мразим, себе си не жалим, а те ни гледат и вече готвят торбата. С научна цел. Или с някоя друга. В края на краищата каква е разликата? И може би ще застанем и ние всичките един ден в такива подземия, а те ще размахват ръце около нас и ще спорят: защо сме такива, откъде сме се появили и как. И от това изведнъж тези зверища ми станаха близки… Не точно близки, но не знам как другояче да го кажа… Говори се, че по време на наводнение, или да кажем, когато има пожар в джунглите, хищници и тревопасни се спасяват заедно, рамо до рамо и стават нещо като приятели, и дори си помагат един друг, чувал съм го. Ето че и у мен се появи същото чувство. Но за беда именно в този миг видях някакъв скелет.
Стои си в ъгъла скромно, без някакво особено осветление отдолу, малък на ръст — по-нисък от мен. Човек. Череп, ръце, крака. Какво, да не би да не съм виждал човешки скелети? Е, може би гръдният кош е малко по-широк, ръцете му мънички, между пръстите му има нещо като ципи, с криви крачета, но все пак е човек.
Сигурно е станало нещо с лицето ми, защото Корней изведнъж се спря, погледна ме втренчено, после погледна скелета, после пак мен.
— Ти какво? — попита ме той. — Нещо не разбираш ли?
Аз мълча, вторачил съм се в скелета и се старая да не гледам Корней. Пък и очаквах нещо такова. А Корней започна да говори спокойно:
— Да-а, това е самият знаменит псевдохомо, също забележителна природна загадка. Ти нещо чел ли си за него?
— Не — казах аз и си мисля: сега ще ми обясни всичко. Много добре ще ми го обясни. Но струва ли си да му вярвам?
— Това е удивителна история — каза Корней — и до известна степен трагична. Разбираш ли, тези същества би трябвало да са разумни. По всички известни нам закони — би трябвало. — Тук той разпери ръце. — Но не е така. Скелетът е дребна работа, после ще ти покажа снимки. Страшно! Миналия век научна група е открила на Тагор тези псевдохомо. Дълго са се опитвали да влязат в контакт с тях, наблюдавали са ги в естествени условия, изследвали са ги и дошли до извода, че това са животни. Звучало като парадокс, но фактът си бил факт — животни. Съответно са се държали с тях като с животни: затваряли ги в клетки, при нужда са ги убивали, режели са ги, препарирали са ги, вземали са скелетите и черепите за колекция. Така или иначе в научен смисъл това е уникална ситуация. Животно, което трябва да бъде човек, но не е човек. И ето че няколко години по-късно на Тагор откриват могъща цивилизация. Изобщо не приличала нито на нашата земната, нито на вашата — невиждана, със съвършено фантастична фактура, но несъмнена. Представяш ли си какъв ужас е било? Един от първооткривателите се побъркал, друг се застрелял… И едва след още двайсет години открили обяснението! Оказало се, че на планетата има разум. Но абсолютно нечовешки. До такава степен не приличал нито на нас, нито на вас, нито да речем на леонидяните, че науката просто не могла дори да предположи възможността за такъв феномен… Да… Това е било трагедия. — Той изведнъж някак си се омърлуши и тръгна да излиза от залата, сякаш беше забравил за мен, но на прага се спря и каза, гледайки скелета в ъгъла: — А сега има хипотеза, че тези са изкуствени същества. Разбираш ли, тагорците са ги създали сами, моделирали ги или нещо такова. Но за какво? Ние така и не намерихме с тагорците общ език… — Тук той ме погледна, тупна ме по рамото и каза: — Ето това е, братко-храбрецо. А ти казваш — космозоология…
Вече не зная дали ми е казал истината, или си беше измислил всичко, за да ми размъти окончателно мозъка, но желанието му да размахва ръце и да ми излага всякакви там природни загадки изглежда се бе поохладило. Излязохме от музея. Той мълчеше, аз също, а в душата ми някакъв неизринат курник, и така стигнахме до неговия кабинет. Той седна в креслото си пред екраните, изтегли от въздуха чаша с любимото си газирано, започна да смуче от сламката, а се загледа сякаш през мене. В кабинета му, освен тези екрани и ненормално количество книги, нищо особено нямаше. Дори нямаше маса и досега не мога да разбера какво прави, когато трябва да подпише да речем някакъв документ. В кабинета му нямаше нито картини, нито снимки, нито някакви други украшения. А пък е богат човек и може да си го позволи. Аз на негово място, ако, да речем, ми липсват някои неща, щях да си докарам изумрудената кожа, щях да си наема слуги, навсякъде щях да си сложа статуи, ковьорчета щях да си окача — като зная нашите… Е, сигурно не му идва на ум — нали е ерген. А може би длъжността му е такава, че не му се полага лукс. А какво знам за неговата длъжност? Нищо. Само дето има музей в подземието…
— Слушай, Гаг — проговори изведнъж той. — Може би на теб ти е скучно тук, а?
