провокатор отсъствуваше.
— Не знам — произнесе Максим. — Над това още трябва да се помисли. Много такива ли има тук?
— Много — намеси се рижият провокатор. — И машини има много, и глупаци достатъчно… — той се прозина. — Колко пъти вече се опитваха. Пъхнат се вътре, поровят се, поровят се и се откажат. А един глупак — като тебе такъв — взе че хвръкна във въздуха.
— Нищо, аз няма да хвръкна — студено каза Максим. — Тази машина не е от сложните.
— А за какво ви е все пак? — попита едноръкият. Той пушеше, легнал по гръб, хванал цигарата в изкуствените си пръсти. — Да речем, че я оправите. После какво?
— Ще пробива през моста — каза Зеф и се изкиска.
— А защо не? — попита Максим.
Направо не знаеше как да се държи. Този рижият като че ли все пак не е провокатор. Массаракш, какво изведнъж се лепнаха за него?
— Не можете да стигнете до моста — каза едноръкият.
— Трийсет и три пъти ще ви разстрелят по пътя. А и да стигнете, ще видите, че мостът е вдигнат.
— А по дъното на реката?
— Реката е радиоактивна — каза Зеф и плю. — Ако беше човешка река, нямаше да има нужда от никакви танкове. Преплувай я където искаш, бреговете не се охраняват. — Той отново плю. — Впрочем, в такъв случай щяха да се охраняват… Така че не размахвай ръце, младежо. Като си попаднал тук задълго, приспособявай се. Ако се приспособиш, ще имаш работа. А ако не слушаш възрастните, още днес може да се видиш със Световното Светило…
— Да се избяга не е трудно — каза Максим. — Аз мога да избягам още сега, веднага…
— Я го виж ти! — възхити се Зеф.
— … и ако имате намерение все така да си играете на конспирация… — продължаваше Максим, като демонстративно се обръщаше само към Вепър, но Зеф отново го прекъсна.
— Аз имам намерение да изпълня днешната норма — заяви той и стана. — Иначе няма да ни дадат да плюскаме. Хайде!
Той тръгна напред, клатушкайки се между дърветата, а Максим попита едноръкия:
— Нима и той е в съпротивата?
Едноръкият бързо го изгледа и отговори:
— Не, разбира се, как може!
Те тръгнаха подир Зеф, стараейки се да стъпват стъпка в стъпка. Максим вървеше последен.
— За какво е тук тогава?
— За неправилно пресичане на улицата — отговори едноръкият и Максим изгуби желание да разговаря повече.
Не бяха изминали и стотина крачки, когато Зеф изкомандува:
— Стой! — и работата започна.
— Легни! — закрещя Зеф.
Те се хвърлиха по лице върху земята, а дебелото дърво пред тях с протяжно скърцане се завъртя, подаде се тънко оръдейно дуло, което помръдна наляво-надясно, прицелвайки се, после нещо забръмча, чу се щракане и от черното дуло лениво изпълзя облаче жълтеникав дим.
— Мухлясал е — делово каза Зеф и пръв стана, отърсвайки панталоните си.
Взривиха дървото с оръдието. После имаше минно поле, после хълм-капан с картечница, която не беше мухлясала и дълго ги притискаше към земята, трещейки така, че кънтеше цялата гора; после имаше истинска джунгла от бодлива тел, едвам се промъкнаха, а когато все пак се промъкнаха, по тях откриха огън някъде отгоре, всичко наоколо експлодираше и гореше. Максим нищо не разбираше, едноръкият мълчаливо и спокойно лежеше по лице, а Зеф стреляше с гранатохвъргачката по небето и изведнъж закрещя:
— Бегом след мен! — и те хукнаха, а там, където бяха току-що, избухна пожар. Зеф сипеше страшни проклятия, едноръкият се подсмиваше. Навлязоха в гъсталака, но изведнъж нещо засвири, засъска, между клоните се събраха зелени облаци отровен газ и отново трябваше да се бяга, да се промъкват през храстите, Зеф отново сипеше страшни проклятия, а едноръкият мъчително повръщаше…
Най-сетне Зеф се измори и обяви почивка. Запалиха огън и Максим като най-младши се зае с обеда — супа от консерви, която трябваше да се свари в същото онова котле. Зеф и едноръкият — изпоцапани, изподрани — лежаха наблизо и пушеха. Вепър изглеждаше съвсем измъчен, той беше вече стар и му беше най-тежко.
