представител на славния дроздовски полк; виждах как той допушва тънката цигара, с два пръста, внимателно, отлепва олигавената угарка от устната си, присвива очи към беззащитната ми книга, бавно оголва извитата си сабя и след лека засилка на пръсти, със замах вдига над главата си синкавата стомана…
Те пишеха, че аз подражавам на не най-добрите американски образци. (Сега тези образци са признати за най-добрите.) Пишеха, че при мен колите засенчват хората. (При мен изобщо нямаше коли, ако не се броят автобусите.) „Къде е видял авторът такива герои?“ — питаха те някого. „На какво може да научи нашия читател такава една литература?“ — питаха се помежду си. „И като фалшива нота в дейността на издателството прозвуча публикацията на безпомощната книга на Сорокин…“
А после с гръм и трясък излязоха обзорът на Гагашкин и фейлетонът на Брижейкин в „Доброволен информатор“ и аз се приземих в болницата, и едва тогава моите ръководни благодетели се усетиха, че пред очите им затриват един добър човек, макар и направил погрешна стъпка по недоглеждане, и взеха мерки. Не обичам да се сещам за този епизод.
Тогава още не бях чел „Марсиански хроники“ и дори не бях чувал за съществуването на такава книга. Писах своите „Приказки“, без да имам представа, че при мен се получава обратното на „Марсиански хроники“: цикъл от смешни и тъжни истории за това как извънземните са колонизирали нашата Земя. За мен главното там беше да се опитам да погледна на нас, на обикновения ни живот, на нашите страсти и надежди с очите на чужди същества, не някакви злобни чужди същества, а просто равнодушни същества, които мислят и чувстват различно. Според мен се получи наистина забавно, само че някои критици и досега ме смятат за ренегат на голямата литература, а някои читатели, както се оказва — за един от героите на тази книга…
Сервитьорът ми донесе печеното, помолих го за още една бира и започнах да се храня.
— Свободно ли е? — произнесе нечий леко хриплив глас.
Когато вдигнах очи, видях, че до масата ми, сложил длан на облегалката на свободния стол, стои висок гърбушко с пуловер и протрити дънки, с тясно бледо лице, обрамчено от къдрави златисти коси, спускащи се до раменете. Кимнах без капка приветливост и той моментално се настани странично към мен — изглежда, гърбицата му пречеше. След което остави отпреде си тънка черна папка и започна тихичко да почуква по нея с нокти. Сервитьорът донесе бирата ми и очаквателно погледна гърбушкото. Оня промърмори: „На мен същото, ако може…“ Доядох месото, надигнах халбата и в този момент забелязах, че гърбавият е вперил очи в мен, а на дългите му червени устни блуждае усмивка, която бих нарекъл любезна, ако не беше толкова нерешителна. Вече знаех, че ще ме заприказва, и той ме заприказва:
— Разбирате ли — каза той, — посъветваха ме да се обърна към вас.
— Към мен ли?
— Да. Именно към вас.
— Така — рекох аз. — А кой ви посъветва?
— Ами ето… — Той с готовност се заозърта, източил шия, сякаш в стремеж да надзърне над главите на клиентите на заведението. — Странно, той току-що седеше там… Ама къде се дяна?…
Гледах го. Целият беше някак мърляв. От ръкавите на сивия мърляв пуловер се подаваха мърлявите маншети на ризата и якичката на ризата също беше омазнена и мръсна. Ръцете му с дълги пръсти също бяха отдавна немити, както и дългите златисти къдрици, както и бледото му слабо лице с белезникава набола четина по бузите и брадичката. И намирисваше — на курник, на нещо възкисело и неподдържано. Странен тип беше: за алкохолик изглеждаше май прекалено солидно, а за така наречен приличен човек изглеждаше прекалено западнал.
— Тръгнал си е май — уведоми ме виновно той. — Както и да е… разбирате ли, той ми каза, че вие сте способен, ако не да повярвате, то поне да разберете.
— Слушам ви — казах аз с неприкрита въздишка.
— Всъщност… ето! — Той подбутна през масата към мен папката си и ме подкани с жест да я отворя.
