безнадеждна, ако това изобщо е възможно. Генерала не беше генерал. Преди войната бе работил в завод на конвейер, после попаднал в школата за субалтерн-офицери, воювал в пехотата и излязъл от войната с чин ротмистър. Добре познаваше ротмистър Чачу, имаше с него някакви сметки (бунт в някакъв полк веднага след войната) и отдавна и безуспешно го преследваше. Беше в щаба на Съпротивата, но често взимаше участие в практическите операции като добър боец и знаещ командир. Да работи в Съпротивата му харесваше, но не си представяше добре какво ще се прави след победата. Впрочем, той и не вярваше в победа. Войник по рождение, лесно се приспособяваше към всякакви условия и никога не прогнозираше за повече от десет-двадесет дни напред. Собствени идеи нямаше, нещичко беше възприел от едноръкия, нещичко беше заимствувал от Кетшеф, нещичко му бяха внушили в щаба, но централно място в съзнанието заемаше онова, което му бяха набили в школата за младши-офицери. Затова в теориите си той изказваше странна смесица от възгледи: властта на богатите трябва да се свали (това от Вепъра, който в представата на Максим беше нещо като социалист или комунист), начело на държавата да се поставят инженери и техници (това от Кетшеф), градовете да се разрушат и да се живее в единство с природата (някакъв щабен мислител-буколист) и всичко това може да се постигне само чрез безпрекословно подчинение на заповедите на вишестоящите командири — и по-малко бърборене на отвлечени теми! Два пъти Максим имаше сблъсквания с него. Беше му съвършено неясно защо трябва да се разрушават кулите, да се губят при това смели другари, време, средства, оръжие, когато след десет-дванадесет дни кулата отново ще бъде възстановена и всичко ще тръгне както преди, с тази разлика, че населението на околните села с очите си ще се убеди колко дяволски гнусни са дегенератите. Генерала така и не успя да му обясни както трябва смисъла на диверсионната дейност. Дали криеше нещо или сам не разбираше защо е нужно това, но всеки път повтаряше едно и също: заповедите не се обсъждат, всяко нападение срещу кулите е удар по врага, хората не бива да се възпират от активни действия, иначе ненавистта им ще се вкисне и няма вече да има за какво да живеят… „Трябва да се търси Центъра! — настояваше Максим. — Трябва да се удари Центъра, да се съсредоточат всички сили за това! Що за глави имат вашите в щаба, щом не разбират толкова просто нещо?“ „Щабът знае какво прави — тежко отвръщаше Генерала, като вирваше брадичка и високо вдигаше вежди. — В нашето положение дисциплината е преди всичко, и дай да работим без селско своеволие. Мак, всяко нещо с времето си, ще получиш и твоя Център, ако доживееш…“ Впрочем, към Максим той се отнасяше с уважение и охотно прибягваше до услугите му, когато лъчевите удари го застигаха в мазето на Горски…
— Все едно аз съм против — упорито каза Мемо. — А ако ни покосят с картечен огън? Ако не успеем за пет минути, а ни потрябват шест? Безумен план. И винаги е бил безумен.
— Удължени заряди ние прилагаме за пръв път — каза Генерала, с усилие откъсвайки погледа си от Орди. — Но дори и ако вземем предишните способи за нахлуване, съдбата на операцията се определя в срок от три-четири минути. Ако успеем да ги заварим неподготвени, ще ни остане една или дори две минути в запас.
— Две минути е много време — каза Горски. — Аз тях за две минути с голи ръце ще ги издуша. Само да стигнем…
— Да стигнем… да-а… — с някаква зловеща мечтателност провлачи Зеления. — Нали, Мак?
— Нищо ли не искаш да кажеш, Мак — попита Генерал.
— Вече ви казах. Новият план е по-добър от стария, но въпреки това е лош. Дайте аз да свърша всичко сам. Рискувайте.
— Стига за това — раздразнено каза Генерала. — За това — толкоз. Някакви съществени забележки имаш ли?
— Не — каза Максим.
Вече съжаляваше, че отново е започнал този разговор.
— Откъде се появиха новите таблетки? — изведнъж попита Мемо.
— Предишните са — каза Генерала, — но Мак успя малко да ги подобри.
— Ах, Мак значи…
Копито произнесе тези думи с такъв тон, че на всички им стана неловко. Думите му можеха да бъдат разбрани така: новак, при това не съвсем наш, при това дошъл от страната на ония — дали няма тук засада, такива неща са ставали…
— Да — рязко каза Генерала. — И стига разговори. Заповед на щаба. Благоволи да се подчиниш, Копито!
