Буря се надига

Момичето изскимтя уплашено и хукна.

— Защо? — попита Шериам.

— Спасяваме си живота — отвърна Сюан и огледа ядосано струпалите се около тях новачки. — Добре! — изръмжа им. — Стига заплесии! Ако уроците ви са отложени заради тази издънка, намерете си някаква работа. До десет секунди видя ли някоя новачка да стърчи на тази пътека, толкова наряди ще получи, че главата й ще бръмне!

Това предизвика масово изнасяне на жени в бяло, семействата новачки се пръснаха и заситниха припряно във всички посоки. След малко беше останала само група Посветени с Шериам и Сюан. Посветените се заприсвиваха боязливо, щом Сюан ги изгледа, но тя си замълча. Една от привилегиите на Посветените бе в повечето свобода. А и след като можеше да се движи, без да се бута в навалицата, Сюан беше доволна.

— Първо, защо това заседание не е Подпечатано в Пламъка? — попита тя Шериам.

— Не знам — призна Шериам. — Новината е плашеща, ако е вярно.

— Трябваше да се случи, рано или късно — отсъди трезво Сюан, макар изобщо да не беше спокойна. — Все някога щеше да се разчуе за Пътуването.

„Какво е станало? Не са прекършили Егвийн, нали? Светлината да не дава дано тя или Леане да са били принудени да издадат тази тайна. Беонин. Тя трябва да е била. Да изгори дано!“

Поклати угрижено глава.

— Светлината да даде дано да опазим Пътуването в тайна от сеанчанците. Когато те нападнат Бялата кула, ще ни е нужно поне това предимство.

Шериам я изгледа с откровено неверие. Повечето Сестри не вярваха на Сънуването на Егвийн за нападението. Глупачки — искаха да хванат рибата, но не искаха да я изкормят. Не издигаш жена в Амирлин, та след това да гледаш с лекота на предупрежденията й.

Сюан зачака нетърпеливо, като потропваше нервно с крак и надаваше ухо към разговора в палатката. И тъкмо бе започнала да се чуди дали да прати друга новачка, когато един от куриерите на Брин се приближи в лек галоп. Злият звяр, който яздеше, бе черен, със съвсем малко бяло над копитата, и изпръхтя на Сюан, щом ездачът, в стегната униформа и с късо подстригана кестенява коса, дръпна рязко юздите. Ама наистина отвратително животно!

— Айез Седай? — попита мъжът и се поклони от гърба на коня. — Имате съобщение за лорд Брин?

— Да — каза Сюан. — И се постарай да го отнесеш възможно най-бързо. Разбра ли ме? Животът на всички ни зависи от това.

Войникът кимна отсечено.

— Кажи на лорд Брин… — започна Сюан. — Кажи му да пази фланговете си. Врагът е научил средството, с което ние дойдохме тук.

— Слушам.

— Повтори ми го — каза Сюан.

— Айез Седай — почна мъжът с нов поклон. — Вестоносец съм на генерала вече от десет години. Паметта ми…

— Спри — прекъсна го Сюан. — Не ме интересува колко дълго си вестоносец. Нито колко ти е добра паметта. Нито дали по някакъв каприз на съдбата са те карали да отнесеш същото това съобщение вече хиляда пъти. Ще ми го повториш.

— Мм, слушам, Айез Седай. Трябва да кажа на лорд-генерала да пази фланговете си. Нашият враг е научил средството, с което ние дойдохме тук.

— Добре. Тръгвай.

Мъжът пак кимна.

— Веднага! — кресна Сюан.

Той обърна ужасния си кон и се понесе в галоп, наметалото заплющя зад гърба му.

— Това пък защо беше? — попита Шериам.

— За да не се събудим обкръжени от армията на Елайда — отвърна Сюан. — Обзалагам се, че съм единствената, която се сети да предупреди генерала, че врагът може да ни е отнел най-голямото тактическо предимство. Толкова с обсадата.

