Когато излязоха на запуснатия път, слънцето вече се бе издигнало високо над степта. Росата бе изсъхнала, жилавата ниска трева шумолеше и хрущеше под краката им. Безброй скакалци цвъртяха наоколо, остър горчив мирис се носеше над нагрятата земя.
Пътят беше странен. Идеално прав, той започваше от мътносиния хоризонт, разсичаше наполовина земния кръг и свършваше отново до мътносиния хоризонт, там където непрекъснато, и денем, и нощем, нещо много далечно и неясно лумваше, святкаше, движеше се, издуваше се и отново се свиваше. Пътят бе широк, матово проблясваше на слънцето, а платното му сякаш бе разстлано върху степта, масивно, с дебелина няколко сантиметра, заоблено по краищата с ивица от някаква плътна, но не твърда материя. Гаг стъпи на платното и много учуден от неочакваната му еластичност, няколко пъти лекичко подскочи на място. Това, разбира се, не беше бетон, нито пък обикновен напечен от слънцето асфалт, а нещо като много плътен каучук. Този каучук излъчваше прохлада, а не задушния зной на нажежено покритие. И на повърхността на платното нямаше никакви следи, нямаше дори прах. Гаг се наведе и прокара ръка по гладката, почти хлъзгава повърхност. Погледна ръката си. Дланта му беше чиста.
— Много е изсъхнал през последните осемдесет години — избоботи Драмба. — Последния път, когато го видях, беше широк повече от двайсет метра. И тогава още се движеше.
Гаг скочи на земята.
— Движеше ли се? Как така се движеше?
— Това бе самодвижещ се път. Тогава имаше много такива пътища. Те опасваха цялото земно кълбо и течаха — по краищата бавно, в центъра много бързо.
— Нямахте ли автомобили? — попита Гаг.
— Имахме. Не мога да ви кажа защо хората се увлякоха да създават такива пътища. Имам само косвена информация. Беше свързано с пречистване на околната среда. Самодвижещите се пътища я пречистваха. Те поемаха и събираха от атмосферата, от водата, от земята всичко излишно и всичко вредно.
— А защо сега не се движи? — попита Гаг.
— Не знам. Всичко много се е променило. Преди в това небе в няколко хоризонта се движеха потоци от летящи машини. Сега небето е пусто. Преди от двете страни на пътя растеше пшеница, висока колкото мен. Сега е степ.
Гаг слушаше с отворена уста.
— Преди през рецепторите ми всяка секунда преминаваха стотици импулси — продължи Драмба с монотонен глас. — Сега нищо не усещам, освен атмосферни разряди. Отначало дори ми се струваше, че съм се разболял. Но сега знам: аз съм си предишният. Светът се е променил.
— Да не би светът да се е разболял? — попита живо Гаг.
— Не разбирам — каза Драмба.
Гаг се обърна и се загледа към хоризонта, който лумваше и се поклащаше. „По дяволите — мрачно си помисли той. — Та как няма да се разболеят!“
— А какво е това там? — попита той.
— Там е Антонов — отговори Драмба. — Това е град. Преди осемдесет години не се виждаше оттук. Беше селскостопански град.
— А сега?
— Не знам. През цялото време се опитвам да повикам информаториума, но никой не ми отговаря.
Гаг гледаше загадъчното блещукане и изведнъж зад хоризонта се появи нещо невероятно огромно, като полегато платно на кораб с неописуеми размери, също такова сивосинкаво като небето, или може би малко по-тъмно, което бавно и величествено описа дъга като часовникова стрелка по циферблат и отново се смеси с пелената от мъгла. Гаг си пое дъх.
— Видя ли? — попита той шепнешком.
— Видях — каза Драмба съкрушен. — Не знам какво е това. Преди го нямаше.
Гаг, потрепервайки, сви рамене.
— Каква полза от тебе… — измърмори той. — Добре, хайде да се връщаме у дома.
— Вие искахте да посетите ракетодрума — напомни му Драмба.
— Господин! — рязко каза Гаг.
— Не разбирам…
— Когато се обръщаш към мен, бъди така любезен да добавяш „господине“!
— Разбрах, господине.
Известно време вървяха мълчаливо. Скакалците като сухи пръски се разлетяваха под краката им. Гаг поглеждаше под око към безшумния колос, който плавно се полюляваше до него. Изведнъж той забеляза, че около Драмба, съвсем като одеве около пътя, витае собствена атмосфера на свежест и прохлада. Пък и самият Драмба бе направен от нещо подобно: беше плътно еластичен и също така матово прозираха китките на ръцете му, стърчащи от ръкавите на синия му комбинезон. И още: Гаг забеляза, че Драмба през цялото време застава така, че да бъде между него и слънцето.
— Е, хайде, разкажи ми още веднъж за себе си — нареди му Гаг.
Драмба повтори, че е робот андроид номер еди-кой си от експерименталната серия на експедиционни роботи, конструиран тогава и тогава (преди около сто години — ама че старче!), задействан еди-кога си. Работил в такива и такива експедиции, претърпял сериозна повреда на Яйла, бил частично разрушен; реконструиран и модернизиран еди-кога си, но повече не участвал в експедиции…
— Миналия път ми каза, че пет години си престоял в музея — прекъсна го Гаг.
— Шест години, господине. В Музея по история на откритията в Любек.
— Добре — измърмори Гаг. — А после осемдесет години си стърчал в онази ниша при Корней.
— Седемдесет и девет години, господине.
— Добре де, добре, няма защо да ме поправяш… — Гаг замълча. — Сигурно ти е било скучно да стоиш там, нали?
— Не разбирам въпроса, господине.
— Ама че дръвник… Впрочем това никого не интересува. Ти по-добре ми кажи друго нещо: по какво се отличаваш от хората?
— По всичко се отличавам от хората, господине. По химически състав, по принципите на системата за управление и контрол и по предназначение.
— И какво е твоето, на теб, дръвника, предназначение?
— Да изпълнявам всички заповеди, на които съм способен.
— Аха! А какво е предназначението на хората?
— Хората нямат предназначение.
— Тъпанар си ти, момко. Селяндур. Какво разбираш ти от истински хора?
— Не разбирам въпроса, господине.
— Аз пък сега нищо не те питам.
Драмба замълча.
Те вървяха през степта, отклонявайки се все повече от прекия път към дома, защото на Гаг изведнъж му стана интересно да погледне, що за съоръжение стърчи на малкия хълм вдясно. Слънцето вече беше високо, над степта нажеженият въздух потрепваше, задушният остър мирис на трева и земя все повече се засилваше.
— Значи си готов да изпълниш всяка моя заповед, така ли? — попита Гаг.
— Да, господине. Ако е по силите ми.
— Е добре… А ако ти наредя нещо, а… м-м-м… някой друг — нещо съвсем противоположно? Тогава какво?
— Не разбирам, кой ще даде второто нареждане?
— Ами… м-м-м… Все едно кой.
— Не, не е все едно, господине.
— Ами например Корней…
— Ще изпълня нареждането на Корней, господине.
Известно време Гаг мълчеше. „Ах ти, говедо — мислеше си той. — Боклук такъв.“
— А защо? — попита той накрая.
— Корней е по-старши, господине. Индексът на социалната му важност е доста по-висок.
