долната си устна. Виждаше се как идеята бавно стига до съзнанието му; той често-често замига, остави на мира косата си, огледа всички с просветнал поглед и се плесна по коленете. Чудесен чичко беше, изранен от живота, без да научи нещо за него. Не му беше нужно нищо друго освен да го оставят на мира, да му позволят да се върне при семейството си. Цялата война бе прекарал в окопите и повече от атомните снаряди се бе страхувал от своя капрал, също такъв селяк, но хитър и голям подлец. Силно обикна Максим, за цял живот му беше благодарен, задето Максим му излекува старата фистула на коляното; оттогава повярва, че докато Максим е с тях, нищо лошо не може да им се случи. Целия този месец Максим живя в мазето му и всеки път, когато си лягаха, Горски му разказваше една и съща приказка, но всеки път с различен край: „Имало една жаба, толкова глупава, че никой не можел да си представи колко, и почнала тя, глупавата…“ Максим съвсем не можеше да си го представи в кървав бой, макар да му бяха казали, че Горски е опитен и безпощаден боец.
— Новият план дава следните преимущества — говореше Генерала. — Първо, по това време нас не ни очакват. Преимуществото на внезапността. Второ, предишният план е разработен отдавна и доста голяма е опасността, че е известен на противника. Сега ние го изпреварваме. Вероятността за успех се увеличава.
Зеления през цялото време кимаше одобрително. Хищното му лице светеше със злорадо удоволствие, ловките дълги пръсти се свиваха и разпущаха. Той много обичаше всякакви неочаквани събития — беше човек на риска. Миналото му беше тъмно. Крадец и аферист, отгледан от крадци, възпитан от крадци; беше лежал в затвора, откъдето избягал нагло и неочаквано, както и всичко, което правеше; опитвал се да се върне към кражбите, но времената се променили, старите приятелчета не искали да търпят дегенерат между тях, искали да го предадат, но той се изтръгнал и отново избягал, крил се по селата, докато го намерил покойният Гел Кетшеф. Зеления беше умен фантазьор, смяташе, че земята е плоска, а небето твърдо, и именно поради това свое невежество, подклаждано от буйната фантазия, беше може би единственият човек на Обитаемия остров, който като че ли подозираше в Максим не планинец („Виждал съм ги аз тези планинци, всякакви съм ги виждал“), не странна игра на природата („Ние по природа всички сме еднакви, ако ще в затвора, ако ще на свобода“), а направо пришълец от невъзможни места, иззад небесната твърдина например. Той никога не казваше това открито пред Максим, но правеше намеци и се отнасяше към него с почитание, преминаващо в подмазване. „Ти ще ни станеш главен — говореше той — и аз тогава под теб ще се разгърна…“ Как и накъде възнамеряваше да се разгръща, беше съвършено неясно, само едно беше ясно: че Зеления много обича всякакви рисковани авантюри и не може да търпи никаква работа. И друго не се харесваше в него на Максим: дивата му първобитна жестокост.
Това беше същата петниста маймуна, само че опитомена и насъскана срещу панцерните вълци.
— Това не ми харесва — мрачно каза Мемо. — Това е авантюра. Без подготовка, без проверка… Не, това не ми харесва.
На него никога нищо не му се харесваше, на този Мемо Грамену по прякор Копито на Смъртта. Никога нищо не го удовлетворяваше и винаги от нещо се страхуваше. Криеха миналото му, защото в съпротивата той отначало заемал твърде висок пост. После веднъж попаднал в лапите на жандармерията и останал жив само по чудо: осакатен от мъченията, бил измъкнат от съседите си по килия, които организирали бягство. След това по законите на съпротивата бил изключен от щаба, въпреки че не предизвиквал никакви подозрения. Бил назначен за помощник на Гел Кетшеф, два пъти участвувал в нападения срещу кули, лично унищожил няколко патрулни коли, проследил и собственоръчно застрелял командира на една от бригадите на Легиона, имаше известност като човек с фантастична смелост и отличен картечар. Вече се готвели да го направят ръководител на група в някакво градче на югозапад, но точно тогава групата на Гел била заловена. Както и преди, Копитото не беше под подозрение, дори го назначиха за ръководител на нова група, но изглежда през цялото време той чувствуваше, че го гледат накриво и това беше напълно възможно: в съпротивата не обичаха хора, на които прекалено много им върви. Беше мълчалив, придирчив, добре познаваше науката на конспирацията и изискваше безусловно изпълнение на всичките й правила, дори и най-незначителните. На общи теми никога с никого не разговаряше, занимаваше се само с работите на групата и успя да я снабди с всичко: и с оръжие, и с продукти, и с пари, и с добра мрежа от явки, и дори с мотоциклет. Към Максим се отнасяше без особена любов. Това се чувствуваше и Максим не знаеше защо, а не му се искаше да пита: Мемо не беше от онези, с които е приятно да откровеничиш. Може би работата беше там, че Максим единствен чувствуваше вечния му страх — на останалите не можеше и да им дойде на ум, че мрачното Копито на Смъртта, разговарящ на равна нога с които и да е представители на щаба, един от създателите на съпротивата, може да се бои от нещо.
