Гаг целият се напрегна.
— Слушам — каза той с пресипнал глас.
— Ама не, ако не искаш — няма. Просто трябва да разбереш, че…
Корней изведнъж секна. Гаг вдигна очи към него. Корней гледаше над главата му към залата, където отново се разнесоха гласове и смях и лицето му неочаквано и странно се промени. Ново изражение се появи там — смесица от тъга, болка и очакване. На Гаг вече му се бе случвало да види такива лица, но той не успя да си спомни къде и кога. Обърна се.
На другата страна на залата до самата стена стоеше жена. Гаг дори не успя да я разгледа както трябва — след миг тя изчезна. Но тя беше облечена в червено, имаше гарвановочерна коса и ярки, може би сини очи на бялото лице. Неподвижен език от червен пламък на кремавия фон на стената. И изведнъж — нищо. А Корней каза спокойно:
— Е, хайде да тръгваме…
Лицето му бе предишното, сякаш нищо не се бе случило. Те вървяха покрай прозрачната стена, а Корней му говореше:
— Сега ще се озовем на съвсем друго място. Разбираш ли, ще се озовем! Няма да прелетим, няма да преминем на друго място, а просто ще се озовем там, имай предвид…
Отзад високо се разсмяха на няколко гласа. Гаг се изчерви, огледа се. Не, не се смееха на тях. Изобщо никой не ги гледаше.
— Влизай — каза Корней.
Това беше кръгла кабина като телефонна будка, само стените й не бяха прозрачни, а матови. Към кабината водеше врата, а от там се носеше мирис, какъвто се явява след силна буря. Гаг плахо пристъпи навътре, Корней се вмъкна след него и отворът на вратата изчезна.
— После ще ти обясня как се прави това — говореше Корней. Той бавно натискаше клавишите на малкия пулт, вграден в стената. Такива пултове Гаг беше виждал на сметачните машини в счетоводството на школата. — Ето, набирам шифъра — продължи Корней. — Набрах го… Виждаш ли зелената светлинка? Това означава, че шифърът има смисъл, а терминалът е свободен. Сега тръгваме… Ето това червено бутонче…
Корней натисна червения бутон. За да не падне, Гаг се улови за пуловера му. Подът сякаш за миг изчезна, а после отново се появи и зад матовите стени изведнъж стана по-светло.
— Това е — каза Корней. — Излизай.
Залата я нямаше. Имаше широк, ярко осветен коридор. Възрастна жена в блестяща като живак наметка се дръпна встрани, за да им направи път. Тя строго премери с поглед Гаг, погледна Корней, при което лицето й изведнъж трепна, после бързо се вмъкна в кабинката и вратата зад нея изчезна.
— Направо — каза Корней.
Гаг тръгна напред. След като направи няколко крачки, той тихичко си пое дъх.
— Само за миг — и сме на двайсетия километър — каза Корней зад гърба му.
— Покъртително… — отвърна Гаг. — Не знаех че можем да правим такива неща…
— Е, да предположим, че вие още не ги можете… — възрази му Корней. — Тук, надясно.
— Не, имам предвид — по принцип… Разбирам, че всичко е засекретено, но за армията…
— Върви, върви — побутна го Корней по гърба.
— За армията тази работа е незаменима… За армията, за разузнаването…
— Така — каза Корней. — Сега се намираме в хотела. Това е моята стая. Живеех тук, докато те лекуваха.
Гаг се огледа. Стаята беше голяма и съвсем празна. Никакви следи от мебели. Вместо предната стена — синьо небе, останалите стени — разноцветни, подът — бял, а таванът — като в болницата на разноцветни карета.
— Хайде да си поговорим — каза Корней и седна.
Той трябваше да падне с мършавия си задник върху белия под. Но подът се изду срещу падащото му тяло, сякаш го обтече и се превърна в кресло. Това кресло само преди миг го нямаше. То просто поникна. Направо от пода. Пред очите му. Корней метна крак връз крак и по навик обхвана коляното си с кокалестите си пръсти.