Шериам се намръщи — не беше помислила за това. Нямаше да е само тя. О, някои щяха да се сетят за Брин и рано или късно да решат да го известят. Но за много от тях катастрофата тук не беше в това, че Елайда вече можеше да придвижи армиите си на фланговете им, или в това, че обсадата на Брин вече се оказваше безполезна. Катастрофата за тях щеше да е от по-лично естество: знанието, което се бяха старали да опазят в тайна, бе попаднало в ръцете на други. Пътуването беше тяхно, а сега Елайда го имаше! Съвсем типично за Айез Седай. Първо възмущението, изводите после.

А може би просто изпитваше горчивина. Някоя вътре в павилиона най-после се сети да призове заседанието да бъде Запечатано в Пламъка, тъй че Сюан се оттегли, слезе от дървената пътека и закрачи по отъпканата пръст. Новачки щъкаха насам-натам, навели глави, за да избегнат погледа й, макар да приклякваха припряно по пътя й. „Днес не ме бива много в преструвките, че съм слаба“ — помисли си Сюан с гримаса.

Бялата кула се разпадаше. Аджите взаимно се омаломощаваха с жалките вътрешни борби. Дори тук, в лагера на Егвийн, се отделяше повече време за интриги, отколкото за подготовка за идващата буря.

А Сюан отчасти беше виновна за тези провали.

Елайда и нейната Аджа определено бяха най-виновни. Но щеше ли Кулата изобщо да се разцепи, ако Сюан бе насърчавала взаимодействието между Аджите? Елайда не беше имала чак толкова много време да действа. Всеки разрив, появил се в Кулата, сигурно можеше да се проследи назад до малките пукнатини, възникнали, докато Сюан служеше като Амирлин. Ако беше наблягала повече на ролята си като посредник между фракциите в Бялата кула, дали щеше да е вдъхнала повече сила в костите на тези жени? Дали щеше да ги опази да не се нахвърлят една върху друга като риби острици в кърваво безумие?

Прероденият Дракон беше важен. Но той бе само една фигура в тъканта на тези последни дни. Твърде лесно беше да се забрави това. Твърде лесно беше да зяпнеш драматичната фигура от легендата и да забравиш за всички други.

Въздъхна, вдигна коша с прането и — по навик — го запреглежда да се увери, че всичко е налице. По една от разклоняващите се пътеки към нея се приближи жена в бяло.

— Сюан Седай?

Сюан вдигна очи намръщена. Новачката пред нея — Шарина — беше една от най-странните в лагера. Близо седемдесетгодишна, с изнуреното и сбръчкано лице на баба. Носеше посребрялата си коса на стегнат кок и макар да не ходеше изгърбена, бремето на живота определено й личеше. Толкова много беше видяла, толкова неща бе направила, през толкова години беше минала. И за разлика от някоя Айез Седай, Шарина беше живяла през всичките тези години. Беше работила, беше гледала семейство, деца дори беше погребала.

Беше могъща в Силата. Забележително при това. Със сигурност щеше да носи шала и веднага щом го получеше, щеше да стои над Сюан. Сега обаче я удостои с най-дълбок реверанс. Демонстрираше почитанието си почти съвършено. От всички новачки най-малко се оплакваше, най-малко неприятности създаваше и най-усърдно се учеше. Като новачка разбираше неща, които повечето Айез Седай така и не бяха научили — или ги бяха забравили в момента, в който бяха получили шала. Как да се смириш, когато е нужно, как да понесеш наказание, как да разбереш кога трябва да се учиш, вместо да претендираш, че вече знаеш. „Да можеше само да имаме няколко десетки като нея — помисли Сюан. — И няколко десетки по- малко Елайди и Романди.“

— Да, Чедо? — попита я. — Какво има?

— Видях ви, че вдигате това пране, Сюан Седай — каза Шарина. — И си помислих, че може би е редно аз да го нося вместо вас.

Сюан се поколеба.

— Не бих искала да те изморявам.