някакви нажежени парченца. Зеления се хвърли напред, закрещя с чужд глас и изведнъж стана светло като ден, по-светло от ден, ослепително светло! Максим стисна очи и вътрешно изстина, в главата се мярна мисъл: „Всичко е свършено“, но изстрели нямаше, тишината продължаваше, не се чуваше нищо освен шумолене и съскане.
Когато Максим отвори очи, той видя през ослепителната светлина сивия бункер, широкия пробив в телената мрежа и някакви хора, много мънички и самотни в огромното празно пространство около кулата. Те тичаха с всички сили към капонира, тичаха мълчаливо, спъваха се, падаха, отново скачаха и продължаваха да тичат. После прозвуча жален стон и Максим видя Зеления, който не тичаше, а седеше, олюлявайки се, в тревата малко зад оградата, хванал главата си с ръце. Максим се хвърли към него, откъсна ръцете му от лицето, видя изцъклени очи и пяна на устните… А изстрели все нямаше; мина сякаш цяла вечност, а бункерът мълчеше. И изведнъж оттам гръмна познатата песен.
Максим повали по гръб този нехайник, ровеше се с една ръка в джоба си и се радваше, че Генерала е толкова недоверчив и за всеки случай даде и на него болкоуспокояващи хапчета. Разтвори сгърчената устна на Зеления и пъхна хапчетата дълбоко в хъркащото гърло. После хвана автомата му и се обърна, търсейки източника на светлината, откъде е тя, защо има толкова светлина, не трябваше да има толкова светлина… Изстрели все нямаше, самотните хора продължаваха да тичат, единият беше съвсем близо до бункера, вторият малко изоставаше, а третият, който тичаше отдясно, изведнъж падна и се претърколи през глава. „О, как врагът ридае!…“ — ревяха в бункера, а светлината струеше някъде отгоре, от десетина метра височина — навярно от кулата, която сега не можеше да се види. Пет или шест ослепително сини диска. Максим вдигна автомата, натисна спусъка и саморъчно правеният автомат — малък, неудобен, непривичен — се заблъска в ръцете му. И сякаш в отговор засвяткаха червени пламъчета в амбразурата на бункера, и изведнъж автоматът беше изтръгнат от ръката му, той още не беше улучил нито един от ослепителните кръгове, а Зеления вече му изтръгна автомата, хвърли се напред и веднага падна, препъна се на равно място…
Тогава Максим легна и запълзя обратно към чувала си. Отзад трескаво трещяха автомати, кънтящо и страшно ревеше картечница, най-сетне избухна граната, втора, после две наведнъж и картечницата млъкна; трещяха само автоматите, отново загърмяха взривове, някой нечовешки заквича — и стана тихо. Максим хвана чувала и хукна. Над бункера се вдигаше стълб от дим, миришеше на изгоряло и барут, наоколо беше светло и пусто, само черен прегърбен човек се влачеше край самия капонир, придържайки се с ръка за стената; добра се до амбразурата, хвърли нещо вътре и се строполи. Амбразурата се озари с червена светлина, долетя взрив и отново всичко утихна…
Максим се спъна и едва не падна. След няколко крачки отново се спъна и едва тогава забеляза, че от земята стърчат колчета, дебели къси колчета, скрити в тревата… „Ето какво било… Ето значи как било тук… Ако Генерала ме беше пуснал сам, аз веднага щях да си разбия краката и сега щях да лежа мъртъв върху тези гнусни ехидни колчета… Самохвалко… Невежа…“ Кулата беше вече съвсем близо. Той тичаше и гледаше под краката си, беше сам и не му се искаше да мисли за останалите.
