в търсене на нова работа, докато получава помощите. Хората могат да имат такова поведение, че да са на печалба от това, че са безработни. Като казваме „печалба“ не подчертаваме обезателно, че тя е „парична“. Някои просто търсят повече свободно време и намалена компенсация от страна на системата вместо по- малко свободно време и повече приходи от платен труд.
Въпросът за степента на моралните щети, нанесени от системата в горния смисъл на думата, не може да намери лесен отговор, защото тези системи са многомерни и не намират характеристиката си в един единствен индикатор.
Засега изглежда че съотношенията са в полза на по-продължителното бездействие — приходите, получени по време на бездействие, са по-малко от онези, получавани по време на заетостта. Някои изследвания водят до заключението, че има, а други, че няма правопропорционална връзка между помощите за безработни и общата безработица, като така се стига до извода, че трябва да се изключат моралните щети. Отрицателните резултати обаче могат да лъжат, защото са ползвани прости мерни единици за щедрост и защото може да съществува обратна зависимост. Може и правопропорционалните зависимости при безработицата да са се изменили с времето. OECD заключават, че независимо от по- раншните изследвания, не са открили правопропорционална зависимост между помощите и общата безработица, някои по-нови регресии, които моделират безработицата като функция на броя хора, имащи право на помощи, подсказват, че смяната на работата и продължителността на получаваните помощи имат ефект върху растежа на безработицата. Научаваме също, че високите нива на отпусканите помощи водят не само до дълготрайна заетост, но засилват самоотлъчките, доброволното напускане на работа и неволната, частична безработица. Става ясно, че проблемът с моралните щети е бил част от системите за помощ за безработните и не може да се отмине без внимание.
4. Производителен труд и дейности в контекста на обслужващата икономика
4.1. Произвеждане на стойност и развиване богатството на народите
4.1.1. Производството на богатство и новите реалности
Адам Смит търсеше начин да развие богатството на народите и да разкрие начина, по който се произвежда стойност. Пишейки първата си книга върху икономическите теории, той реагираше на промяната на обществото, което го бе създало — появата на Индустриалната революция. Проблемът, заинтересувал Смит, е не толкова в това кое доминира върху обществото, а в търсенето на най-динамичния елемент, който би позволил увеличаването на богатството на народите, та да може, като такъв, да се пребори с бедността, глада, нищетата. Независимо че по онова време индустриализацията е била един малък обществен феномен, тя се оказала ключът към решаването на проблема с бедността. Тя се превърнала в икономически и морален императив.
Смит бе прав. Той остана прав в продължение на двеста години, но за съжаление идеите му не могат да помогнат да се справим с новия преход, чието начало усещаме сега.
Основното понятие „икономическа стойност“ е било свързано с производствената дейност и производствения труд, измерени с монетарен метър. Все по-голямото значение на услугите като неразривна част от производствената система, е било неизвестно и впечатлението от недоимъка и непрекъснатата борба срещу него е пречило на хората да схванат, че подобрените индустриални процеси могат да предложат решение на проблема. По онова време икономическите кризи са били обяснявани или със свръхпроизводството, или с реалната инфлация, като само войните са правили изключение. Експлозията на производствените процеси в резултат на колосалния технически и научен напредък при навлизането им в ерата на масовото потребление през третото десетилетие на нашия век е основната причина за промените в икономическата теория. Представата, че предлагането е „еластично“ се възприе от всички икономисти, а понятието „стойност“ бе прехвърлено към търсенето — най-вече чрез трудовете на Кейнс и Хикс.
Даже и сега, при неокласиците (дори и онези, които се наричат защитници на предлагането) тази парадигма има сериозно влияние. През 70-те години обаче икономическата реалност тръгна в една посока, която не бе едно просто продължаване на тенденциите отпреди двеста години. За пръв път в историята на индустриализираните страни инфлацията започва да се увеличава в мирно време. Очевидно феноменът се дължи на непредвидени развития, идещи от скованото предлагане, но за момента това остана неразбрано.
Римският клуб изигра една неосъзната роля в този процес. Поради това че клубът бе приел възможността растежът да намали своята скорост, първият доклад на Римския клуб бе критикуван от почти всички икономисти в света. Те ни упрекваха, че не сме разбрали ролята на науката и технологиите, и че именно те ще поддържат „еластичността“ на предлагането така, както на всеки му е угодно. Именно тук бе входът, през който дяволът — във формата на текущата тенденция — намери своя път към умовете на икономическите анализатори.
Нещо повече. Заети само с инфлацията, някои институции, като централните банки, започнаха да търсят начини да се борят с нея. В резултат на тези усилия те трябваше първо да постигнат някаква независимост от официалната държавна политика на дадена страна. На второ място, те започнаха да контролират инфлацията и по този начин имплицитно признаха, че предлагането се самоограничава — сковано е. Именно по тази причина сега страдаме от някаква икономическа шизофрения: фактически монетарните власти намаляват икономическата активност за да контролират инфлацията, а в същия момент икономическата позиция на правителствата и на много икономически наблюдатели говори за вариации в търсенето като основа за икономическо развитие. Оттук и несигурността в рационалността на днешната икономическа наука и дълбоките съмнения за икономическото ни бъдеще.
При това положение ние трябва първо да се запитаме: как при произвеждането на богатство са се изменили системите за предлагане и как и защо технологическият напредък като че ли не успява да поддържа еластичността на предлагането. Отговорът може да се намери в практиката, при положение че отхвърлим някои схващания, които ни пречат да разберем из основи истината за производството.
Икономиксът се роди, за да стане специфична дисциплина в деня, когато Адам Смит бе готов да предложи цел за икономикса и, същевременно, да предложи метод за измерване на неговите постижения.
Голямата цел бе развитието на богатството на народите. То може да се натрупа чрез прибиране на потенциала на буржоазната индустриална революция, която още тогава е била вече факт. Важно е било да се увеличи производствения капацитет чрез въвеждането на нови инструменти (доставени чрез натрупване на капитала и инвестиране) и ползването на труда. Процесът е измерим, защото производствените фактори — капитал и труд — могат да получат парично изражение. Този производствен процес може да бъде изразен чрез добавената стойност, която сама по себе си изразява мерна единица за обем.
Считало се е, че обемът манифактурно производство при всички обстоятелства допринася за растежа на богатството и че като такова, то е най-ефективния метод за създаване на богатство. И наистина, това се оказа вярно в продължение на последните два века.
В момента обаче, когато обслужващите функции се оказаха по-важни в процесите на производството на богатство в сравнение с чистите манифактурни функции, тази дефиниция за стойност стана невалидна. При „принадената стойност“ производството на материалния продукт, продаден на пазара в даден момент, дава дефиницията на неговата икономическа стойност. Това е вярно, когато говорим за материални продукти и процеси: маса, килограм картофи, кон…
Когато технологическото развитие допринася за произвеждането на комплексни системи, нуждата от сервизни функции, които са решаващи за произвеждането на каквито и да било инструменти или ползваеми
