разглеждам нотите. Бяха всичко на всичко четири странички и на опаката страна на последната открих небрежно написани с химикал думи: „пр. Грановски 19, «Бисерната мида», карир. палто“.
Сигурно нервите ми напоследък бяха леко изопнати: прекалено се сгъстяваше потокът на събитията, прекалено щедър бе станал онзи, който бе длъжен да управлява съдбата ми. Затова, щом прочетох за „карир. палто“, веднага скочих като ужилен и погледнах през амбразурата на прозореца — първо наляво, после надясно. Насмалко да закъснея: известният ми човек с двулицевото карирано палто, здраво хванал под мишница златокъдрия гърбушко, облечен с опърпан брезентов шлифер до петите, изчезваше заедно с него от полезрението ми.
Отпуснах се на стола и надигнах халбата.
Този край на забавната, макар и не дотам приятна история, ми подейства толкова потискащо, че ми се прииска незабавно да се върна вкъщи и никъде повече да не излизам. Несвързани подозрения се рояха във въображението ми и тутакси се разпадаха на сюжетчета от най-отвратително естество. Но в края на краищата надделя здравата и най-реалистична мисъл: „Какво ще кажа на моя Фьодор Михеич?“
Дойде сервитьорът и аз безропотно платих и за моето печено, и за моята бира, и за недопитата от падналия ангел бира. После взех папката си, сложих вътре нотите, оставих празната папка на гърбушкото на масата и тръгнах към гардероба да се обличам.
Из целия път към улица „Банная“ крадешком се оглеждах за фигурата с карираното палто, но така и не я зърнах.
Залата за конференции този път беше празна и тънеше в полумрак. Преминах през редиците от столове и стигнах до вратата под надписа „Писателите — тук“ и почуках. Никой не ми отговори и аз предпазливо отворих вратата, за да вляза в ярко осветеното помещение, наподобяващо тесен коридор. В края на този коридор имаше още една врата, над която се мъдреше нещо като светофарче, подобно на ония стъклени простотии, каквито има над входа в рентгеновите кабинети. Горната половина на светофарчето светеше, демонстрирайки надписа „Не влизай!“. Долната беше тъмна, но върху нея с лекота можеше да се различи надписът „Влезте“. Отдясно на коридорчето бяха сложени няколко стола и на единия от тях, превит на четири, опрял длани в разкошна, макар и протрита папка, поставена ребром на острите му коленца, седеше не кой да е, а самият Цирей.
Когато го видях, както винаги, под ключиците ми шавна хлад и аз, както винаги, си помислих: „А стига бе, той е жив! Пак е жив!“
Поздравих го. Той ми отвърна и предъвка с беззъба уста. Седнах през два стола от него и се загледах в стената отсреща. Не виждах нищо, освен съвсем опърпаната стена, небрежно боядисана със светлозелена блажна боя. Но физически усещах как избелелите старчески очички внимателно и целенасочено ме оглеждат, как на крачка от мен се извършва някаква привична мозъчна дейност — със скоростта на машина се размесват картончетата, на които е записано всичко: семейно положение, членство, участие, всички факти, всички слухове и сплетни и всевъзможни интерпретации на слуховете, и необходимите коментари към сплетните, и как се правят някакви умозаключения и равносметки, и как се формулират изводи, които евентуално ще потрябват занапред.
Разбира се, осъзнавах, че всичко това се дължи на моята психоза. Дъртата гадина едва ли дори ме познава, а дори да ме познава, нещата изобщо не се правят така, пък и времената са други, вече е стар, никому ненужен и не представлява опасност за никого. Не минава и година да не плъзне слух, че се е пренесъл в отвъдното, сега е по-скоро персонаж от историческите анекдоти, отколкото жив човек — гнойна сянка, проточила се през годините в наши дни. И все пак аз не можех да се сдържа. Страхувах се.
В този момент той заговори. Гласът му беше скърцащ и неясен — сигурно заради лошата протеза. Но аз разбрах, че той смята тази зима за нормално снеговита и каза още нещо за климата и времето.
