известен смисъл беше израснала и укрепнала благодарение на тях. Как би могла да разбереш могъществото си, ако не изпращат убийци срещу теб?
Но измяната на Сурот… Хаос, и още как, след като самата водачка на Предтечите се беше оказала предателка. Връщането на света към ред щеше да е много, много трудно. Може би невъзможно.
Тюон изправи гръб. Не беше мислила как ще стане императрица от много години. Но щеше да изпълни дълга си.
Обърна се и влезе в залата за аудиенции, за да се изправи пред очакващото я множество. Като другите от Кръвта, беше покрила страните си с пепел в знак на траур за загубата на императрицата. Не хранеше голяма привързаност към майка си, но привързаността не беше необходима за една императрица. Задачата на императрицата е да осигурява ред и стабилност. Тюон бе започнала да разбира важността на тези неща едва след като бремето бе паднало върху раменете й.
Залата беше голяма, правоъгълна, осветена от канделабри между колоните и лъчи слънчева светлина, проникващи през широката тераса отзад. Тюон беше заповядала да махнат пътеките — предпочиташе ярката белота на плочите. Таванът бе покрит с фреска с рибари в открито море, с чайки и чисто небе, а стените бяха бледосини. Десет да’ковале бяха коленичили под канделабрите вдясно от Тюон. Бяха с прозирни дрехи и чакаха заповедите й. Сурот не беше сред тях. Гвардията на Смъртната стража се грижеше за нея — поне докато не порасте косата й.
Щом Тюон, облечена в надиплена рокля от най-тъмно морскосиньо, с пърхаща зад нея бяла пелерина, влезе, всички от простолюдието се смъкнаха на колене и опряха чела в пода. Тези от Кръвта коленичиха и сведоха глави.
Срещу да’ковале, от другата страна на залата, Ланел и Мелитен също бяха на колене. Окаишените им дамане бяха опрели чела в пода. Отвличането на Тюон се бе оказало непоносимо за няколко от тях и те бяха плакали неутешимо по време на отсъствието й.
Тронът й за аудиенции беше сравнително скромен — дървен стол с черно кадифе по облегалките и гърба. Веднага щом Тюон се настани, хората в залата започнаха да стават — всички освен да’ковале, които останаха на колене. Селусия застана до трона: златната й коса бе сплетена на дълга плитка от дясната й страна, лявата страна на главата й бе обръсната. Не носеше пепел по лицето, защото не беше от Кръвта, но бялата ивица на ръката й показваше, че и тя — като цялата империя — е в траур.
Юрил, секретарката на Тюон и тайната й Ръка, пристъпи от другата страна на стола. Гвардейците от Смъртната стража дискретно застанаха около нея и тъмната им броня заблестя на слънчевата светлина. Бяха особено бдителни напоследък. Предвид скорошните събития Тюон не можеше да ги упреква.
„Ето ме тук — помисли си, — обкръжена от моята мощ, с дамане от едната страна и Гвардията на Смъртната стража от другата. И все пак не се чувствам по-сигурна, отколкото бях с Матрим.“ Колко странно — да се чувства сигурна с него.
Точно пред нея, осветена от косо падащата от отворения балкон слънчева светлина, стоеше пъстра група от Кръвта. Най-висшият в нея бе капитан-генерал Галган. Нагръдникът на бронята му беше боядисан в тъмносиньо, толкова тъмно, че почти черно. Прашливо бялата му коса стърчеше на гребен и отзад беше сплетена до раменете му, защото беше от Висшата кръв. С него бяха и двама от Низшата кръв — флаг- генерал Наджира и флаг-генерал Ямада — и няколко по-низши офицери. Изчакваха търпеливо, като избягваха да срещнат погледа на Тюон.
На няколко стъпки по-назад стоеше друга група от Кръвта, предвождана от Фаверде Нотиш и дълголикия Аменар Шумада. И двамата бяха важни — толкова важни, че можеше да са опасни. Сурот нямаше да е единствената, която да търси удобна възможност в тези времена. Ако Тюон паднеше, на практика всяка висша особа можеше да стане императрица. Или император.
Войната в Сеанчан нямаше да свърши бързо. Но свършеше ли, победителят (той или тя) несъмнено щеше да се самоиздигне на Кристалния трон. И тогава щеше да има двама водачи на Сеанчанската империя, разделени от океана и обединени от желанието да се унищожат. Никой от двамата не можеше да позволи другият да живее.
