— Защо си в къщи?
— Градска отпуска.
— Каква градска отпуска? Сега сигурно целият Легион е извън града…
— А аз вече не съм легионер — каза Гай с крива усмивка. — Изритаха ме от Легиона, Мак. Сега съм всичко на всичко армейски капрал, уча селяндурите кой крак е ляв, кой е десен. Като ги обуча — айде на хонтийската граница, в окопите… Такива работи, Мак.
— Заради мен ли? — тихо попита Мак.
— Ами как да ти кажа… Общо взето да.
Те се спогледаха, Гай отмести очи. Максим изведнъж помисли, че ако Гай сега го издаде, сигурно ще се върне в легиона и в своята задочна офицерска школа; и си помисли също, че само преди някакви си два месеца такава мисъл изобщо не би му дошла в главата. Стана му неприятно, прииска му се още сега, незабавно да си отиде, но в този момент дойде Рада и го повика в банята. Докато се миеше, тя му стопли ядене, свари чай, а Гай седеше на предишното място, подпрял лице върху юмруците си, и на лицето му беше изписана мъка. Не питаше за нищо, изглежда се страхуваше да чуе нещо страшно, нещо, което ще пробие последната линия на отбраната му, ще пререже последните нишки, които все още го съединяват с Максим. И Рада не питаше за нищо, навярно не й беше до това; тя не сваляше очи от него, не пускаше ръката му и от време на време изхлипваше — страхуваше се, че той, любимият, изведнъж ще изчезне… Ще изчезне и никога вече няма да се появи. И тогава Максим — малко време оставаше — остави недопитата чаша и започна да разказва сам.
Разказа как му помогнала майката на терористката, как се срещнал с дегенератите, кои са те наистина и защо са „дегенерати“, и какво представляват кулите, каква дяволска, отвратителна измишльотина са тези кули. Разказа за това, което беше станало тази нощ, как хората тичаха срещу картечницата и падаха един след друг, как рухна тази отвратителна купчина мокро желязо и как той носеше мъртвата жена, на която бяха отнели детето и бяха убили мъжа…
Рада слушаше жадно, Гай в края на краищата също се заинтересува, дори започна да задава въпроси — ехидни, зли, глупави и жестоки — и Максим разбра, че той не вярва на нищо, че всичко се отблъсква от съзнанието му като вода от масло, че му е неприятно да слуша всичко това и той едва се сдържа да не прекъсне Максим. И когато Максим свърши, той каза с неприятна усмивка:
— Добре са те водили за носа.
Максим погледна Рада, но тя отмести очи и, хапейки устните си, нерешително произнесе:
— Не знам… Може наистина да е имало една такава кула… Разбираш ли, Мак, това просто не може да бъде, това, което разправяш…
Тя говореше с тихо замиращо гласче, не искаше явно да го обиди, умоляващо го гледаше в очите, галеше рамото му, а Гай изведнъж освирепя и започна да говори, че това е глупаво, че Максим просто не си представя колко такива кули има в страната, колко се строят ежегодно — ежедневно — и какво излиза, че всички тези милиарди се хвърлят само за да може два пъти дневно да причиняват неприятности на жалка шепа изроди?!
— Само за охрана колко пари отиват — добави той след кратка пауза.
— За това вече мислих — каза Максим. — Навярно наистина не е толкова просто. Но хонтийските пари тук нямат нищо общо… И аз самият видях — когато кулата падна, на всички тях им олекна. А що се отнася до ПБЗ… Разбери, Гай, за противовъздушна защита кулите са прекалено много. За да се защити въздушното пространство, е нужно много по-малко. И за какво е нужна ПБЗ на южната граница? Нима диваците имат балистични ракети?
— Там има много неща — каза злобно Гай. — Нищо не знаеш ти, а на всичко вярваш… Прощавай, Мак, но ако това не беше ти… Всички сме прекалено доверчиви — горчиво добави той.
Максим повече не искаше да спори и изобщо да разговаря на тази тема. Започна да разпитва как живеят, къде работи Рада, защо не е почнала да учи, как е чичото, как са съседите… Рада се оживи, започна да разказва, после се сепна, събра мръсните съдове и отиде в кухнята. Гай се почеса с две ръце, погледна към тъмния прозорец, после се реши и започна сериозен мъжки разговор.
