— Вижте какво — каза Виктор, — размислих. Най-добре ще е да си тръгна. В края на краищата това не е моя работа.
Той пристъпи към вратата. Дългият чак започна да пъшка, раздиран от противоречия.
— Вие сте писател, нали? — попита той. — Или ви бъркам с някого?
— Писател съм, да — отговори Виктор. — Довиждане.
— Ама не, почакайте. Защо не казахте веднага? Да вървим. Ето оттук.
Влязоха в гостната, цялата в плътни тежки завеси. Вляво висяха завеси, вдясно — също, завеси имаше и на огромния прозорец отсреща. В ъгъла проблясваше цветният екран на огромен телевизор, звукът беше изключен. А в другия ъгъл, от мекото кресло под лампиона, над разтворения вестник към Виктор гледаше младият мъж с очилата, също по пижама и пантофи. На масичката за вестници до него стърчаха квадратна бутилка и сифон. Дипломатическото куфарче не се виждаше никъде.
— Добър вечер — каза Виктор. Младият мъж мълчаливо кимна.
— Той търси мен — каза дългият. — Не ни обръщай внимание.
Младият мъж отново кимна и се скри зад вестника.
— Заповядайте тук — каза дългият.
Влязоха в спалнята отдясно и дългият седна на леглото.
— Ето там е креслото — рече той. — Сядайте и казвайте какво има.
Виктор седна. В спалнята доста силно се усещаше миризмата на застоял тютюнев дим и офицерски одеколон. Дългият седеше на леглото и гледаше Виктор, без да изважда ръка от джоба си. От гостната се дочуваше шумолене на вестник.
— Добре — каза Виктор. Не че беше успял напълно да преодолее отвращението си, но след като веднъж беше дошъл, трябваше да говори. — Имам известна представа кои сте вие. Може би греша, и тогава всичко е наред. Но ако не греша, за вас ще бъде от полза да знаете, че ви следят и се мъчат да ви попречат.
— Да предположим — рече дългият. — И кои са тези, които ни следят?
— От вас твърде много се интересува един човек на име Павор Суман.
— Какво? — попита дългият. — Санитарният инспектор, така ли?
— Той не е санитарен инспектор. И всъщност това е всичко, което исках да ви кажа.
Виктор стана, но дългият не помръдна.
— Да предположим — повтори той. — А вие, всъщност, откъде знаете всичко това?
— Има ли значение?
Известно време дългият размишлява, после рече:
— Да предположим, че няма.
— Ваша работа е да проверите — каза Виктор. — Аз нищо друго не знам. Довиждане.
— Къде се разбързахте изведнъж, почакайте малко — каза дългият. Той се пресегна към тоалетното шкафче и извади бутилка и чаша. — Толкова искахте да влезете, а сега вече си тръгвате… Имате ли нещо против, ако пием от една чаша?
— Зависи какво — отвърна Виктор и отново седна.
— Шотландско е — каза дългият. — Устройва ли ви?
— Оригинално шотландско?
— Истински скоч. Дръжте.
Той се пресегна да подаде чашата на Виктор.
— Добре си живеят някои хора — рече Виктор и отпи.
— Къде можем да се сравняваме с писателите — каза дългият и също отпи. — Защо не разкажете всичко по-подробно…
— Няма смисъл да настоявате — каза Виктор. — На вас ви плащат за това. Аз ви казах името, адреса сам го знаете, така че се залавяйте за работа. Още повече, че наистина нищо не знам. Освен… — Позамисли се и се престори, че изведнъж се е сетил за нещо. Дългият веднага се хвана на въдицата.
— Освен? — попита той. — Какво?
— Знам, че е отвлякъл един мокрец, и че е действал заедно с градските легионери. Как беше онзи там… Фламента… Ювента…
— Фламин Ювента — подсказа му дългият.
— Точно така.
— Това за мокреца сигурно ли е? — попита дългият.