„Ред — помисли Тюон и почука с лакирания си в синьо нокът облегалката от черно дърво. — Ред трябва да се излъчва от мен. Ще донеса спокойствие и мир на изтерзаните от бури.“
— Селусия е моята Истинореча — обяви тя на залата. — Нека бъде оповестено сред Кръвта.
Това заявление бе очаквано. Селусия сведе глава в знак на приемане, макар да не беше искала никакво друго назначение, освен да служи и да пази Тюон. Нямаше да се зарадва на този пост. Но също така беше искрена и пряма. Щеше да е великолепна Истинореча.
Този път поне Тюон можеше да е сигурна, че Истиноречата й не е от Отстъпниците.
Вярваше ли на разказа на Фалендре все пак? Това минаваше всякакви граници на достоверност. Звучеше като някоя от чудатите приказки на Матрим за въображаеми същества, които дебнат в мрака. И все пак другите сул-дам и дамане бяха потвърдили версията на Фалендре.
Някои факти поне изглеждаха недвусмислени. Анат беше действала със Сурот. Сурот — след известно убеждаване — беше признала, че се е срещала с една от Отстъпниците. Или поне мислеше, че се е срещала. Не беше знаела, че Отстъпницата всъщност е Анат, но като че ли разкритието й се беше сторило правдоподобно.
Независимо дали наистина беше Отстъпница, Анат се беше срещнала с Преродения Дракон, представяйки се за Тюон. И се беше опитала да го убие. „Ред — помисли Тюон, като запази лицето си безизразно. — Аз олицетворявам реда.“
Махна рязко на Селусия, която все още беше нейният Глас — и нейната сянка — освен добавената отговорност на Истинореча. Когато заповядваше на много по-низшите от нея, Тюон първо щеше да предава думите си на Селусия, а тя след това щеше да ги изрича.
— Повелява ти се да го въведеш — каза Селусия на един да’ковале до трона. Мъжът се наведе, опря главата си в пода, изправи се, забърза към другия край на голямата зала и отвори вратата.
Беслан, кралят на Алтара и Висш трон на Дома Мицобар, беше тънък и строен младеж с черни очи и коса. Имаше маслинената кожа, обичайна за хората на Алтара, но се беше облякъл в стил, предпочитан от Кръвта — широки жълти панталони и къс жакет с висока яка с жълта риза отдолу. Кръвта бяха оставили проход по средата на помещението и Беслан тръгна по него, навел очи. Щом стигна до определеното място, падна на колене и ниско се поклони. Съвършеният образ на верен поданик, освен тънката златна корона на главата му. Тюон даде знак на Селусия и Истиноречата каза високо:
— Повелява ти се да станеш.
Беслан се изправи, макар да задържа погледа си надолу. Беше чудесен актьор.
— Щерката на Деветте луни изразява съболезнованията си за твоята загуба — каза му Селусия.
— Предавам й своите за нейната загуба — отвърна той. — Моята скръб е само вощеница пред големия пламък, изгарящ народа на Сеанчан.
Беше
Можеше да повярва, че просто угодничи пред жената, която предстоеше да стане императрица. Но знаеше твърде много за нрава му, от шпиони и дочути тук-там неща.
— Щерката на Деветте луни желае да узнае причината, поради която си престанал да провеждаш дворцови заседания — каза Селусия, като гледаше движещите се ръце на Тюон. — Тя намира за притеснително, че народът ти не може да получи аудиенция със своя крал. Смъртта на майка ти бе трагична и шокираща, но кралството ти се нуждае от теб.
Беслан се поклони.
— Моля уведомете я, че не смятах за уместно да се изтъквам над нея. Не съм сигурен как трябва да действам. Не исках да я оскърбя.
— Сигурен ли си, че това е истинската причина? — Огласи Селусия. — Да не би да е защото замисляш въстание срещу нас и нямаш време за другите си задължения?
Беслан вдигна очи и я зяпна стъписано.
— Ваше величество, аз…
— Не трябва да изричаш повече лъжи, дете на Тилин — каза му Тюон пряко, с което предизвика изненадани ахкания от страна на Кръвта. — Зная нещата, които си казал на генерал Хабигер и на твоя приятел лорд Малалин. Зная за тайните ви срещи в подземието на Трите звезди. Зная за всичко това, крал
