миризмата му… е, да не ви разправям. Това, момчета, не е декор. Това е месо. Или да кажем, небето нощем: всички съзвездия са изкривени. И Луната. Също ли е декор? Честно казано, тя съвсем си прилича на декор. Особено когато е високо. Но когато изгрява, е направо страшна. Огромна, набъбнала, червена, пълзи иззад дърветата… Кой ден съм вече тук, пети ли, или повече, но и досега от това зрелище ме побиват тръпки.
Но работата е лоша. Могъщи са тези тук, могъщи са и това се вижда с просто око. А срещу тях, срещу цялата тяхна мощ аз тук съм сам. И най-страшното е, че никой при нас не знае за тях. Ходят си те по нашата Гиганда като у дома си, знаят всичко за нас, а ние за тях — нищо. С какво са дошли при нас, за какво сме им притрябвали? Страшно… Като си представиш цялата тяхна дяволщина — всички тези мигновени скокове на стотици километри без самолети, без коли, без железница… техните здания по-високи от облаците, невъзможни, невероятни, като лош сън… стаи като летящи килимчета, храната направо от въздуха, лекари чародеи… А днес сутринта сънувах ли, какво ли беше? — Корней направо от басейна, без нищо по себе си, само по едни плувки, излетя към небето като птица, развъртя се над градината и изчезна зад дърветата.
И като си спомних за това, джигера щеше да ми се пръсне. Скочих, изтичах по поляната, изядох една круша, за да се успокоя. А аз съм тук всичко на всичко само пет дни! И какво мога да видя за пет дни? Ето тази поляна. Прозорецът ми право към нея гледа. А одеве се събуждам през нощта от някакво дрезгаво мяукане. Котки ли се бият, що ли? Вече зная, че не са котки. Прокраднах се към прозореца и гледам — стои. Насред ливадата. Какво е това — нищо не разбирам. Нещо триъгълно, огромно, бяло. Докато си триех очите, гледам — топи се във въздуха. Като привидение, честна дума. Те така ги и наричат: „призраци“. На сутринта питам Корней, а той ми казва: това, казва, са нашите звездолети от клас „призрак“, със среден обсег на прелитане под двайсет светлинни години. Представяте ли си? Двайсет светлинни години — и това им е средният обсег! Между другото, до Гиганда са всичко на всичко осемнайсет…
Не-е, ние само за едно можем да им послужим — да им станем роби. Някой тук трябва да работи за тях, някой трябва да им осигурява изобилието… А пък Корней все ми говори: учи се, оглеждай се, чети, и след три-четири месеца като се върнеш значи в къщи, ще почнеш нов живот да строиш, щото след три-четири месеца войната, казва, ще свърши, защото ние с тая война се заехме и в най-скоро време ще приключим с нея. И тука го хванах. Кой, питам, ще победи в тази война? Никой няма да победи, ми казва той. Ще има мир и толкоз. Така-а… Всичко е ясно. Това значи, че ние материалът не напразно сме го прехвърлили. За да бъде всичко мирно и тихо, без всякакви там смущения, въстания, кръвопролития. Също както пастирите не дават на биковете да се бият и осакатяват. Който от нас е опасен — ще го приберат, който им е нужен — ще си го купят и ще започнат на тъпчат трюмовете на своите „призраци“ с алайци и плъхояди на куп…
А що се отнася до Корней… Нищо не мога да направя със себе си: харесва ми и това е. С глупавата си глава разбирам, че другояче не може, че само такъв човек са могли да лепнат за мен. Тиквата ми го проумява, но не мога да го мразя. Някаква магия е. Вярвам му като глупак. Слушам го със зяпнала уста. А много добре зная, че ей сега ще започне да ми внушава и да ми доказва, че техният свят е прекрасен, а нашият е лош, и че трябва да преправим нашия свят по образ и подобие на техния, и че аз трябва да им помогна в тази работа, щото съм умен, волеви и силен момък, напълно подготвен за истинския живот…
Ами че той вече започна малко по малко да го прави. Нали вече успя да окаля всички велики хора, които ние боготворим. И фелдмаршал Браг, и Еднооката Лисица, великият шеф на разузнаването, и за негово височество се опита да намекне, но тук аз, разбира се, веднага го прекъснах… Всички натопи. Дори имперците — това е, за да покаже, колко е безпристрастен. Само за един-единствен казва хубави неща — за Гепарда. Струва ми се, че го познава лично. И го цени. В този човек, казва, е загинал великият педагог…