За пръв път в живота ми той ме заприказва. Думите му бяха съвсем банални, всеки друг би могъл да ги произнесе. Но аз също като в оня виц изпитах желание да вдигна ръце, за да се защитя от него и да закрещя: „Той говори!“
Преди много-много години, когато бях сравнително млад, напълно честен вътрешно и безпросветно глупав, изведнъж ми просветна (сякаш ме поляха със студена вода), че всички тези мрачни и отвратителни герои на ужасни слухове, черни епиграми и кървави легенди обитават не някакво абстрактно пространство на анекдотите. Как пък не! Ето един седи на съседната маса, вече доста наквасен — и добродушно се опитва да улови маслината в супата. А онзи, накуцвайки с поразения от артрита крак, се спуска насреща по беломраморната стълба. А ей оня, закръгленият, вечно мокър от пот, се мотае въодушевено из коридорите на Московския градски съвет, размахвайки списъка на нуждаещите се от жилище писатели…
И когато осъзнах това, бях изправен пред мъчителния въпрос: как да се отнасям към тях? Как да се отнасям към тези хора, които по всички възприети от мен нравствени и морални правила са престъпници, дори още по-зле — палачи, дори още по-зле — предатели! Случваше се, според слуховете, да ги шамаросват, да изливат върху главата им чиния супа в ресторанта, публично да ги заплюват в очите. Според слуховете. Аз самият никога не съм виждал такова нещо. Пак според слуховете, не са им подавали ръка, извръщали са се при среща, отправяли са към тях резки думи на събранията и заседанията. Да, май се беше случвало нещо подобно, но лично аз не знам нито един такъв инцидент, в чиято основа да не лежи нещо, което да няма нищо общо с романтиката — взета под носа карта за почивка, най-банална любовна интрижка, потулена, но станала всеобщо достояние недобро-желателна рецензия.
Те се разхождаха сред нас с ръце, обагрени до лактите с кръв; с памет, гноясала от невъобразими подробности; със задушена или дори размазана, мъртва съвест — наследници на апартаменти, ръкописи и постове, които са останали без наследници след смъртта на техните собственици, автори и заемащите постовете лица. И ние не знаехме как да се държим с тях. Ние бяхме млади, честни и лесно се палехме, искаше ни се да им удряме шамари, но нали те бяха стари и отпуснати, отеклите им бузи бяха набраздени от бръчки и беше недостойно да тъпчеш падналите; изпитвахме желание да ги приковем към позорния стълб, да ги заклеймим публично, но нали те уж вече бяха приковани и заклеймени, вече бяха изхвърлени на бунището и никога повече нямаше да надигнат глави? За назидание на потомството ли трябваше да го направим? Но нали този кошмар никога повече няма да се повтори и нима потомството има нужда, точно от такива назидания? И изобщо, струваше ни се, че ще мине някоя и друга година и те окончателно ще изчезнат в бездната на историята, и въпросът дали да им подадем ръка при среща или демонстративно да им обърнем гръб ще отпадне от само себе си…
Но мина година, сетне още една и някак неусетно всичко се промени. Наистина, някои от тях се оттеглиха в сянка, но повечето дори не мислеха да изчезват в някакви си бездни. Ни лук яли, ни лук мирисали те с добродушни ругатни вадеха от супата маслини, бързаха, накуцвайки, по мраморните стълби за заседанията, енергично се мотаеха по коридорите на високите инстанции, размахвайки списъците, които те самите бяха съставили и утвърдили. В бездната на историята започнаха да изчезват черните епиграми и кървавите легенди, а техните герои, загубили при разглеждането им от упор всякакъв христоматиен антигланц, отново неразличимо се смесиха с останалите елементи на околната среда, като се различаваха от нас може би само по възраст, връзки и по ясното разбиране за това кое е своевременно и кое — не.
И ние се втурнахме да си издействаме от тях карти, еднократни заеми, да им се оплакваме от произвола на издателите, да пишем за тях снизходителни рецензии, да си осигуряваме подкрепата им във всевъзможните комисии и вече изглеждаше нелеп въпросът дали трябва при среща да подадем ръка на другаря еди кой си. Ах, той през еди коя си година е обрекъл на незнайна гибел Иванов, Петров и двамата Рабинович? Слушайте, я оставете това, има ли някой, за когото да не се приказват подобни неща? Половината от нашите дъртаци обвиняват в такива дребни грехове другата половина и най-вероятно и едните, и другите са прави. Писна ни. Да не би сегашните да са по-добри?
Не съди и няма да бъдеш съден. Никой нищо не знае, докато не опита сам. Няма какво да обвиняваме огледалата. А най-вече — не плюй в кладенеца и не пикай срещу вятъра.
Защото е страшно. И винаги е било страшно. От самото начало.
Този гнусен старец, който седеше през два стола от мен, можеше да направи с мен всичко. Да напише. Да намекне. Да изрази недоумение. Или увереност. Тази твар си я бях представял като рудимент от съвсем друга епоха. Или от съвсем други условия за съществуване. Преминаваш улицата на червено — и тварта ти отхапва краката. Написваш в ръкописа неуместна дума — и тварта ти отхапва ръцете. Спечелваш от облигация — и тварта ти отхапва главата. Абсолютно беззащитен си пред нея, защото не знаеш и никога не ще узнаеш законите на нейния лов и целите на съществуването й. При някой от фантастите — или при
