— Да-а, а си живеехме преди… — с тъга каза Горски. — Гадове — добави той след кратко мълчание.
— Безсмислено е да му разказвате това — изведнъж каза Мемо. — Та той не знае какво е това. Не може да си представи какво значи всеки ден да чакаш поредния сеанс…
— Добре — каза широкоплещестият. — Щом няма представа, значи няма смисъл да се говори. Птица се изказа за него. Кой друг е „за“ или „против“?
Горски отвори уста, но Орди го изпревари:
— Искам да обясня защо съм „за“. Първо, аз му вярвам. Това вече го казах и може би не е толкова важно, засяга само мен. Но този човек притежава способности, които могат да бъдат полезни за всички. Той умее да лекува не само свои, но и чужди рани… Много по-добре от вас, Докторе, не искам да ви обидя, но…
— Какъв доктор съм аз? — каза Доктора. — Така, съдебна медицина…
— Но това още не е всичко, — продължи Орди. — Той умее да премахва болката.
— Как така? — попита Горски.
— Не знам как прави това. Масажира слепоочията, шепне нещо и болката минава. Мен два пъти ме хвана, когато бях у майка си, и двата пъти той ми помогна. Първия път не особено, но все пак не загубих съзнание както обикновено. А вторият път съвсем нямаше болки…
И веднага всичко се промени. Току-що бяха съдии, току-що решаваха, както им се струваше, въпроса за неговия живот или смърт, и ето че съдиите изчезнаха, останаха измъчени обречени хора, които изведнъж почувствуваха надежда. Гледаха го, сякаш очакваха, че той още сега, незабавно ще унищожи този кошмар, който ги терзаеше ежеминутно, всеки ден и всяка нощ много години подред… „Е, какво… — помисли си Максим, — тук поне ще бъда нужен, за да лекувам, а не за да убивам…“ Но кой знае защо тази мисъл не му достави никакво удовлетворение. „Кулите — помисли си той. — Каква гадост… Как може да се измисли такова нещо? Трябва да бъдеш садист, за да го измислиш…“
— Вие наистина ли умеете? — попита Доктора.
— Какво?
— Да премахвате болката…
— Да премахвам… Да.
— Как?
— Не мога да ви обясня. На мен не ми стигат думи, а на вас — знания… Но не разбирам: нима нямате лекарства, някакви болкоуспокояващи препарати?
— За това не помагат никакви лекарства… Освен в смъртоносна доза.
— Слушайте — каза Максим, — аз, разбира се, съм готов да премахвам болката… ще се постарая… Но това не е изход! Трябва да се търси масово средство… Имате ли химици?
— Ние имаме всичко — каза широкоплещестият. — Но тази задача не се решава, Мак. Ако имаше решение, държавният прокурор нямаше да се измъчва от болки като нас. Ако не друг, той щеше да си намери лекарство. А сега преди всеки редовен сеанс той се напива и кисне в гореща вана.
— Нима държавният прокурор е дегенерат? — озадачено попита Максим.
— Според слуховете — сухо каза широкоплещестият. — Но ние се отвлякохме. Птица, ти приключи ли? Иска ли някой да каже още нещо?
— Чакай, Генерал — каза Горски. — Че то какво излиза? Че то излиза, че той е наш благодетел, а? Ти и на мен ли можеш да ми премахнеш болките?… Че такъв човек цена няма, аз него от мазето няма да го пусна! Ами че аз, прощавайте, такива болки имам, че не се трае… А може би той и хапчета ще ни измисли? Нали ще измислиш, а?… Не, господа приятели, мои, такъв човек трябва да се пази…
— Тоест ти си „за“ — каза Генерал.
— Тоест, аз съм толкова „за“, че само да посмее да го пипне някой!…
— Ясно. Вие, Докторе?
— Аз щях да съм „за“ и без това — промърмори Доктора, като пухтеше с лулата. — Моето впечатление е същото, както и на Птица. Засега той още не е наш, но ще стане. Иначе не може. За ония във всеки случай не подхожда. Прекалено е умен.
— Добре — каза Генерал. — Вие, Копито?
