимна. Очите му бяха хлътнали от умора. Може би щеше да е по-добре да изчакат тук още няколко дни?

Перин освободи с кимване Вречения и той забърза надолу към лагера. Самият Перин остана на склона и погледът му обходи различните части на лагера още веднъж. Хората се подготвяха за вечерята. Фургоните бяха струпани в средата на лагера, натоварени с храна, която — както се опасяваше — щеше да свърши, преди да е успял да стигне до Андор. Или трябваше да заобиколи до Кайриен? Там беше видял Ранд последния път, макар че според виденията му той като че ли не беше в нито една от двете страни. Съмняваше се, че кралицата на Андор ще го посрещне с отворени обятия след слуховете за него и онова проклето знаме с Червения орел.

Остави този проблем засега. Лагерът като че ли улягаше. Всеки кръг от палатки изпрати представители до централния продоволствен склад, за да получат вечерните дажби. Всяка група сама отговаряше за храната си. Перин само надзираваше разпределението на продуктите. Беше наредил на интенданта — кайриенец, казваше се Бавин Рокшоу — да стои при фургоните и да се оправя с представителите.

Доволен от огледа, Перин заслиза към лагера.

Вече приемаше изострените си сетива за даденост. Бяха дошли заедно с пожълтяването на очите му. Повечето хора като че ли вече не ги забелязваха, но контрастът рязко му се напомняше, щом срещнеше някой нов. Много от каирейнските бежанци по пътя му през лагера им към палатките на Две реки например спираха работата си, заглеждаха се след него, докато ги подминаваше, и си шепнеха: „Златоокия“.

Айбара си беше фамилното му име и той си го носеше с гордост. Беше от малцината, които все още го носеха. Тролоците се бяха погрижили за това.

Изгледа остро поредните бежанци и те припряно се извърнаха. После се размина с двама мъже от Две реки — Тод ал-Каар и Джори Конгар. Видяха го и отдадоха чест, с юмруци на сърцата. За тях Перин Златоокия не беше човек, вдъхващ страх, а мъж, когото уважаваха, макар все още да шепнеха за онази нощ, която беше прекарал в палатката на Берелайн. Перин съжаляваше, че не можеше да избяга от сянката на онова събитие. Мъжете все още бяха въодушевени от победата си над Шайдо, но съвсем доскоро той се чувстваше не особено желан между тях.

Все пак засега поне тези двамата като че ли бяха зарязали неприязънта си. Чест му отдадоха даже. Забравили ли бяха, че е отраснал с тях? А когато Джори го беше заяждал заради бавната му реч, или когато се спираше при ковачницата да се поперчи от колко момичета е успял да открадне целувка?

Перин само им кимна в отговор. Нямаше смисъл да рови в миналото, не и след като верността им към „Перин Златоокия“ му бе помогнала за спасяването на Файле. Макар че щом ги подмина, острият му слух долови как си забърбориха за битката само отпреди няколко дни. Единият още миришеше на кръв — не си беше почистил ботушите. Сигурно дори не забелязваше зацапаната с кръв кал.

Понякога Перин се чудеше дали наистина сетивата му са по-добри от тези на другите. Забелязваше неща, които другите пренебрегваха. Как можеха да не усетят миризмата на кръв? И свежия въздух откъм планините на север? Миришеше на родния край, макар да бяха на много левги от Две реки. Ако хората отделяха време да затворят очи и да обърнат внимание, нямаше ли да могат да подушат същото като него?