Буря се надига

можеше да се противопостави на Тъмния.

Проклето момче! А сега и Семирага, която продължаваше да й се опълчва. Кацуан я сърбеше да влезе вътре и да се разправи с нея, но Мерайз й беше задала същите въпроси и не беше успяла. Колко още щеше да остане непокътнат авторитетът на Кацуан, ако се окажеше също толкова безсилна, колкото и другите?

Сарийн заговори отново.

— Не бива да се отнасяш така с Айез Седай.

— Айез Седай ли? — отвърна с кикот Семирага. — Не ви ли е срам да се наричате така? Като кутре, което нарича себе си „вълк“.

— Може и да не знаем всичко, признавам, но…

— Нищо не знаете — отвърна Семирага. — Вие сте деца, които си играят с играчките на родителите си.

Кацуан почука по чашката с показалец. За пореден път я поразяваха приликите между самата нея и Семирага. И за пореден път от тези прилики я засърбя отвътре.

С крайчеца на окото си зърна една тъничка слугиня да се качва по стълбите, носеше чиния с боб и попарена ряпа за обяда на Семирага. Време ли беше вече? Сарийн беше разпитвала Отстъпничката три часа и през цялото време разговорът се въртеше в омагьосан кръг. Слугинята се приближи и Кацуан й махна с ръка да влезе.

Миг след това подносът изтрещя на пода и Кацуан скочи и прегърна сайдар, готова да нахлуе в стаята. Гласът на Семирага я разколеба.

— Няма да ям това — заяви Отстъпничката с пълно самообладание, както винаги. — Омръзна ми вашата помия. Ще ми донесете нещо свястно.

— Ако го направим — чу се гласът на Сарийн, която явно се опитваше да се вкопчи във всяка възможност, — ще отговориш ли на въпросите ни?

— Може би — отвърна Семирага. — Зависи какво ще е настроението ми.

Последва тишина. Кацуан погледна другите в коридора. Всички бяха станали при звука, въпреки че не можеха да чуят гласовете. Махна им да си седнат.

— Иди да й донесеш нещо друго — каза Сарийн на слугинята вътре в стаята. — И прати някоя да почисти. — Вратата се отвори, слугинята се изниза навън и я затвори.

Сарийн продължи:

— Следващият въпрос ще определи дали ще получиш ядене, или не. — Въпреки твърдия й тон Кацуан долови в думите й припряност. Внезапното падане на подноса с храна я беше стреснало. Всички бяха толкова нервни около Отстъпничката. Не бяха раболепни, но все пак се отнасяха към Семирага с известен респект. И как не? Тя беше легенда. Човек не можеше да се озове в близост до такова същество — едно от най-злите същества, живели някога — и да не изпита поне малко страхопочитание.

Малко страхопочитание…

— Това е грешката ни — прошепна Кацуан. Примига, после пристъпи и отвори вратата на стаята.

Семирага стоеше в средата на малкото помещение. Отново беше стегната с Въздух, сплитовете навярно бяха изпредени в мига, в който беше хвърлила подноса. Месинговата чиния беше преобърната, сосът от боба попиваше в старите дъски.

Стаята нямаше прозорец — беше служила за склад доскоро и я бяха приспособили в „килия“ за Отстъпничката. Сарийн — тъмната й коса както винаги на плитки с мъниста — седеше на стол пред Семирага. Стражникът й, Виталиен, широкоплещест и със сурово лице, стоеше в ъгъла.

Главата на Семирага не беше овързана и очите й примигаха към Кацуан.

Кацуан беше взела решението си: трябваше да се справи с тази жена сега. За щастие планът й не изискваше особена деликатност. Всичко се свеждаше до един въпрос. Как Кацуан можеше да прекърши самата себе си? Решението беше лесно, след като й хрумна.

— А-ха — каза тя с нетърпящ възражения тон. — Виждам, че Чедото е отказало яденето си. Сарийн, освободи сплитовете си.

