— Виждам, че за вас всичко е дреболия. Целият град е против вас — дреболия. Дават ви под съд — дреболия. Санитарният инспектор Павор е раздразнен от вашето поведение — пак дреболия. Модният писател Банев също се дразни и се готви да напише гневна статия — пак дреболия. Да не би пък генерал Пферд да е псевдоним на господин президента? Впрочем този всемогъщ генерал знае ли, че сте комунист?
— А от какво се дразни писателят Банев? — попита спокойно Голем. — Само че не викайте толкова, Теди започна да се обръща към пас.
— Теди е наш човек — възрази Виктор. — Между другото, и той е раздразнен: закъсал го е с мишките. — Той се навъси и запали цигара. — Един момент, какво ме питахте? А, да. Дразня се, защото не ме пуснахте в лепрозориума. Все пак постъпката ми беше благородна. Нека дори да е глупава, но нали всички благородни постъпки са глупави. Пък и преди това носих онзи мокрец на гръб.
— И се бихте за него — добави Голем.
— Точно така. И се бих.
— С фашистите — каза Голем.
— Именно с фашистите.
— А имате ли пропуск? — попита Голем.
— Пропуск… Ето, Павор също не го пускате и той пред очите ни се превърна в демографофоб.
— Да, на Павор тук не му върви — каза Голем. — Иначе е способен служител, но тук нищо не му се получава. Отдавна чакам кога ще започне да върши глупости. Изглежда, вече започна.
Доктор Р. Квадрига надигна разчорлената си глава и се обади:
— Яко. Ще отида и там ще видим. Махай се, дух. Главата му отново падна с трясък върху масата.
— И все пак, Голем — каза Виктор по-тихо, — вярно ли е, че сте комунист?
— Доколкото си спомням, комунистическата партия у нас е забранена — отбеляза Голем.
— Господи — въздъхна Виктор. — Че коя партия у нас е разрешена? Та аз не ви питам за партията, а за вас…
— Аз, както виждате, съм разрешен — отвърна Голем.
— Всъщност то си е ваша работа — каза Виктор. — На мен ми е все едно. Но кметът… впрочем на вас не ви пука от кмета. Но ако научи генерал Пферд…
— Но ние няма да му кажем — прошепна Голем с тон, внушаващ доверие. — Защо да занимаваме генерала с такива дреболии? Той знае, че има лепрозориум, а в този лепрозориум — някой си Голем, и някакви си мокреци, добре, така да бъде.
— Странен генерал — рече замислено Виктор. — Генерал от лепрозориума… Между другото, вероятно скоро ще си имате неприятности с мокреците. Чувствам го с изострения си усет на художник. В нашия град мнозина са се настроили против мокреците.
— Да беше само в нашия град — каза Голем.
— А какво толкова има? Та те са просто болни хора и дори май не са заразни.
— Не хитрувайте, Виктор. Прекрасно знаете, че те не са просто болни хора. Дори и не са заразни просто ей така.
— Тоест?
— Тоест, например Теди не може да се зарази от тях. И кметът не може, да не говорим за началника на полицията. А някой друг — може.
— Вие например.
Голем взе бутилката, с удоволствие я разгледа на светлината и наля коняк на двамата.
— Аз също не мога. Вече…
— А аз?
— Не знам. Изобщо това са само мои хипотези. Не им обръщайте внимание.
— Не им обръщам внимание — рече тъжно Виктор. — А с какво друго още са необикновени?
— С какво са необикновени ли? — повтори Голем. — И сам бихте могли да забележите, Викторе, че всички хора се делят на три големи групи. По-точно — на две големи и една малка… Има хора, които не могат да живеят без миналото, цялата им душа е в миналото, по-близкото или по-далечното. Те живеят с традициите, със заветите на миналото, черпят от миналото радост и пример. Да речем, господин президентът. Какво би правил той, ако го нямаше нашето велико минало? На какво би се позовавал и откъде изобщо би се взел? После, има хора, които живеят само в настоящето и не искат и да чуят за бъдещето и за миналото. Вие, например. Благодарение на господин президента вашите представи за миналото напълно са се изродили; в което и минало да надникнете, навсякъде ви се привижда все този същият господин президент. Колкото до бъдещето, вие изобщо не си го представяте и според мен дори се страхувате да си го представите… И накрая — има хора, които живеят в бъдещето. Те се появиха в забележими количества съвсем наскоро. От миналото те съвсем справедливо не очакват нищо добро, а настоящето за тях е само материал за строежа на бъдещето, суровина… Пък и те всъщност вече живеят в бъдещето… на малки острови от бъдещето, които са възникнали около тях в настоящето… — Някак странно усмихвайки се, Голем вдигна очи към тавана. — Те са умни — рече нежно той. — Дяволски умни, за разлика от повечето хора. Всички до един са талантливи, Викторе. Имат странни желания и изобщо не изпитват обикновените желания.
— Обикновените желания, това са например жените…
— В известен смисъл — да.
— Водката, зрелищата?
— Несъмнено.
— Страшна болест — каза Виктор. — Не я искам… И все пак не ми е ясно… Нищо не разбирам. Това, че затварят умни хора зад бодлива тел — това го разбирам. Но защо тях ги пускат навън, а нас не ни пускат вътре…
— А може би не те да седят зад бодливата тел, а вие. Виктор се усмихна.
— Чакайте малко — каза той. — Още нещо не мога да разбера. Какво общо има с тази работа, да речем, Павор? Е, добре, мен не ме пускат, аз съм страничен човек. Но нали все някой трябва да инспектира състоянието на чаршафите и нужниците? Нали може да се окаже, че там, при вас, санитарните условия са лоши?
— Ами ако той се интересува не от санитарните условия? Виктор погледна Голем объркано.
— Пак ли се шегувате? — попита той.
— Пак не се шегувам — отвърна Голем.
— Тогава според вас той е шпионин?
— Шпионин е твърде широко понятие — възрази Голем.
— Почакайте — каза Виктор. — Нека си говорим откровено. Кой опъна бодливата тел и сложи охрана?
— Ех, тази бодлива тел — въздъхна Голем. — Колко дрехи изпокъса, а пък войниците постоянно страдат от диария. Знаете ли кое е най-доброто средство против диария? Тютюн с портвайн… или по-точно портвайн с тютюн.
— Добре — рече Виктор. — Значи е генерал Пферд. Аха… И онзи млад мъж с дипломатическото куфарче… Ето каква била работата! Значи това е просто военна лаборатория. Ясно… А Павор, значи, не е военен. Тоест, от друго ведомство е. Или може би не е наш шпионин, а чуждестранен?
— Боже опази! — рече с ужас Голем. — Само това ни липсваше…
— Така… А той знае ли кой е младият мъж с куфарчето?
— Мисля, че знае — каза Голем.
— А онзи мъж знае ли какъв е Павор?
— Мисля, че не — каза Голем.
— Нищо не сте му казали, така ли?
— Че какво ми влиза в работата?
— И на генерал Пферд ли не сте казали?
— И през ум не ми е минало даже.
— Не е справедливо — поклати глава Виктор. — Трябва да му кажете.
— Вижте какво, Викторе — каза Голем. — Позволих ви да дрънкате на тази тема само защото се