— Не разбирам подбудите на щаба — продължаваше Мемо, размазвайки с отвращение по шията си нова порция репелент. — Знам този план едва ли не от сто години. Сто пъти искаха да го пробват и сто пъти се отказваха, защото това е почти сигурна смърт. Докато няма излъчване, ние все още имаме шанс в случай на неуспех поне да се измъкнем и да се опитаме да ударим на друго място. — А тук — една грешка, и с всички ни е свършено. Странно, че в щаба не разбират такива елементарни неща.
— Ти не си съвсем прав, Копито — възрази Орди. — Сега имаме Мак. Ако се провали нещо, той ще съумее да ни измъкне и може би дори ще успее да взриви кулата.
Тя лениво пушеше, загледана в далечината към блатото — суха, спокойна, на нищо не се учудваше и на всичко беше готова. У хората предизвикваше плахост, защото виждаше в тях само повече или по-малко подходящи механизми за изтребление. Цялата беше като на длан — нито в миналото, нито в настоящето, нито в бъдещето й имаше тъмни петна. Произлизаше от интелигентно семейство, баща й беше загинал през войната, майка й и досега работеше като учителка в село Патици, самата Орди също бе работила като учителка, докато не я изгонили от училището като дегенератка. Тя се укривала, опитала се да избяга в Хонти, срещнала в чужбина Гел, който нелегално превозвал оръжие, и той я направил терористка. Отначало работела от чисто идейни съображения — борба за справедливо общество, където всеки има свободата да мисли и върши това, което иска и може, но преди седем години жандармерията открила следите й, отвлякла детето й за да я застави да предаде себе си и мъжа си. Щабът не й разрешил да се яви: тя знаеше прекалено много; за детето си нищо повече не беше чувала и го смяташе за мъртво, въпреки че тайно не вярваше в това; и вече седем години я движеше преди всичко омразата. Смъртта на мъжа си понесе удивително спокойно, макар че много го обичаше. Явно още дълго преди ареста тя просто бе свикнала с мисълта, че за нищо в този свят не следва да се държиш прекалено здраво. И сега беше, както Гел пред съда — жив мъртвец, но много опасен мъртвец.
— Мак е новак — мрачно каза Мемо. — Кой може да гарантира, че няма да се обърка, оставайки сам? На това е смешно да се разчита. Смешно е да се отхвърля стария, добре пресметнат план само защото имаме новака Мак. Аз казах и повтарям: това е авантюра.
— Абе остави тая работа, началство — каза Зеления. — Ако ме питаш мене, дали ще е стария, дали ще е новия план — все е авантюра. Че как иначе? Без риск не може, а с тия хапчета рискът е по-малко. Ами че те там под кулата ще се шашнат, когато в десет часа им се изтресем. Те там в десет часа сигурно къркат ракия и песнички си пеят; ние ще им се изтресем, а на тях може и автоматите да не са им заредени и самите те ще се въргалят пияни… Не, мене ми харесва. Нали Мак?
— Аз, такова, също… — каза Горски. — Аз мисля какво? Ако такъв план дори на мене ми е чуден, то на легионерите съвсем… Вярно вика Зеления: ще се шашнат там… Пък и пет минути по-малко ще се мъчим, а там току-виж Мак срутил кулата и съвсем ще стане хубаво. Ами че това е хубава работа! — изведнъж каза той, сякаш озарен от нова идея. — Ами че никой преди нас кули не е събарял, всички само се перчат, а ние първи… Пък докато тая кула е оправят, колко време ще мине? Поне месец ще поживеем човешки… без тия гадни пристъпи…
— Боя се, че не ме разбрахте, Копито — каза Генерала. — В плана нищо не се променя, ние само нападаме неочаквано, усилваме атаката за сметка на Птица и донякъде променяме реда на отстъплението.
— А ако ти се страхуваш, че Мак няма да може да ни измъкне всичките — все така лениво произнесе Орди, загледана в блатото, — то не забравяй, че ще му се наложи да мъкне един, най-много двама, а той е силно момче.
— Да — каза Генерала докато я гледаше, — това е вярно…
Генерала беше влюбен в Орди. Никой освен Максим не виждаше това, но Максим знаеше, че тази любов е стара, безнадеждна, започнала още преди смъртта на Гел, а сега беше станала още по-
