Тичешком навлязоха в гората. Мокри клони зашибаха лицето. Максим отбягваше дърветата, изскачащи отпред, прескачаше появяващите се внезапно пънове — това се оказа по-трудно, отколкото предполагаше, той вече не беше същият като преди, и въздухът не беше същият, и въобще всичко беше не както трябва, всичко беше неправилно, всичко беше ненужно и безсмислено. Отзад оставаха прекършени храсти и кървава следа, и миризма, а пътищата отдавна вече са блокирани, кучетата късат каишките си, ротмистър Чачу с пистолет в ръка, грачейки команди, тромаво тича по асфалта, прескача канавката и пръв нахлува в гората. Отзад остава глупавата повалена кула и обгорените легионери, и тримата мъртви, вече вкочанясали другари, а тук имаше двама ранени, полумъртви, нямащи почти никакви шансове — и всичко заради една кула, една глупава, безсмислена, мръсна, ръждива кула, една от хилядите… „Повече на никого няма да позволя да прави такива глупости. Не, ще им кажа: Аз видях това… Колко кръв за купчина безполезно ръждиво желязо, един млад глупав живот за ръждиво желязо, един стар глупав живот за жалката надежда поне няколко дни да поживее човешки, и една разстреляна любов — дори не за желязо, дори не за надежда… Ако искате просто да оцелеете, ще им кажа, защо тогава толкова просто, толкова евтино умирате?… Массаракш, аз повече няма да им позволя да умират, аз ще ги науча да живеят! Какъв тъпак съм, защо се съгласих на това, как можах да им позволя да извършат това?“
Той стремглаво изскочи на черния път, носейки Мемо на рамо, влачейки Генерала под мишница, огледа се. — Малкия вече тичаше откъм синурния знак, мокър, миришещ — пот и страх.
— Това ли са всички? — попита той с ужас и Максим му беше благодарен за този ужас.
Те домъкнаха ранените до мотоциклета, пъхнаха Мемо в коша, сложиха Генерала на задната седалка и Малкия го превърза с колан към себе си. В гората още беше тихо, но Максим знаеше, че това не значи нищо.
— Напред — каза той. — Не спирай, пробивай…
— Знам — каза Малкия. — А ти?
— Ще се постарая да ги отвлека. Не бой се, ще избягам.
— Безнадеждно е — с мъка каза Малкия, дръпна стартера и мотоциклетът запърпори. — Поне кулата съборихте ли? — извика той.
— Да — каза Максим и Малкия се понесе.
Останал сам, Максим няколко секунди стоя неподвижно, после се хвърли обратно в гората. На първата попаднала му полянка смъкна куртката си и я хвърли в храстите. После бегом се върна на пътя и известно време тича с всички сили в посока към града; спря, откачи от колана си гранатите, разхвърли ги по пътя, промъкна се през храстите от другата страна, стараейки се да прекърши повече клонки, хвърли зад тях носната си кърпа и едва тогава побягна през гората, настройвайки се на равния ловен бяг, с който му предстоеше да измине десет или петнадесет километра.
Тичаше, без да мисли за нищо, само следеше да не се отклонява от югозападната посока и избираше местата, където да стъпи. Два пъти пресече пътища, първия път — селски, който беше празен, втория — Единадесето шосе, където също нямаше никой, но там за пръв път чу кучешки лай. Не можа да определи какви са тези кучета, но за всеки случай направи голяма обиколка и след час и половина се оказа сред магазините на градската сортировъчна гара.
Тук светеха фенери, жално свиреха локомотиви, сновяха хора. Тук навярно още не знаеха нищо, но беше опасно да продължава да тича — можеха да го вземат за крадец. Той забави крачка, а когато край него тежко се повлече към града товарен влак, скочи на първата платформа с пясък, залегна и така пътува чак до бетоновия завод. Там скочи, отърси пясъка, зацапа малко ръцете си с мазут и започна да мисли — какво да прави по-нататък.