— Ние те обичаме — каза той. — И аз, и Рада, макар че си човек неспокоен и всичко заради теб ни тръгна не както трябва. Но виждаш нали в какво е работата: Рада не просто се отнася добре към теб, не те обича просто така, разбираш ли, а… как да ти кажа… е, ти разбираш… харесваш й, през цялото време все плачеше за теб, а първата седмица дори се разболя. Тя е хубаво момиче, домакиня, много мъже я заглеждат, и нищо чудно… Не знам как ти се отнасяш към нея, но знаеш ли какво ще те посъветвам? Остави тия глупости, не са за теб, не са за твоя акъл, сам ще загинеш и на много невинни хора ще объркаш живота… Умряла работа е това. По-добре си върви обратно в планините, намери своите, ако с главата не си спомниш, сърцето ще ти подскаже къде ти е родината… Там никой няма да те търси, ще се устроиш, ще заживееш — ела тогава пак, вземи Рада и всичко ще бъде чудесно. А може би ние дотогава и с хонтийците ще свършим, Пандея ще я притиснем по-здраво, ще настъпи най-после мир и ще заживеем като хора…
Максим го слушаше и си мислеше, че ако наистина беше планинец, навярно така и щеше да постъпи: ще се върне в родината си и тихичко ще заживее с младата си жена, ще забрави за всички тези ужаси, за сложностите. Не, нямаше да забрави за тях, а щеше да организира такава отбрана, че чиновниците на Творците да не смеят да си покажат носа там; а ако се появят легионери, ще се бие пред родния праг до последния дъх… „Само че аз не съм планинец. Нямам какво да правя в планините, моята работа е тук, и аз нямам намерение да търпя всичко това… Рада? Е какво, Рада… Ако наистина ме обича, ще разбере, ще трябва да разбере… не искам да мисля за това сега, не искам да обичам, не е време за любов…“
Той се замисли и не веднага осъзна, че в дома нещо се е променило. Някой ходеше в коридора, някой шепнешком разговаряше зад стената. Изведнъж от коридора се чу шум, Рада отчаяно извика:
— Мак!… — и млъкна, сякаш й бяха запушили устата.
Той скочи и се хвърли към прозореца, но вратата се разтвори и на прага се появи смъртно бледата Рада. Разнесе се познатата казармена миризма, затропаха, без да се прикриват повече, подковани ботуши, Рада беше блъсната вътре и след нея нахлуха хора с черни комбинезони, Панди с озверяло лице насочи към него автомат, а ротмистър Чачу, хитър както винаги и умен както винаги, стоеше до Рада, държеше я за рамото и опираше в нея дулото на пистолета.
— Не мърдай! — кресна той. — Ако мръднеш — стрелям!
Максим замря. Нищо не можеше да направи, трябваха му най-малко две десети от секундата, може би една и половина, но на този убиец му стигаше и една…
— Ръцете напред! — гракна Чачу. — Капрал, белезници! Двойни! По-живо, массаракш!
Панди, когото Максим на занятията неведнъж беше хвърлял през рамо, много внимателно се приближи, като откачаше от колана си тежка верига. Зверското изражение на лицето му се смени със загриженост.
— Ти внимавай — каза той на Максим. — Ако нещо, ротмистърът веднага ще… такова… любовта ти, де…
Той заключи стоманените гривни на ръцете на Максим, приклекна и скова краката му. Максим вътрешно се усмихна. Вече знаеше какво ще прави след малко. Но той подценяваше ротмистъра. Ротмистърът не пусна Рада. Всички заедно слязоха по стълбите, заедно седнаха в камиона, и ротмистърът нито за секунда не отмести пистолета. После в камиона блъснаха окования Гай. До разсъмване беше още далеч, продължаваше да ръми, размазаните светлини едвам осветяваха нощната улица. На пейките в каросерията с тропане се настаняваха легионерите, огромни мокри кучета мълчаливо се дърпаха от каишките и нервно, със скимтене, се прозяваха. А във входа, облегнат на рамката на вратата, седеше портиерът със скръстени на корема ръце. Дремеше.
Глава дванадесета
Държавният прокурор се отпусна на облегалката на креслото, лапна няколко сушени ягоди и отпи глътка лечебна вода. Стисна клепачи, притисна, с пръсти уморените си очи и се вслуша. Наоколо на стотици метри беше прекрасно. Зданието на Двореца на юстицията беше празно, в прозореца монотонно барабанеше нощният дъжд, не се чуваха сирени и скърцане на спирачки, не тропаха и не бръмчаха асансьорите. Нямаше никой, само в приемната зад високата врата скучаеше в очакване на нареждания тихият като мишка нощен
