„Виж, ако Гай беше тук… Но Гай за наказание го пратиха в някаква особена част със странно название. Да, по всяка вероятност ще трябва да действувам сам… И непременно — танк! Тук има оръжие за сто армии… Поизносено е, наистина, двайсет години са това, пък и е автоматично, но трябва да опитам да го приспособя… Нима Вепър няма да ми повярва?“ — помисли той почти с отчаяние, взе котлето и затича обратно към огъня.
Зеф и Вепър не спяха; лежаха глава до глава и нещо тихо, но разпалено спореха. Когато видя Максим, Зеф бързо каза: „Стига!“ и стана. Вирна рижото си брадище, опули очи и закрещя:
— Къде се влачиш бе, массаракш! Кой ти разреши да се отдалечаваш? Трябва да работим, че няма да дадат плюскане, трийсет и три массаракша!
И тогава Максим побесня. Като че ли за пръв път в живота си той изкрещя по човек с пълен глас:
— Ще ви вземат дяволите, Зеф! Вие не можете ли да мислите за друго, освен за плюскане? Цял ден все това чувам от вас — плюскане, плюскане, плюскане! На, изплюскайте моите консерви, като ви е примряло толкова!
Той блъсна котлето в земята, грабна раницата и започна да пъха ръце в ремъците й. Приседналият от акустичния удар Зеф го гледаше поразен, после издаде някакво бълбукане, хъркане, и се закиска така, че цялата гора закънтя. Едноръкият му пригласяше — това се виждаше, но не можеше да се чуе. Максим не издържа и също се засмя малко смутено.
— Массаракш! — изхърка накрая Зеф. — Това се казва гласище!… Не, приятелю — обърна се той към Вепър — ти помни какво ти казах. Впрочем, казах вече: стига… Стани! — закрещя той. — Напред, ако искате… хм… да плюскате довечера.
И толкоз. Покрещяха, посмяха се, станаха сериозни и тръгнаха по-нататък. Максим с ожесточение обезвреждаше мини, изкъртваше от гнездата сдвоени картечници, отвинтваше бойните глави на зенитните ракети, стърчащи от отворените люкове; отново имаше огън, съскащи струи сълзотворен газ, отвратителна смрад от разлагащи се животински трупове, разстреляни от автоматите. Бяха станали още по-мръсни, по- озлобени, по-окъсани, а Зеф хъркаше към Максим:
— Напред, напред! Ако искаш да плюскаш — напред!
Едноръкият беше вече съвсем измъчен и едва се влачеше далеч зад тях, опирайки се на минотърсача като на патерица…
За тези часове Зеф окончателно омръзна на Максим, който дори се зарадва, когато червенобрадият изведнъж изрева и шумно потъна вдън земя. Максим, бършейки потта от мръсното си чело с мръсния си ръкав, без бързане се приближи и спря на ръба на мрачната тясна пукнатина, скрита в тревата. Пукнатината беше дълбока, непрогледна, дъхаше на студ и влага, нищо не се виждаше, чуваше се само някакво хрущене, дрънчене и неясни ругатни. Накуцвайки, Вепър се приближи, също надникна вътре и попита:
— Той там ли е? Какво прави вътре?
— Зеф! — извика Максим и се наведе. — Къде сте, Зеф?
От пукнатината прокънтя:
— Слизайте тук! Скачайте, меко е…
Максим погледна към едноръкия, но той поклати глава:
— Не е за мен това — каза той. Скачайте вие, а аз после ще ви спусна въже.
— Кой е тук? — изведнъж закрещя отвътре Зеф. — Ще стрелям, массаракш!
Максим седна на ръба на пукнатината, отблъсна се и скочи. Почти веднага до колене затъна в някаква рохкава маса. Зеф беше някъде наблизо. Максим затвори очи и няколко секунди поседя, привиквайки към тъмнината.
— Ела насам, Мак, тук има някой — изгърмя Зеф. — Вепър! Скачай!
Вепър отговори, че е уморен като куче и с удоволствие ще поседи горе.