Исках да се спра, но не успях — започнах да мисля за Гепарда. Ех, Гепарде… Е добре, загинаха си момчетата, и Заека, и Носестия… Кърлежа с ракета под мишница се хвърли под бронехода… нека. Нали за това са се родили на този свят. А пък Гепарда… Баща си почти не помня, майка ми — за каква майка говорим? Но теб няма никога да те забравя. Пристигнах в школата и бях толкова слаб и гладен, само котешко лапах, самият аз за малко да бъда изяден, баща ми се върна от фронта без ръце, без крака, никаква полза от него, всичко разменяше за водка… А в казармата какво? В казармата също не е по мед и масло, сами знаете какви са дажбите. И кой ми даваше консервите си? Стоиш дневален през нощта и ти се плюска, та чак зъбите ти скърцат. И изведнъж се появява сякаш изпод земята, изслушва рапорта, промърморва нещо и ти мушне в ръката комат хляб с конско месо — своя си комат, според тиловите норми — и дим да го няма… Ами в марш на скока когато ме влачи за врата цели двайсет километра, когато аз паднах от слабост? Момчетата трябваше да ме влачат и биха били радостни, но самите те падаха на всеки десет крачки. А как е по инструкция? Щом не можеш да вървиш — не си годен за служба. Хайде в къщи под вонящото стълбище котки да ловиш… Да, няма да те забравя аз теб. Загина ти, както ни учеше да загиваме, така и самият ти загина. Е, щом като оцелях, значи сега трябва да живея, без да посрамвам паметта ти. Но как да живея? Загазих, Гепарде. Ох, само как съм загазил! Къде си ти сега? Научи ме, подскажи ми…
Тези тук искат да ме купят. Първо на първо ми спасиха живота. Излекуваха ме, като нов ме направиха, дори нито един продупчен зъб не ми остана — нови ли ми израснаха, или що? По-нататък. Хранят ме до пръсване, знаят мошениците му недни, че при нас с лапането е трудно. Говорят ми мило, назначиха ми за надзирател симпатичен човек…
Сега той ме вика: време е за обяд.
Седнахме на масата в трапезарията, взехме същите онези тубички, навъртяхме си ядене. Корней си приготви нещо странно — цяло кълбо от прозрачни жълтеникави нишки — нещо като хилав блатен таралеж — заля го всичкото това с някакъв кафеникав сос, най-отгоре стърчат парченца месо или може би риба и мирише… не зная дори на какво, но здравата мирише. Кой знае защо, но започна да го яде с пръчици. Стисна две пръчки между пръстите си, поднесе чинията съвсем под брадата си и започна да мята всичко това в устата си. Мята и ми намигва. Значи е в добро настроение. А пък аз от всичкото това дето го мисля, а пък и от крушите навярно, нямах почти никакъв апетит. Направих си месо. Варено. Исках задушено, но излезе варено. Добре де, може да се яде и на това съм благодарен.
— Добра работа свърших днес — съобщи Корней, увивайки таралежа си. — А ти какво прави?
— Ами, нищо особено. Къпах се. Седях в тревата.
— Ходи ли в степта?
— Не.
— Жалко. Нали ти казах, че ще ти бъде много интересно там.
— Ще намина. После.
Корней дояде таралежа и отново се залови с тубичките.
— Намисли ли си къде би искал да отидеш?
— Не. Тоест да.
— Е?
Какво ли да го излъжа? Никъде не исках да ходя, исках тук с тази къща да се запозная, но ето че изтърсих:
— На Луната…
Той ме погледна учуден.
— А защо не го сториш? Нулкабината е в градината, справочник по шифрите съм ти дал… Набери номера и тръгвай.
Притрябвала ми е тази Луна…
— Ще тръгна — казах аз. — Само да си обуя галошите…
Не знам откъде ми хрумна тази шегичка. Навярно е някакъв идиом. Загнездили са ми я в мозъка и сега от време на време изскача.
— Какво, какво? — попита Корней, като вдигна вежди.
Замълчах. Сега значи и на Луната ще трябва да ходя. Щом съм казал, значи трябва да го направя. И какво има да гледам там? Всъщност нищо не ми пречи да отида и да погледна… Помислих си колко неща има още за гледане и ми причерня пред очите. И то само за гледане! А трябва също така и да помня, да го прибера в главата си тухла по тухла, а в тиквата ми всичко така се е омешало, сякаш цели сто години се мотам тук и през тези сто години ден и нощ ми прожектират някакъв откачен филм без начало и без край.