Дотича до огромната желязна лапа и хвърли чувала. Искаше му се още сега да прилепи тежката грапава пита към мокрото желязо, но трябваше първо да огледа бункера… Желязната врата беше открехната, от нея се показваха лениви огнени езичета, на стъпалата лежеше легионер — тук всичко беше свършено. Максим заобиколи бункера и намери Генерала. Генерала седеше, облегнат на бетонната стена; очите му бяха безсмислени и Максим разбра, че срокът на действие на таблетките е минал. Той се огледа, взе Генерала на ръце и тръгна по-далеч от кулата… На двадесетина крачки от нея лежеше Орди с граната в ръка. Лежеше по очи, но Максим веднага разбра, че тя е мъртва. Започна да търси по-нататък и откри Горски, също мъртъв. И Зеления също беше убит и нямаше до кого да положи живия Генерал…
Той вървеше по полето, хвърляше много черна сянка, беше оглушал от всички тези смърти, макар и само преди минута да мислеше, че е бил готов за тях, и нямаше търпение да се върне и да взриви кулата, за да завърши това, което те бяха започнали, но първо трябваше да провери как е Копито. Откри Мемо до самата ограда. Мемо беше ранен и явно се беше мъчил да изпълзи до оградата, докато не бе загубил съзнание. Максим положи Генерала до него и отново затича към кулата. Странно му беше от мисълта, че сега тези нещастни двеста метра могат да бъдат изминати спокойно и без никаква опасност.
Започна да слага мини по опорите, по две на всяка за по-сигурно. Бързаше; имаше време, но Генерала губеше кръв, Мемо също, а някъде по шосетата вече се носеха камиони с легионери, Гай беше вдигнат по тревога и сега се друсаше по паважа до Панди, а в околните села хората вече се бяха събудили, мъжете хващаха пушки и брадви, децата плачеха, а жените проклинаха кървавите шпиони, заради които няма нито сън, нито спокойствие. С цялата си кожа Максим чувствуваше как мократа тъмнина наоколо оживява, раздвижва се, става страшна и опасна…
Детонаторите бяха нагласени за пет минути; той ги включи поред и хукна обратно, към Генерала и Мемо. Нещо му пречеше, той спря, потърси с поглед и разбра: Орди. Бегом, гледайки пред краката си, за да не се спъне, се върна при нея, вдигна на рамо лекото й тяло и отново бегом, гледайки пред краката си, за да не се спъне — към оградата, към северния пробив, където се измъчваха от болки Генерала и Мемо, но вече малко им оставаше да се измъчват…
И ето, изпълни се безсмислената мечта на терористите. Бързо, една след друга, изтрещяха мините, дим обви основата на кулата, ослепителните светлини изчезнаха, стана непрогледно тъмно и в тъмнината нещо заскърца, загърмя, разтресе земята, подскочи с дрънчене и отново разтърси земята.
Максим погледна часовника си. Беше десет и седемнадесет. Очите свикнаха с тъмнината, отново различиха разкъсаната ограда и кулата. Тя лежеше встрани от още горящия капонир, разперила разкривените си от взрива опори.
— Кой е тук? — изхърка Генерала и се размърда.
— Аз — каза Максим. Наведе се. — Трябва да бягаме. Къде сте ранен? Можете ли да вървите?
— Чакай — каза Генерала. — А кулата?
— Кулата е готова — произнесе Максим. Орди лежеше на рамото му и той не знаеше как да каже за нея.
— Не може да бъде — каза Генерала и се приповдигна. — Массаракш! Нима наистина?… — той се засмя и легна отново. — Слушай, Мак, аз нещо не мога да съобразявам… Колко е часът?
— Десет и двадесет.
— Значи вярно… Ние я довършихме… Браво, Мак… Чакай, кой е тук до мен?
— Копито — каза Максим.
— Диша. Чакай, кой още е жив? Кого носиш?
— Орди — с труд отговори Максим.
Няколко секунди Генерала мълча.
— Орди… — нерешително произнесе той и стана, олюлявайки се. — Орди — повтори и докосна с длан бузата й.
Известно време мълчаха. После Мемо дрезгаво попита:
— Колко е часът?
— Десет и двадесет и две — каза Максим.
— Къде сме?
— Трябва да бягаме.
Генерала се обърна и тръгна към пробива. Максим се наведе, вдигна тежкия Мемо на другото си рамо и тръгна след него. Догони го, но Генерала спря.
— Само ранените — каза той.
— Аз мога и двамата.
— Изпълнявайте заповедта. Само ранените.
Протегна ръце и стенейки от болка, свали тялото на Орди от рамото на Максим. Не можа да удържи и веднага го положи на земята.
— Само ранените — каза той със странен глас. — Бегом… марш!
— Къде сме — попита Мемо. — Кой е тук? Къде сме?
— Дръжте се за колана ми — каза Максим и затича.
Мемо извика и се отпусна. Главата му се люшкаше, ръцете също, краката удряха Максим по гърба. Генерала, дишайки шумно и дрезгаво, тичаше по петите му, хванал колана.