— Да. Аз се опитах да попреча и господин санитарният инспектор ме цапардоса с бокс по главата. А после, докато се търкалях по тротоара, те отмъкнаха мокреца с една кола.
— Така, така — кимна дългият. — Значи е бил Суман… Виж ти, браво на вас, Банев! Искате ли още уиски?
— Искам — каза Виктор.
Каквото и да говореше, колкото и да се напрягаше, както и да се настройваше, всичко това му беше противно. „Е, нищо — помисли си. — Слава богу, че поне за доносник не ставам. Никакво удоволствие не изпитвам, макар че сега ще започнат да се ядат един друг. Голем беше прав: не биваше да се забърквам в тази работа… Или пък Голем е по-хитър, отколкото си мисля?“
— Моля — каза дългият и му подаде пълна чаша.
7. ФЕЛИКС СОРОКИН. „ИЗПИТАЛ“
Тази нощ мина добре, без кошмари. Сънувах име: Катя. Само името и нищо повече.
Събудих се късно и реших да закуся в „Бисерна мида“. Имаме си в нашия квартал такава пивница, разположена точно срещу районния Пионерски дом. Отвън видът на заведението е доста странен, най-много подсеща за дълговременната огнева точка „Милионна“ от времето на Руско-финландската война, ударена от директното попадение на еднотонна бомба: скучни сиви бетонови канари, стърчащи накриво, тук-там гарнирани с кълба ръждива желязна арматура, които според замисъла на архитекта би трябвало да изобразяват морски водорасли, а на нивото на тротоара се нижат тесни прозорци-амбразури. А отвътре заведението е съвсем прилично, без никакви претенциозни нововъведения: фоайе с гардероб, от което се влиза в приветлива, добре осветена кръгла зала, където винаги има бира, може да си поръчаш обикновени студени мезета, от готвените блюда сервират бьоф строганов и фирмения деликатес — печено в гърненце. Но, виж, раци не съм виждал. От време на време на-минавам да закуся там — когато ми писва от варени яйца и фруктов кефир.
Стигнах тъкмо в момента, в който отваряха, бързо съблякох горната си дреха и седнах при маса до прозореца. Сервитьорът, у когото безцеремонността странно се съчетаваше със сънлива навъсеност, ми донесе халба бира и взе поръчка за печено в гърненце. Наоколо говореха на висок глас. И пушеха. На гладно.
На моята маса не сядаше никой, макар че мястото отсреща бе празно. От една страна, това беше прекрасно, разбира се. Мразя да общувам с непознати. От друга обаче, изведнъж ми хрумна, че това се е случвало и преди: дали в тролеите, дали в метрото, дали в такива кръчмички, където никой не ме познава, празното място до мен го заемат последно, когато няма други свободни места. Някъде четох, че има такива хора, чиято външност сама по себе си внушава било респект, било отвращение, или, общо взето, инстинктивно желание да се стои по-далеч. И щом си помислих за това, мислите ми тутакси се прехвърлиха към снощното писмо. Ето още едно фактче, макар и косвено, което потвърждава, че писмото не е било някаква глупава шега, че някой наистина бе надушил у мен нещо чуждо, което навежда на фантастични мисли. Обаче все тая, главното, разбира се, не е в тези дреболии, а в моите „Съвременни приказки“.
Господи, тази книга действително е като същинско дете: причинява ми повече ядове и мъки, отколкото радости и удоволствия. Редакторите я кълцаха като зеле, правиха я на юфка и фиде и ако не беше Мирон Михайлович, щяха да я обезобразят за цял живот. А когато все пак излезе, срещу нея се опълчиха рецензентите.
В ония времена фантастиката току-що бе започнала да се формира, беше тромава, безпомощна, обременена от генетичните болести на четиридесетте години и рецензентите я третираха като глинен истукан за упражнения в кавалерийска сеч. Четях рецензиите за „Съвременните приказки“, съсках болезнено и пред очите ми, като на екран, се изправяше бледен красавец с черкезка наметка и угаснал взор на заклет