С този въпрос ме завари неподготвен. Кой знае как трябва да отговоря. И изобщо отде да знам, скучно ли ми е, или не? Тъжно — това да. Неуютно — да. Място не мога да си намеря — да. Но скучно ли ми е? Когато човек е в окопа под обстрел — скучно ли му е? На него, момчета, не му остава време да скучае. И на мен сега не ми остава време да скучая.
— Съвсем не — казвам. — Разбирам положението си.
— Е, и как го разбираш?
— Изцяло се намирам на ваше разпореждане.
Той се усмихна.
— На мое разпореждане… Добре, няма да говорим за това. Аз, както виждаш, не мога да ти отделя цялото си време. Пък и ти, според мен, не се стремиш особено към това. Стараеш се да се държиш по- настрана от мен…
— Съвсем не — възразих аз вежливо. — Никога няма да забравя, че вие сте мой спасител.
— Спасител? Хм… До спасяването още е далеч. А не искаш ли да се запознаеш с един интересен субект?
Сърцето ми замря.
— Както заповядате — казвам.
Той помисли малко.
— Ами ще заповядам — каза той като се изправи. — Май че ще бъде полезно.
С тези неразбираеми думи той се приближи към далечната стена, направи там нещо и стената се отвори. Погледнах и се дръпнах назад. Че стените им тук за минутка се отварят и затварят — с това вече свикнах и даже ми е омръзнало. Но аз какво очаквах? Мислех си, че иска да ме запознае с математика, а там — змийско мляко! — стои ей толкав дангалак, висок два и половина метра, раменища, ръчища, шия няма никаква, а муцуната му сякаш покрита със забрало, гъста такава матова решетка, а отстрани на главището му стърчат нещо като фарове, нещо като уши. Ще си призная честно, че ако не бях в униформа, щях да офейкам умрял от страх. Честно. Аз щях да духна както си бях и в униформата, но краката ми се подкосиха. А пък този дългуч на всичкото отгоре каза с плътния си бас:
— Здрасти, Корней.
— Здравей, Драмба — му отговори Корней. — Излизай.
Оня излезе. И пак — какво очаквах? Че от стъпките му цялата къща ще се разтресе. Ама че чудовище, статуя! А той излезе, сякаш плуваше във въздуха. Нито звук, нито полъх — току-що беше в нишата, а сега стои в средата на стаята, наклонил към мен ушите си — фарове. Почувствах, че лопатките ми опряха в стена и не мога повече да отстъпвам. А Корней, безделника му с безделник, се засмя и каза:
— Не се плаши, не се плаши, Бойни котарако! Това е робот! Машина!
Благодаря, мисля си. Да не би да ми стане по-леко от това, че е машина.
— Такива като него вече не правим — каза Корней и погали дангалака по лакътя, като издуха от него някакви прашинки. — А моят баща с такива ходеше на Яйла и на Пандора. Помниш ли Пандора, Драмба?
— Всичко помня, Корней — отвръща с басовия си глас дангалакът.
— Ето, запознайте се — каза Корней. — Това е Гаг, момъкът от преизподнята. Новак на Земята, нищо не знае тук. Преминаваш в негово разпореждане.
— Чакам вашите заповеди, Гаг — отвърна дангалакът с басовия си глас и като знак за поздрав вдигна широката си длан чак до тавана.
Изобщо всичко свърши благополучно. В дълбоката нощ, когато къщата спеше, аз се прокраднах в оня същия коридор и под математическите формули написах: „Кой си ти, приятелю?“
Глава четвърта