— Както искаш — каза Зеф. — Но според мен това е Крепостта. После ще съжаляваш…
Едноръкият отговори неясно, гласът му беше слаб; изглежда, пак му се повдигаше, не му беше до крепостта. Максим отвори очи и се огледа. Седеше върху купчина пръст в средата на дълъг коридор с грапави циментови стени. Дупката в тавана беше или вентилационно отвърстие, или пробойна. Зеф стоеше на двадесетина крачки от него и също се оглеждаше, като шареше с фенерчето наоколо.
— Какво е това тук? — попита Максим.
— Че отде да знам? — свадливо отговори Зеф. — Може да е някакво скривалище. А може да е Крепостта. Знаеш ли какво е това — Крепостта?
— Не — отговори Максим и започна да се смъква от купчината.
— Не знаеш… — разсеяно каза Зеф. Постоянно се оглеждаше, шареше с фенерчето по стените. — Какво знаеш тогава… Массаракш, преди малко тук имаше някой.
— Човек?
— Не знам. Промъкна се край стената и изчезна… А Крепостта, приятелче, е такова нещо, че ние бихме могли за един ден да си свършим цялата работа. А, стъпки…
Той клекна. Максим приклекна до него и видя верига от стъпки върху праха до стената.
— Странни стъпки — каза той.
— Да, приятелче — Зеф се огледа. — Такива аз не съм виждал.
— Като че ли някой е вървял на юмруци — каза Максим, сви юмрук и го отпечата до една от стъпките.
— Наистина прилича — с уважение призна Зеф и насочи фенерчето в дълбочината на коридора. Там нещо слабо трептеше, отразяваше светлината — завой или задънена стена. — Ще отидем ли да погледнем?
— Тихо — каза Максим. — Мълчете и не мърдайте.
Подземието беше пълно с влажна ватена тишина, но коридорът не беше безжизнен. Някой там отпред — Максим не можеше да определи точно къде и на какво разстояние — стоеше, притискайки се до стената; някой дребен, излъчващ слаба и непозната миризма, който ги наблюдаваше и беше недоволен от тяхното присъствие. Това беше нещо съвсем неизвестно и с неуловими намерения.
— Непременно ли трябва да ходим там? — попита Максим.
— Добре би било.
— Защо?
— Трябва да видим — може би това все пак е Крепостта… Ако сме я намерили, тогава, приятелю мой, всичко ще бъде съвсем друго. Аз не вярвам в Крепостта, но щом разправят — откъде да знаеш… Не може пък всички да лъжат…
— Там има някой — каза Максим. — Не мога да разбера кой.
— Нали? Хъм… Ако това е Крепостта, тук според легендите живеят или останки от гарнизона… Седят, разбираш ли, тук и не знаят, че войната е свършила; те се обявили неутрални, разбираш ли, в разгара на войната. Затворили се и обещали, че ще взривят целия континент, ако някой се пъхне при тях…
— А могат ли?
— Ако това е Крепостта, те могат всичко. Да-а… Нали горе през цялото време има взривове, стрелба. Много е възможно те да смятат, че войната още не е свършила. Някакъв принц или херцог бил командувал тук… Хубаво ще е да се срещне човек с него, да си поприказваме…
Максим отново се вслуша.
— Не — каза той уверено. — Няма там нито принц, нито херцог. Това е някакво животно, или… Не, не е животно… Или?
— Какво „или“?
— Вие казахте, че тук има или останки от гарнизона, или?…
— А-а, не, това са глупости, женски приказки… Сега ще видим.
Зеф зареди гранатохвъргачката, вдигна я и тръгна напред, като осветяваше с фенерчето. Максим вървеше до него. Няколко минути вървяха по коридора, после стигнаха до стена и завиха надясно.
— Вие много шумите — каза Максим. — Там става нещо, а вие така сумтите…
— Че какво, да не дишам ли? — мигновено настръхна Зеф.
— И вашето фенерче ми пречи.
— Че как така пречи? Нали е тъмно?
— Аз виждам на тъмно — каза Максим, — а заради вашето фенерче нищо не мога да различа… Дайте,