Да се промъква до къщата на Горски нямаше никакъв смисъл, а това беше единствената близка явка. Можеше да се опита да пренощува в село Патици, но това беше опасно — ротмистър Чачу знаеше този адрес и освен това на Максим му беше страшно да си представи как ще се появи пред старата Илли и ще й разкаже за смъртта на дъщеря й. Нямаше къде да отиде. Той влезе в мизерна нощна кръчмичка за работници, хапна кренвирши, изпи чаша бира, подремна, облегнат на стената. Всички тук бяха като него — мръсни и уморени работници, приключили смяната и изпуснали последния трамвай. Присъни му се Рада и насън той си помисли, че Гай навярно е в хайката и това е добре. А Рада го обича и ще го приеме, ще му даде да се преоблече и измие; у тях трябва да е останал неговият граждански костюм, онзи същия, който му беше дал Фанк… А сутринта ще замине на изток, където се намира втората явка… Той се събуди, хвърли на масата смачкана банкнота и излезе.
По улиците нямаше хора, само пред къщата видя човек — беше портиерът, който седеше на табуретката си във входа и спеше. Максим внимателно мина край него, качи се по стълбите и позвъни така, както звънеше винаги. Зад вратата беше тихо, после нещо скръцна, чуха се стъпки и вратата се открехна. Той видя Рада.
Тя не извика, само защото се задъха и притисна длан към устата си. Максим я прегърна, притисна я до себе си и я целуна; имаше чувството, че се е върнал в своя дом, където отдавна са престанали да го очакват. Затвори зад себе си вратата; двамата тихо влязоха в стаята и Рада веднага заплака. В стаята всичко беше като преди, само дето го нямаше неговото диванче, а на леглото седеше Гай по нощница и слисано гледаше Максим с изплашени и учудени очи. Така минаха няколко минути, Максим и Гай се гледаха, а Рада плачеше.
— Массаракш — най-сетне каза безпомощно Гай. — Ти жив ли си? Не си ли мъртъв?
— Здравей, приятелю — каза Максим — Жалко, че си в къщи. Не исках да те подвеждам. Ако кажеш, ще си отида веднага.
И в същия миг Рада силно се вкопчи в ръката му.
— Ни-къ-де! — задавено каза тя. — За нищо на света! Никъде няма да отиваш… Нека се опита… Тогава и аз… Няма и да гледам…
Гай хвърли одеалото, стъпи на пода и се приближи до Максим. Докосна раменете му, ръцете, изцапа се с мазут, потърка челото си и също го изцапа.
— Нищо не разбирам… — каза той. — Ти си жив… Откъде се взе? Рада, стига си ревала… Да не си ранен? Ужасно изглеждаш… ето, кръв…
— Не е моя — каза Максим.
— Нищо не разбирам — повтори Гай. Слушай, та ти си жив! Рада, иди стопли вода! Събуди стареца, вземи от него водката…
— Тихо — каза Максим. — Не вдигайте шум, преследват ме.
— Кой? Защо? Ама че глупост… Рада, дай му да се преоблече!… Мак, ти седни, седни… Или може би искаш да легнеш? Как се получи така? Защо си жив?…
Максим внимателно приседна на ръба на стола, сложи ръце на коленете си, за да не изцапа нищо и, гледайки двамата, за последен път гледайки ги като приятели, усещайки дори известно любопитство — какво ще стане после — каза:
— Ами че аз сега съм престъпник, приятели. Току-що взривих една кула.
Той не се учуди, че веднага го разбраха, мигновено разбраха за каква кула става дума и не задаваха въпроси. Рада само стисна ръце, без да откъсва поглед от него, а Гай изпъшка, с привичен жест се почеса с две ръце, отмести очи и каза с досада:
— Глупак. Решил да отмъсти, видите ли… На кого отмъщаваш? Ех, смахнат си беше и такъв си остана. Като дете… Е добре. Нищо не си казал, нищо не сме чули. Добре… Нищо не искам да знам. Рада, иди стопли вода. И не вдигай там шум, не буди хората… Събличай се — строго каза той на Максим. — Изплескал си се като дявол някакъв, къде си се пъхал?
Максим стана и започна да се съблича. Хвърли мръсната мокра рубашка (Гай видя белезите от куршумите и шумно преглътна), с отвращение смъкна безобразно мокрите ботуши и панталони. Дрехите бяха в черни петна; когато се освободи от тях, Максим почувствува облекчение.
— Е, това е чудесно — каза той и отново седна. — Благодаря ти, Гай. Аз няма да остана дълго, само до сутринта, после ще си отида…
— Портиерът видя ли те? — мрачно попита Гай.
— Не, спеше.
— Спеше… — каза Гай със съмнение. — Той, знаеш ли… Е, може пък наистина да е спал. Нали все някога трябва да спи…
