референт. Прокурорът бавно отвори очи и през плуващите цветни петна се вгледа в креслото за посетители, изработено по специална поръчка. „Креслото ще трябва да го взема. И масата също, вече привикнах към нея… А жалко ще бъде всъщност да си отивам оттук — стоплено местенце… И за какво ми е да си отивам? Колко странно е устроен човекът: когато пред него има стълба, той непременно иска да се изкатери чак до върха. А там е студено, там духат много вредни за здравето течения, да паднеш оттам е смъртоносно, стъпалата са хлъзгави и е опасно, ти прекрасно знаеш всичко това и все едно се катериш, пълзиш с изплезен език… Напук на обстоятелствата пълзиш, напук на всички съвети — пълзиш, напук на съпротивата на враговете ти, напук на собствените инстинкти, здравия смисъл, предчувствията — пълзиш, пълзиш, пълзиш… Който не пълзи нагоре, пада надолу, това е вярно. Но и този, който пълзи, също пада…“
Пищенето на вътрешния телефон прекъсна мислите му. Той взе слушалката, намръщи се с досада и попита:
— Какво има? Зает съм.
— Ваше превъзходителство… — прошумоля референтът. — Един човек, който се представи като Странник, звъни по вашия личен канал и настоятелно моли да ви свържа…
— Странник? — прокурорът се оживи. — Свържете ме!
В слушалката изпука и познатият глас произнесе с твърд пандейски акцент:
— Умник? Здравей. Много ли си зает?
— За теб не.
— Трябва да поговорим.
— Кога?
— Сега, ако може.
— Аз съм на твое разположение — каза прокурорът. — Заповядай.
— Ще бъда при теб след десет-петнайсет минути.
Прокурорът остави слушалката и известно време седя неподвижно, като пощипваше долната си устна. „Появи се красавецът — помисли си той. — И пак като гръм от ясно небе. Массаракш, колко пари пропилях заради този човек, може би повече, отколкото за всички останали, взети заедно, а знам за него не повече, отколкото всички останали, взети поотделно. Опасна фигура, непредсказуема. Развали ми настроението…“ Той сърдито погледна документите, разхвърляни по бюрото, небрежно ги събра на купчина и ги пъхна в чекмеджето на бюрото.
„Колко време го нямаше?… Да, два месеца. Както винаги. Изчезна неизвестно къде, два месеца никакви сведения и ето на, като дяволче в кутийка… Не, с това дяволче трябва да се направи нещо, не може иначе… Добре, но за какво съм му притрябвал? Какво всъщност стана през тия два месеца? Свалиха Хитреца… Едва ли това ще го интересува. Той презираше Хитреца. Впрочем, той презира всички… По неговата линия нямаше нищо, пък и едва ли щеше да дойде при мен за такава глупост — щеше да отиде при Канцлера или Барона… Може би е напипал нещо любопитно и иска да се съюзим? Дай боже, дай боже… Въпреки че на негово място аз не бих се съюзявал с никого… Да не би заради процеса?… Едва ли, процесът няма нищо общо. Впрочем, стига сме гадали, да вземем по-добре нужните мерки“.
Извади секретното чекмедже и включи всички фонографи и скрити камери. „Тази сцена ще бъде запазена за потомството. Е, Странник, къде си?“ От възбуда той се изпоти, побиха го тръпки; за да се успокои, пъхна в устата си няколко ягоди, затвори очи и започна да брои. Когато стигна до седемстотин, вратата се отвори и, като отмести референта встрани, в кабинета влезе този дангалак, този студен шегаджия, надеждата на Творците, ненавиждан и обожаван, всяка секунда увисващ на косъм и никога не падащ, кльощав, прегърбен, с кръгли зелени очи и големи стърчащи уши, облечен с вечната си идиотска куртка до коленете, плешив като лакът, този магьосник, създател, гълтач на милиарди… Прокурорът се изправи. Пред този човек не беше нужно да се преструваш и да говориш измъчени слова.
— Здрасти, Странник. Да се похвалиш ли дойде?
— С какво? — попита Странник, пропадна в известното кресло и нелепо вирна колене. — Массаракш! Всеки път забравям за това дяволско устройство. Кога ще престанеш да издевателствуваш над посетителите?
— На посетителя трябва да му е неудобно — поучително каза прокурорът. — Посетителят трябва да бъде смешен, иначе какво ще ми е удоволствието от него? Ето, сега те гледам и се веселя.
— Знам, ти си весел човек — каза Странник. — Само че хуморът ти е нещо много посредствен… Между другото ти също можеш да седнеш.
Прокурорът откри, че още стои прав. Както винаги, Странник бързо изравни резултата. Прокурорът седна, настани се по-удобно и отпи от лечебната гадост.
— И тъй? — попита той.
Странник пристъпи направо към въпроса.
— В твоите нокти — делово каза той, — беше попаднал човек, който ми трябва. Някой си Мак Сим. Ти го осъди на превъзпитателно заточение, помниш ли?
— Не — искрено каза прокурорът. Чувствуваше известно разочарование. — А кога го осъдих? По кое дело?
— Скоро, онова за взривяването на кулата.
— А, спомням си… е, и какво?
— Това е — каза Странник. — Той ми трябва.
— Чакай малко — с досада каза прокурорът. — Не аз водех процеса и не мога да помня всеки осъден.
— Пък аз мислех, че там всички са били твои хора.
— Не, само един беше мой, останалите бяха истински терористи… Как каза, че му беше името?
— Мак Сим.
— Мак Сим… — повтори прокурорът. — А, да! Този, планинския шпионин… Помня. Там с него се беше случила някаква странна история — бяха го разстреляли, но неуспешно.
— Да, струва ми се.
— Някакъв много як… Да, нещо ми докладваха за него… А за какво ти е притрябвал?
— Това е мутант — каза Странник. — Ментограмите са интересни, той ми е нужен за работата.
— Ще го режеш ли?
— Възможно е. Моите хора го забелязаха отдавна, още когато с него работеха в Специалното студио, но после той избяга…
Прокурорът, силно разочарован, натъпка устата си с ягоди.
— Добре — каза той. — Е, а твоите работи как са?
— Както винаги прекрасно — отговори Странник. — Твоите също, както разбрах. Успя все пак да подлееш вода на Гърчавия. Поздравявам те… Та кога ще получа моя Мак?
— Ами че утре ще пратя телеграма, след пет-шест дни ще го доставят.
— Нима го отстъпваш даром?
— Просто любезност — каза прокурорът. — А ти какво можеш да ми предложиш в замяна?
— Първият защитен шлем.
Прокурорът се усмихна:
— И Световното Светило с него. Впрочем имай предвид: първият защитен шлем не ми е нужен. Нужен ми е единственият… Между другото, вярно ли е, че на твоята банда са възложили разработката на насочен излъчвател?
— Може би — каза Странник.
— Слушай, а за кой дявол ни е притрябвал? Малко ли неприятности си имаме? Да беше задържал тая работа, а?
Странник се озъби:
— Боиш ли се, Умник?
— Боя се — каза прокурорът. — А ти не се ли боиш? Или си въобразяваш, че твоята любов с Графа е за вечни времена? Та той с твоя собствен излъчвател ще те…
Странник отново се озъби:
— Убеди ме. Разбрахме се — той стана. — Аз сега отивам при Канцлера. Нещо да му предам?
— Канцлера ми е сърдит. Това ми е ужасно неприятно.