— Аз се подчинявам — каза Мемо, свивайки рамене. — Против съм, но се подчинявам. Къде ще се дяна…
Максим тъжно ги гледаше. Те седяха пред него напълно различни — в обикновени условия навярно не би им дошло на ум, че нещо може да ги събере заедно: бивш фермер, бивш престъпник, бивша учителка… Това, което възнамеряваха да направят, беше безсмислено; само след няколко часа повечето от тях ще бъдат мъртви, а в света нищо няма да се промени, само тези, които ще останат живи, в най-добрия случай ще получат кратка почивка от адските болки, но те ще бъдат изранени, измъчени от бягството, ще ги преследват с кучета, ще бъдат принудени да се крият в задушни дупки, а после всичко ще започне отначало. Да се действува на тяхна страна беше глупаво, но да ги напусне беше подло, и той беше принуден да избере глупостта. А може би тук у тях въобще не е възможно иначе и ако искаш да направиш нещо, ще трябва да минаваш през глупост, през безсмислено пролята кръв, а може би и през подлостта ще трябва да минеш. Жалък човек… глупав човек… подъл човек… А какво друго можеш да очакваш от човека в такъв жалък, глупав и подъл свят? Трябва само да се помни, че глупостта е следствие от безсилието, а то произтича от невежеството, от незнанието за правия път… Но не е възможно сред хилядите пътища да не се намери поне един верен! „По един път вече минах — мислеше Максим, — но той не беше верният. Сега трябва да мина и по този, макар отсега да е ясно, че и той не е верен. И може би още много пъти ще ми се наложи да вървя по криви пътища и да попадам в задънени улици. Но пред кого се оправдавам всъщност сега? И защо? Те ми харесват, аз мога да им помогна — ето всичко, което ми трябва да знам сега…“
— Сега ще се разотидем — каза Генерала. — Копито ще върви с Горски, Мак със Зеления, аз с Птица. Среща в девет нула нула при синурния знак, ще вървите само през гората, избягвайте пътеките. Двойките да не се разделят, всеки отговаря за всеки. Вървете. Сега първи да си тръгнат Мемо и Зеления.
Той събра фасовете върху парче хартия, зави ги и ги пъхна в джоба си.
Горски потри колене.
— Кокалите ме болят — съобщи той. — На дъжд е. Хубава нощ ще бъде, тъмна…
Глава единадесета
От края на гората до телената ограда трябваше да се пълзи. Отпред пълзеше Зеления, влачеше пръта с удължения заряд и едва чуто псуваше бодлите, които се забиваха в дланите му. Максим пълзеше след него и придърпваше чувала с магнитните мини. Небето беше покрито с облаци, ръмеше. Тревата беше мокра, още в първите минути те прогизнаха до кости. През дъжда не се виждаше нищо. Зеления се ориентираше по компас и нито веднъж не се отклони — опитен човек… После силно замириса на мокра ръжда и Максим видя три реда телена ограда, а зад нея — неясната решетеста грамада на кулата; повдигайки глава, различи в основата на кулата ниско съоръжение с правоъгълни очертания. Това беше капонирът, където пазеха трима легионери с картечница. През шумоленето на дъжда едва доловимо долитаха гласове, после там запалиха кибритена клечка и слаба жълта светлина озари дългата амбразура.
Зеления, псувайки шепнешком, пъхаше пръта под оградата.
— Готово — прошепна той. — Пълзи назад.
Те отпълзяха на десетина крачки и зачакаха. Зеления стиснал в ръка шнура на детонатора гледаше светещите стрелки на часовника. Тресеше го. Максим чуваше как трака със зъби и сподавено въздиша. Максим също трепереше. Бръкна в чувала и пипна мините — те бяха грапави и студени. Дъждът се усили, шумът му заглушаваше сега всички звуци. Зеления се повдигна на четири крака. През цялото време шепнеше нещо — като че ли се молеше или псуваше.
— Е, гадове! — каза изведнъж той и рязко дръпна с дясната ръка.
Чу се пукането на капсула, съскане, и пред тях изригна изпод земята облак от ален пламък, и също такъв облак изригна далеч вляво, гърмът удари в ушите, посипа се гореща мокра земя, разкъсана тлееща трева,
