Той пък нищо не крие от мен. Нултранспортиране? Моля, заповядай! Обяснява ми за нултранспортирането. И някак си простичко обяснява, показва ми модели. Моделите ги разбирам, но как работи нулкабината — иди че си блъскай главата. Изкривяването на пространството разбра ли? Или, да речем, как става тая храна от тубичките. Три часа ми обяснява, а какво ми остана в главата? Субмолекулярно свиване. А после пък разширяване. Субмолекулярното свиване — това разбира се, е хубаво и дори прекрасно. Химия. Ама откъде се взема това парче печено месо?
— Е, какво си се натъжил? — попита Корней, като се бършеше със салфетката. — Трудно ли ти е?
— Главата ме цепи — казах аз злобно.
Той изхъмка и започна да раздига масата. Аз, разбира се, както следва, се спуснах да му помагам, само дето тук и за един човек няма никаква работа. Прибирането ставаше така: отваряш люка в средата на масата, напъхваш в него всичко и дори не е нужно да го затваряш, той сам се затваря.
— Хайде да отидем да гледаме кино — каза той. — Един мой познат е направил чудесен филм. В старинен стил, плосък, чернобял. Ще ти хареса.
Накратко, наложи ми се да седна и да гледам кино. Някаква щуротия. Любовна. Обичат се там двама аристократи, а родителите им са против. Има там две места, където се бият, но само с мечове. Всичко е много добре заснето, така при нас не го могат. Единият прободе другия с меча си, ей така, без измама, а острието излезе на три пръста от гърба му и сякаш димеше… Ето за какво още са им нужни робите. Причерня ми пред очите от тази мисъл, едва изтърпях до края. А на всичко отгоре страшно ми се пушеше. Корней и той като Гепарда не одобряваше пушенето. Предложи ми дори да ме излекуват от този навик, но аз не се съгласих: може би това е единственото нещо, което ми е останало от предишния ми живот… С една дума, поисках разрешение да се прибера. Казах, че искам да почета. За Луната. Повярва ми. Пусна ме.
Влязох в стаята си, сякаш се прибрах у дома. И веднага я пренаредих. Това също ме измъчи. Корней, разбира се, всичко ми обясни, но аз, разбира се, нищо не вдянах. Стоя насред стаята и рева като луд: „Стол! Искам стол!“ Чак след малко се приспособих. Тук значи не е нужно да ревеш, а трябва само тихичко да си представиш стола с всичките му подробности. И аз си го представих. Дори кожената тапицерия на седалката беше скъсана, а после грижливо закърпена. Спомних си, че това стана, когато Заека след похода изведнъж седна, а после стана и се закачи за тапицерията с кукичка от котка. И всичко останало подредих както беше у Гепарда, в неговата стая: железен креват със зелена вълнена покривка, нощно шкафче, железен сандък за оръжия, масичка с лампа, два стола и гардероб. Направих врата като хората — двуцветна, в оранжево и бяло, цветовете на негово височество. Вместо прозрачната стена направих един прозорец. Окачих лампа с тенекиен абажур…
Естествено, всичко това е декор: нито тенекия, нито желязо, нито дърво — нищо подобно няма тук. И оръжие, то се знае, няма никакво в железния сандък — там стои един-единствен патрон от автомат, който се бе забутал в джоба на якето ми. И на нощното шкафче няма нищо. При Гепарда имаше снимка на жена с дете — казваха, че това е жена му и дъщеря му, но той никога не говореше за това. Аз също исках да сложа някаква снимка. На Гепарда. Какъвто го видях за последен път. Но нищо не излезе от това. Навярно Корней правилно ми обясни, че за това трябва да бъдеш художник или скулптор.
Но като цяло моята колибка ми харесва. Тук ми е спокойно, щото в другите стаи е като в празно поле, можеш открай докрай да го прострелваш. Истината е, че тя само на мен ми харесва. Корней я погледна, не каза нищо, но според мен не беше във възторг. Но това е само половин беда. Ако щете вярвайте, ако щете не, но тази моя стая и на самия мен не ми харесва. Или самата къща. Или, змийско мляко, онази невидима сила, която управлява тук. Малко да се разсеяш и току виж — столът го няма. Или лампата на тавана. Или железният сандък се е превърнал в една от ония ниши, в които си държат микрокнигите.
Ето и сега. Гледам — няма го нощното шкафче. Тоест шкафчето е тук, но не е нито моето, нито на Гепарда, пък и изобщо не е шкафче. Дявол знае какво е — някакво полупрозрачно съоръжение. Слава Богу, поне цигарите ми бяха останали така, както си бяха. Милите ми цигари, саморъчно направени. Седнах си на любимия стол, запалих цигара и взех, че унищожих онова съоръжение. Честно казано — с удоволствие. И върнах шкафчето на мястото му. И дори си спомних номера му: 0064. Само дето не зная, какво означава този номер.