— Ние много спорихме, Гаг — започна той, — какво да те правим. Какво да ти разкажем и какво да скрием от теб. Как да направим, щото ти, опазил Бог, да не се побъркаш…
Гаг облиза пресъхналите си устни.
— Аз…
— Предлагаха, например, да те оставим за три-четири месеца в безсъзнание. Предлагаха да те хипнотизираме. Много и различни глупости се предлагаха. Аз бях против. И ето защо. Първо, защото вярвам в теб. Ти си силно и тренирано момче, видях те в боя и зная, че си много издържлив. Второ, за всички ще бъде добре, ако видиш нашия свят… пък било и само късче от нашия свят. Е, и трето, честно ще ти кажа: може да ми потрябваш.
Гаг мълчеше. Краката му се вдървиха, той стискаше с все сила, до болка ръцете си, сключени зад гърба. Корней изведнъж се наведе напред и каза нещо, което прозвуча като заклинание:
— Нищо страшно не се е случило с теб. Нищо страшно с теб няма да се случи. Ти си в пълна безопасност. Ти просто извършваш пътешествие, Гаг. Ти си на гости, разбираш ли?
— Не — каза Гаг дрезгаво.
Той се обърна и тръгна право към синьото небе. Спря се. Погледна. Стиснатите му юмруци побеляха. Той направи крачка назад, втора, трета, отдръпваше се все по-назад и назад, докато лопатките му опряха в нещо.
— Значи… аз вече съм там? — каза той дрезгаво.
— Значи ти вече си тук — каза Корней.
— Каква ми е задачата?… — попита Гаг.
Глава трета
С една дума, момчета, здравата загазих. Сигурно никой Боен котарак не е загазвал така преди мен. Седя си сега на разкошната полянка, затънал до шия в меката тревна морава. Около мен — благодат, чистия курорт на езерото Загута, само дето самото езеро го няма. Дърветата — никога не бях виждал такива дървета: листата им зелени, та зелени, меки, копринени, а на клоните висят разкошни плодове — круши се казват — вкусни, пръстите да си оближеш — яж до насита. Наляво от мен гора, а точно пред мен къща. Корней казва, че я е построил със собствените си ръце. Може би, не зная. Зная само, че когато ме назначаваха караул при ловния павилион на негово височество, тогава и там имаше къща — разкошна къща, но бяха го построили големи глави, къде ти ще го прави той самият. Пред къщата има басейн, с чиста вода, щом я погледнеш и ти се иска да си пийнеш, да се изкъпеш. А наоколо — степ. Там още не съм ходил. Засега не ми се ще. Не ми е до степта сега. Сега се опитвам да разбера, на какъв език мисля, змийско мляко! Та нали откак се помня, никакви езици освен алайски не съм знаел. Военният разговорник естествено не влиза в сметката: всякакви там „горе ръцете“, „залегни“, „кой е командирът“ и прочие. А сега ето че не мога да проумея кой е родният ми език — техният руски или алайският? Корней казва, че са ми натикали двайсет и пет хиляди думи и разни там идиоми на руски език за една нощ, докато съм спял след операцията. Не зная. Идиом… Как беше това на алайски? Не зная.
Ами я да видим, какво е първото нещо, което си помислих? Спецлаборатория. Такива ги има у нас, знам. Корней е офицер от нашето разузнаване. И ме готвят за някаква особено важна задача. Може би интересите на негово височество са се разпрострели до другия континент. А може би, дявол да го вземе, и на друга планета. Защо пък не? Какво знам аз?
А пък аз, глупакът, отначало си помислих, че около мен всичко е декор. А после един ден живея тук, а на другия — не, така, момчета, не става. Декор ли е този град? Онези сините грамади, които се появяват от време на време на хоризонта — те декор ли са? А лапането? Ако покажа на момчетата това лапане — няма да повярват, ще кажат че такова лапане няма. Вземаш тубичката като тези от паста за зъби, изстискваш я на чинията и като започне да ти пуска мехури, да съска и тогава трябва да вземеш другата тубичка, да я стиснеш и преди да кажеш „ах“, на чинията пред тебе се появява чудесно парче месо, цялото зачервено, а
