сподавен вик, странно скърцане на зъби, звън, хрущене на стъкло…
Виктор си облиза устните и посегна за бутилката. Положил глава на покривката, доктор Р. Квадрига бърбореше хрипливо:
— Нищо не искам. Скрийте ме. Да ме оставят на мира… Голем загрижено отстраняваше от масата парчетата стъкло. Бол Кунац каза:
— Господин Голем, моля да ме извините. Имате писмо. Той сложи пред Голем един плик, отново погледна часовника си и рече:
— Добър вечер, господин Банев.
— Добър вечер — отвърна Виктор и си наля коняк. Голем внимателно четеше писмото. Зад бара Теди шумно се секнеше в голяма карирана носна кърпичка.
— Слушай, Бол Кунац — попита Виктор, — ти видя ли тогава кой ме удари?
— Не — отвърна Бол Кунац, като го погледна право в очите.
— Как така — не? — намръщи се Виктор.
— Той стоеше с гръб към мен — обясни Бол Кунац.
— Ти го познаваш — каза Виктор. — Кой беше?
Голем издаде неясен звук. Виктор му хвърли бърз поглед. Без да обръща внимание на никого, Голем замислено късаше писмото на дребни парчета. После събра късчетата и ги мушна в джоба си.
— Грешите — каза Бол Кунац. — Не го познавам.
— Банев — промърмори Р. Квадрига. — Моля те… Не мога да стоя там самичък… Ела с мен… Много е зловещо…
Голем се надигна, порови с пръсти в джоба на жилетката си, после извика:
— Теди! Пишете днешното на сметката ми… и включете четирите чаши, които счупих… Е, аз тръгвам — каза той на Виктор. — Помислете си и вземете разумно решение. Може би за вас ще бъде най-добре дори да заминете.
— Довиждане, господин Банев — рече учтиво Бол Кунац. На Виктор му се стори, че момчето едва забележимо поклати глава в знак на отрицание.
— Довиждане, Бол Кунац — каза той. — Довиждане.
Двамата излязоха. Дълбоко замислен, Виктор си допи коняка. Дойде един сервитьор с подуто лице, цялото на червени петна, и започна да почиства масата. Движенията му бяха необичайно непохватни и неуверени.
— Отскоро ли сте тук? — попита го Виктор.
— Да, господин Банев. От тази сутрин.
— А какво стана с Питър? Да не е болен?
— Не, господин Банев. Той замина. Не издържа. Сигурно и аз ще се махна оттук…
Виктор погледна Р. Квадрига.
— Заведете го после в стаята му — помоли той.
— Да, разбира се, господин Банев — отвърна сервитьорът с неуверен глас.
Виктор си плати сметката, махна на Теди за довиждане и излезе във фоайето. Качи се на втория етаж, пристъпи до вратата на Павор, вдигна ръка да почука, постоя малко така и слезе пак долу. На гишето портиерът разглеждаше изумено ръцете си. Те бяха мокри, с полепнали кичури коса, с коса беше посипан и униформеният му редингот, а по лицето му, на двете бузи, имаше пресни драскотини. Той вдигна глава към Виктор — изражението му беше смаяно. Но сега Виктор не биваше да забелязва всичките тия странности, би било нетактично и жестоко, още повече пък не биваше да говори за това, трябваше да се престори, че нищо не се е случило, трябваше да отложи всичко за после, за утре или може би дори за вдругиден. Попита:
— В коя стая е онзи… нали го знаете, младия мъж с очилата, който винаги ходи с дипломатическо куфарче?
Портиерът се обърка. Сякаш за да се измъкне от неловкото положение, погледна към таблото с ключовете, а после все пак отговори:
— В триста и дванайсета, господин Банев.
— Благодаря — отвърна Виктор и остави на гишето една монета.
— Само че те не обичат да ги безпокоят — предупреди го нерешително портиерът.
— Знам — отвърна Виктор. — Не съм си и помислил да ги безпокоя. Попитах просто така… намислих си, нали разбирате, че ако са в четна стая, всичко ще се оправи.
Портиерът леко се усмихна.
— Че какви неприятности можете да имате вие, господин Банев — рече учтиво той.
— Всякакви неприятности мога да имам — въздъхна Виктор. — И големи, и малки. Лека нощ.
Качи се на третия етаж. Вървеше бавно, преднамерено бавно, сякаш за да може да прецени и обмисли всичко, да пресметне възможните последици и да вземе под внимание онова, което можеше да се случи през следващите три години, но всъщност мислеше само за това, че на пътеката по стълбите много отдавна й е дошло време за смяна, доста овехтяла е тази пътека, протрила се е. И едва преди да почука на вратата с табелка „312“ (луксозен апартамент, с две спални и гостна, с телевизор, висококачествен радиоприемник, хладилник и барче), замалко не каза на глас: „Вие ли сте крокодилите, господа? Много ми е приятно. Сега искам да се излапате един друг.“
Наложи се да чука доста дълго: отначало деликатно с кокалчето на пръста си, а когато не отвориха — по-настойчиво, с юмрук, а щом и тогава никой не се обади — само дъските изскърцаха и някой тежко задиша в процепа на ключалката, — той се обърна гърбом към вратата и вече съвсем грубо заблъска с токовете на обувките си.
— Кой е? — попита най-сетне един глас зад вратата.
— Съседът — отвърна Виктор. — Отворете за момент.
— Какво искате?
— Трябва да ви кажа две думи.
— Елате утре — каза гласът зад вратата. — Вече спим.
— Да ви вземат дяволите — каза Виктор, вече доста раздразнен. — Да не би да искате да ме видят, че вися пред вратата ви? Отворете, от какво толкова се страхувате?
Изщрака ключ и вратата се открехна. В пролуката се появи помътнялото око на високия професионалист. Виктор му показа разтворените си длани.
— Само две думи — рече той.
— Влизайте — каза дългият. — Само без глупости. Виктор пристъпи в антрето, дългият затвори вратата след него и светна лампата. Антрето беше тясно, двамата едва се побираха в него.
— Е, казвайте какво има — рече дългият.
Той беше по пижама, изцапана с нещо отпред. Виктор, изумен, усети остра миризма — от дългия лъхаше на алкохол. Дясната си ръка, както си му беше редът, той държеше в джоба си.
— Тука ли смятате да разговаряме? — попита го Виктор.
— Да.
— Не — каза Виктор. — Тук няма да разговарям.
— Както искате — отвърна дългият.
— Както искате вие — рече Виктор. — И без това тези неща не са моя работа.
Помълчаха. Вече без да се крие, дългият внимателно претърси Виктор с поглед.
— Май се казвате Банев, нали? — попита той.
— Май да.
— Аха — кимна мрачно дългият. — Че какъв съсед сте ни? Вие живеете на втория етаж.
— Съсед по хотел — обясни Виктор.
— Аха… Но не разбирам какво искате.
— Трябва да ви съобщя нещо — каза Виктор. — Разполагам с известна информация. Но вече започвам да се чудя дали си заслужава да разговарям с вас.
— Е, добре — каза дългият. — Да отидем в банята.
— Знаете ли — отвърна Виктор, — аз май ще си тръгвам.
— А защо не искате да разговаряме в банята? Що за капризи?