Семирага вдигна вежди и отвори уста, за да се изсмее, но щом Сарийн освободи сплитовете си на Въздух, Кацуан я сграбчи за косата, изрита я в глезените я събори на пода.

Можеше да прибегне до Силата, но й се стори редно да го направи с ръце. Приготви няколко сплита, но вероятно нямаше да й потрябват. Семирага, макар и висока, беше жена с гъвкава фигура, докато самата Кацуан, откакто се помнеше, бе по-скоро набита, отколкото слаба. На всичко отгоре Отстъпничката изглеждаше съвсем объркана от начина, по който се отнесоха към нея.

Кацуан коленичи, затисна гърба й с коляно и натика лицето й в разсипаната храна.

— Яж. Не одобрявам да се пилее храна, Чедо, особено в такива времена.

Семирага заломоти нещо. Кацуан можеше само да предположи, че са проклятия, макар и да не разбра нито дума. Значението им сигурно се беше изгубило във времето. Клетвите скоро заглъхнаха и Семирага млъкна. Не понечи да се бори. Кацуан също нямаше да го направи на нейно място — това само щеше да урони престижа й. Силата на Семирага като пленничка идваше от страха и почитанието, което й отдаваха Айез Седай. Кацуан трябваше да промени това.

— Столът ти, моля — каза на Сарийн.

Бялата стана, стъписана. Бяха опитали всички възможни мъчения, които позволяваха изискванията на ал-Тор, но нито едно не бе оправдало очакванията им. Отнасяха се със Семирага като с опасна сила и достоен враг. А това само укрепваше самочувствието й.

— Ще ядеш ли? — попита Кацуан.

— Ще те убия — заяви спокойно Семирага. — Първо теб, преди всички други. Ще ги накарам да слушат писъците ти.

— Разбирам — отвърна Кацуан. — Сарийн, иди кажи на трите Сестри отвън да влязат. — Помълча замислено. — Видях и няколко слуги да почистват стаите в другия край на коридора. Доведи ми и тях, ако обичаш.

Сарийн кимна и изтича навън. Кацуан седна в стола й, после запреде нишки Въздух и надигна Семирага. Елза и Ериан надникнаха любопитно в стаята. После пристъпиха вътре, Сарийн след тях. Малко след това влезе Дайгиан с петима слуги: три домански жени с престилки, слаб мъж със зацапани от боядисването на дъсчените стени пръсти и едно ратайче. Чудесно.

Щом влязоха, Кацуан обърна Семирага с нишките Въздух и я нагласи на коляното си. И започна да пердаши с ръка Отстъпничката по задника.

Отначало Семирага се държеше. След това започна да кълне. После засипа закани. Кацуан продължаваше, ръката започна да я боли. Заплахите на Семирага преминаха във вой на гняв и болка. Слугинчето с храната се върна в разгара на всичко това, за още по-голям срам на Семирага. Айез Седай гледаха зяпнали.

— Така — каза Кацуан след още малко бой. — Ще ядеш ли?

— Ще намеря всички, които си обичала някога — изломоти Отстъпничката със сълзи в очите, — и ще ги накарам пред тебе да се изядат едни други. Ще…

Кацуан цъкна с език и я подхвана отново. Всички в стаята гледаха стъписани и смълчани. Семирага започна да реве — не от болката, а от унижението. Това бе ключът. Семирага не можеше да бъде надвита с болка или с убеждение — но унищожаването на образа й, това в ума й щеше да е по-ужасно от всякакво наказание. Точно както щеше да е за Кацуан.

След още няколко минути Кацуан спря ръката си, отпусна сплитовете, които държаха Семирага неподвижна, и пак попита:

— Ще ядеш ли?

— Да…

Кацуан я пусна и Семирага буквално се свлече от скута й, запълзя по пода и започна да яде боба.

— Тя е човек — каза Кацуан и погледна другите. — Просто човек, като всеки от нас. Има си тайни, но всяко детенце може да си има тайни, които отказва да каже. Запомнете това.

Стана и тръгна към вратата. Спря до Сарийн, която гледаше изумена как Отстъпничката ближе боба от пода.