— Аз съм „за“ — каза Мемо. — Полезен човек.
— Е, какво — каза Генерал — И аз съм „за“. Много се радвам за вас, Мак. Вие сте симпатично момче и много щеше да ми е жал да ви убивам… — той погледна часовника си. — Дайте да хапнем. Скоро ще започне сеансът и Мак ще ни покаже своето изкуство. Налейте му бира, Горски, и дайте от вашето прехвалено сирене… Копито, вървете да смените Зеления — той не е ял от сутринта.
Глава десета
За последно съвещание преди операцията Генерала събра всички в замъка на Двуглавия Кон. Това бяха обрасли с пълзящи растения и трева развалини от извънградски музей, разрушен в годините на войната, диво и уединено място, което гражданите не посещаваха поради близостта на маларийното блато, а сред местните жители то се ползуваше с лошата слава на свърталище на крадци и бандити. Максим и Орди дойдоха пеш. Зеления пристигна с мотоциклет и докара Горски. Генерала и Мемо Копитото вече чакаха в старата канализационна тръба, излизаща право пред блатото. Генерала пушеше, а мрачният Мемо яростно пъдеше комарите с ароматичната пръчица.
— Носиш ли? — попита той Горски.
— Непременно, — отговори Горски и извади от джоба си тубичка с репелент.
Всички се намазаха и Генерала откри съвещанието. Мемо разстла схемата и отново повтори хода на операцията. Всички вече го знаеха наизуст. В един часа през нощта групата се промъква до теленото заграждение и поставя удължени заряди. Горски и Мемо действуват поединично — съответно откъм север и откъм запад. Двойката на Генерала и Орди — от изток. Двойката на Максим и Зеления — откъм юг. Взривовете се извършват едновременно точно в един часа и веднага Генерала, Зеления, Мемо и Горски нахлуват в пробивите със задачата да дотичат до бункера и да хвърлят вътре гранати. Веднага щом огънят от капонира се прекрати или отслабне, Максим и Орди с магнитни мини тичешком отиват до кулата и подготвят взрива, като предварително хвърлят в капонира още по две гранати за по-голяма сигурност. После включват детонаторите, взимат ранените — само ранените! — и бягат на изток през гората към селището, където близо до синурния знак ще чака Малкия с мотоциклет. Тежкоранените се натоварват на мотоциклета, лекоранените и здравите бягат пеш. Явка — къщичката на Горски. На явката се чака не повече от два часа, след което всички напускат в обичайния ред. Въпроси има ли? Няма? Това е всичко.
Генерала хвърли фаса, бръкна в пазвата си и извади флаконче с жълти таблетки.
— Внимание — каза той. — По решение на щаба операцията частично се променя. Началото на операцията се пренася в 22.00 ч.
— Массаракш! — каза Мемо. — Що за новости?
— Не ме прекъсвайте — каза Генерала. — Точно в десет часа започва вечерният сеанс. Няколко секунди преди него всеки от нас ще вземе по две такива таблетки. После всичко продължава по стария план с едно изключение. Птица ще настъпва като гранатохвъргач заедно с мен. Всички мини ще бъдат у Мак, той ще взриви кулата сам.
— Че как тъй? — замислено попита Горски, разглеждайки схемата. — Тая работа аз не я разбирам. Двадесет и два часа — че това е вечерният сеанс… Аз, прощавайте, като легна, няма и да стана, като чувал ще се валям… Мен, прощавайте, и с кол не можете ме дигна…
— Един момент — каза Генерала. — Повтарям пак: точно в десет часа без десет секунди всички ще вземат болкоуспокояващо. Разбрахте ли. Горски? Ще вземете болкоуспокояващо. Така че към десет часа…
— Аз тия хапчета ги знам — каза Горски. — Две минути облекчения, а после съвсем на възел ще се вържеш… знаем, пробвали сме.
— Тези хапчета са нови — търпеливо каза Генерала. — Те действуват по пет минути. Да дотичаме до бункера и да хвърлим гранатите ще успеем, а останалото ще свърши Мак.
Настъпи мълчание. Те размишляваха. Бавно съобразяващият Горски се ровеше в косата си, прехапал