Седя си аз, пуша си и си гледам шкафчето. И ми е спокойно на душата, в стаята ми е приятен полумрак, прозорецът е тесен, можеш при случай да стреляш от него много добре. Де да имаше по кого. И започнах да си мисля: какво ли да сложа на това шкафче? Мислих, мислих и го измислих. Свалих от врата си медальона, отворих капачето и извадих портрета на нейно височество. Обгърнах го с рамка както можах, нагласих го в средата, запалих нова цигара, седя и гледам прекрасното лице на Девата на Хилядите Сърца. Всички ние сме Бойни котараци, нейни рицари и защитници чак до смъртта си. Всички наши добродетели й принадлежат. Нежността ни, добротата ни, състраданието ни — всичко това в нас е от нея, за нея, в името на нея.
Седях си така и изведнъж ми дойде наум в какъв вид седя пред нея. Ризка, къси панталонки, голи ръце, голи крака… Пфу! Така подскочих, че чак стола падна, отворих шкафа, смъкнах от себе си този бялосин боклук и си навлякох моята скъпа маскировъчна куртка и маскировъчните панталони. Долу сандалите, на краката — тежки червеникави ботуши с къси кончове. Препасах се с ремъка така, че чак дишането ми спря. Жалко че я няма баретата — сигурно е изгоряла цялата, в прахта, дори не са успели да я възстановят. А може би съм я загубил в онази суматоха… Огледах се в огледалото. Е, това е друга работа: не сополиво момченце, а Боен котарак — копчетата лъщят, Черният звяр на емблемата се е озъбил във вечната си ярост, катарамата на ремъка е точно на пъпа, като излята. Ех, само баретата я няма!…
И изведнъж забелязах, че рева Марша на Бойните котараци, рева с цяло гърло до прегракване, а на очите ми — сълзи. Стигнах до края, изтрих си очите и започнах от началото, вече полугласно, просто за удоволствие, от първия стих, от който ми се свива сърцето: „С пурпурна заря е покрит хоризонта“ и така до последния, радостния: „Бойний котарак не ще погине“. Ние там бяхме съчинили още един куплет, но този куплет в трезво състояние, а пък и пред портрета на Девата не е възможно да бъде изпълнен. Помня, че Гепарда издърпа пред всички ушите на Крокодила заради тоя куплет…
Змийско мляко! Пак! Тази лампа пак се превърна в някакъв глупав светилник. И какво да правиш с нея… Опитах се да превърна тоя светилник пак в лампа, а после плюнах и целия го унищожих. Обзе ме отчаяние. И как да се справя с него, когато не мога да се справя със собствената си стая! С тази проклета къща… Вдигнах стола и седнах отново. Къщата. Каквото и да казвате, момчета, но с тази къща нищо не е наред. Струва ви се, че всичко е от просто по-просто: двуетажна къща, до нея горичка, наоколо двайсет и пет километра гола степ като дъска, а в къщата — само аз и Корней. И това е. Но изглежда, че не е само това.
Първо — гласовете. Някой говори и не е един, и не е някакво радио. Из цялата къща има гласове. И не се случва през нощта, а посред бял ден. Кой говори, с кого говори, за какво говори — нищо не се разбира. При това, забележете, че Корней го няма по това време в къщата. Впрочем, това също е въпрос: къде ходи… Макар че, струва ми се, намерих отговор на този въпрос. Умрях от страх, но намерих отговора. Ето какво стана. Завчера си седя до прозореца и гледам нулкабината. Тя стои на верев в края на пясъчната пътечка, на около петдесет крачки. После слушам — някъде вътре в къщата сякаш се хлопна врата и веднага — тишина, и почувствах, че пак съм останал сам в къщата. Така значи, мисля си аз, значи не излиза с нулкабината. И тогава сякаш ме тряснаха по главата: вратата! Къде в тази къща има врати, които да хлопат, освен в моята стая?
Изскочих от стаята, слязох на първия етаж. Промъкнах се и там — някакъв светъл коридор, прозорец по дължината на стената… при тях е винаги така. И изведнъж чувам — стъпки. Не зная какво ме спря. Спотаих се, стоя и не дишам. Коридорът е пуст, в отдалечения му край — врата, обикновена, боядисана… Не мога да разбера, как не съм я забелязал по-рано. Как не съм забелязал и коридора по-рано, също не разбирам. Както и да е. Главното са стъпките. На няколко души. Все по-близко и по-близко, и ето — дори сърцето ми се сви — право от стената по средата на коридора излизат един след друг трима. Змийско мляко! Имперски парашутисти в пълна бойна екипировка, в нашарените си комбинезони, с автоматите под мишница и брадвичка на задника… Веднага залегнах. Нали съм сам и нямам нищо — с голи ръце съм. Ха са се огледали, ха съм отишъл. Не се огледаха. Изтрополиха в далечния край на коридора към онази същата врата и изчезнаха. Вратата се хлопна сякаш от течение и край. Е, момчета… че като духнах обратно към стаята си — едва там се свестих…
И досега не разбирам какво може да означава това. Засега е ясно само как Корней изчезва от къщи.