— Не мога да си представя — каза Максим, — как така сме успели да загубим войната при такова количество техника на квадратен метър.
— Какво значи „успели сме да загубим“? — възрази едноръкият. — Тази война я загубиха всички. Спечелиха само Огненосните Творци.
— За съжаление малко хора разбират това — каза Максим, бъркайки супата.
— Отвикнах вече от такива разговори — каза Зеф. — Тук при нас повече чуваш: „Мълчи, възпитуем!“ или „Броя до едно!“… Ей, момче, как те викаха…
— Максим.
— Да бе, вярно. Ти, Мак, бъркай повече. Мисли му, ако загори.
Максим бъркаше. После Зеф заяви, че стига, няма вече сили да трае. В пълно мълчание изядоха супата. Максим чувствуваше: нещо се е променило, нещо ще бъде казано днес. Но след обяда едноръкият отново легна и заби поглед в небето, а Зеф с нечленоразделно мърморене взе котлето и започна да обира дъното с хлебна коричка.
— Да можеше да застреляме нещо… — мърмореше той. — Празен ми е стомахът, като че ли не съм ял… само ми се събуди апетитът…
Чувствувайки се неловко, Максим се опита да почне разговор за възможността да се ловува по тия места, но никой не подхвана. Едноръкият лежеше със затворени очи, изглежда, че спеше, а Зеф изслуша до края Максимовите съображения и само промърмори:
— Какъв лов, бе, всичко тук е мръсно, радиоактивно…
И също се просна по гръб.
Максим въздъхна, взе котлето и се помъкна към ручейчето наблизо. Водата беше прозрачна, изглеждаше чиста и вкусна, така че на Максим му се прииска да пийне и той загреба в шепа малко вода. Уви, котлето тук не биваше да се мие, нямаше и смисъл да пие: ручейчето беше радиоактивно. Максим приклекна, остави котлето до себе си и се замисли.
Отначало кой знае защо си спомни за Рада, как тя миеше съдовете след ядене и никога не му позволяваше да й помага под нелепия предлог, че това е женска работа. Спомни си, че тя го обича, и се почувствува горд, защото досега нито една жена не беше го обичала. Много му се прииска да я види, но веднага с крайна непоследователност си помисли — добре, че я няма. Тук не е място за нея, не е място дори за най-лошите мъже, тук трябва да се докарат двадесет хиляди киберчистачи, или може би просто тази гора трябва да се анихилира заедно с цялото й съдържание и на нейно място да се отгледа нова — весела или дори мрачна, но чиста.
После си спомни, че е заточен тук завинаги и се учуди на наивността на онези, които го заточиха и, без да вземат от него никаква дума, си въобразиха, че той доброволно ще живее тук и на всичко отгоре ще им помага да прокарват през тая гора линията на лъчевите кули. В арестантския вагон разправяха, че горите се простират на стотици километри на юг, а военна техника се среща дори и в пустинята… „Не, тук няма да остана. Массаракш, вчера аз събарях тези кули, а днес ще им разчиствам място, как пък не! Стига ми! Така. Да изясним положението.“
Няколко минути той изясняваше положението.
„Вепър ми няма доверие. На Зеф се доверява, на мен — не. А аз нямам доверие на Зеф и, струва ми се, напразно. Сигурно изглеждам на Вепър също така досадно-подозрителен, както ми изглежда Зеф. Е добре, Вепър не ми вярва, значи отново съм сам. Мога, разбира се, да се надявам на среща с Генерала или Копито, но това е твърде малко вероятно. Мога, разбира се, да опитам да събера група от непознати, но — массаракш! — дай да бъдем честни пред себе си: не ставам за такава работа. Засега не ставам. Прекалено съм доверчив… Чакай, дай да си изясним задачата. Какво искам всъщност?“
Няколко минути той изясняваше задачата.