— Ще ме прощавате — решително казах аз, — обаче не чета чужди ръкописи. Обърнете се към…
— Това не е ръкопис — бързо каза той. — Тоест това не е, каквото си мислите…
— Все едно — казах аз.
— Не, моля ви се… Това ще ви заинтересува! — И когато видя, че нямам намерение да докосвам папката, той сам я отвори пред мен.
В папката имаше ноти.
— Слушайте… — казах аз.
Но той не склони да ме слуша. Със снишен глас, приведен над масата към мен, започна да ми разправя точно каква е работата, като извършваше ораторски движения с китката на дясната си ръка и ме облъхваше със смесените миризми на птицеферма и бъчва.
А искането му към мен се състоеше в това, че ми предлагаше само за пет рубли да се сдобия с пълната и неделима собственост върху партитурата на Тръбите на Страшния съд. Лично бил направил съвременната нотна интерпретация на оригинала. Откъде я има? Това е дълга история, която освен всичко друго е много трудно да се представи с общоприетите термини. Той… как да го каже… ами той е паднал ангел. Озовал се е тук, долу, без никакви средства за съществуване, буквално само с онова, което имал в джобовете си. Практически е невъзможно да си намери работа, защото, естествено, няма никакви документи… Самота… Чувството, че си ненужен… Безперспективност… Само пет рубли, нима това е толкова скъпо? Е, добре, нека са три, макар че са му заръчали да не се връща без петачка…
Неведнъж ми се е случвало да изслушвам повече или по-малко сълзливи истории за изгубени билети за влак, откраднати паспорти, изгорели до основи апартаменти. Тези истории отдавна вече бяха престанали да будят у мен не само съчувствие, но дори и елементарна гнусливост. Мълчаливо пъхах в протегнатата ръка двайсет копейки и се спасявах възможно най-бързо от мястото на разговора. Обаче историята, която ми беше поднесена от златокосия гърбушко, ми се видя възхитителна от чисто професионална гледна точка. Мърльото-паднал ангел беше просто талантлив! Подобна измислица би направила чест дори на самия Хърбърт Уелс. Съдбата на петачката беше решена, нямаше никакъв спор. Но ми се щеше да изпитам тази история на здравина. По-точно на обем.
Придвижих към себе си папката с нотите и погледнах. Никога нищо не съм разбирал от тези запетаи и заврънкулки.
— Е, добре. Значи вие твърдите, че ако тази мелодия бъде изсвирена, да речем, на гробищата…
— Да, разбира се. Но не бива. Твърде жестоко би било…
— За кого?
— За мъртвите, разбира се! Бихте ги обрекли хиляди и хиляди години да се скитат безприютни из цялата планета. И още, помислете за себе си. Готов ли сте за подобно зрелище?
Това разсъждение ми хареса и аз попитах за какво тогава ще ми потрябват тези ноти?
Той страшно се учуди. Нима не ми е интересно да имам на разположение такова нещо? Нима не бих искал да притежавам гвоздей, с който е била закована към кръста ръката на Учителя? Или например каменната плоча, на която Сатаната е оставил вдълбани следи от огнените си копита, докато е стоял над гроба на папа Григорий VII Хилдебранд?
Този пример с плочата ми допадна. Това можеше да го каже само човек, който няма представа от тесни апартаменти.
— Е, добре — казах аз — ами ако тази мелодия бъде изсвирена не на гробищата, а някъде в парка на културата „Горки“?
Падналият ангел сви нерешително рамене. Сигурно е по-добре това да не се прави. Откъде да се знае какво има там, в този парк, на дълбочина три метра под асфалта?
Извадих пет рубли и ги оставих пред гърбушкото.
— Хонорарът — казах аз. — Продължавайте в същия дух. Имате въображение.
— Нищо нямам — откликна тъжно гърбушкото.
Той небрежно пъхна петачката в джоба на дънките, стана и, без да ми каже довиждане, тръгна между масите.
— Вземете си нотите! — извиках аз подире му. Той не се обърна.
Седях в очакване на сервитьора, за да си платя сметката, и от нямане какво да се прави започнах да
