— Искам да се разберем отсега — твърдо каза Максим. — Не желая да действувам слепешком. Нямам намерение да върша неща, които според мен са безсмислени и ненужни.
— Например? — попита Вепър.
— Аз знам какво значи дисциплина. Знам, че без дисциплина цялата ни работа не би струвала нищо. Но аз смятам, че дисциплината трябва да бъде разумна; подчиненият трябва да е сигурен, че заповедта е разумна. Заповядвате ми да бъда свързочник. Аз съм готов да бъда такъв, годен съм за много повече, но, щом това е нужно, ще бъда свързочник. Но аз трябва да знам, че телеграмите, които ще изпращам, няма да бъдат причина за гибелта на хора, които и без това са нещастни…
Зеф вирна брадата си, но Вепър и Максим го спряха едновременно.
— Беше ми заповядано да взривя кула — продължаваше Максим. — Не ми обясниха за какво е нужно това. Аз виждах, че това е глупава и смъртоносна авантюра, но изпълних заповедта. Загубих трима другари, а след това се оказа, че всичко е било капан, поставен от държавната прокуратура. И ви заявявам: стига! Вече нямам намерение да нападам кулите. Нещо повече, възнамерявам всячески да препятствувам операции от подобен род.
— Ама че глупак! — каза Зеф. — Сополанко.
— Защо?
— Почакайте, Зеф — каза Вепър. Продължаваше да гледа Максим. — С други думи, Мак, вие искате да знаете всички планове на щаба.
— Да. Не желая да работя слепешком.
— Това се казва нахал! — обяви Зеф. — Направо нямам думи, братле, за да опиша нахалството ти!… Слушай, Вепър, той ми харесва. Да-а, вярно око имам…
— Вие искате прекалено голямо доверие — каза Вепър. — Това трябва да се заслужи.
— И затова да взривявам глупавите ви кули? Наистина аз съм само от няколко месеца в съпротивата, но през цялото време все това слушам — кулите, кулите, кулите… А аз не искам да взривявам кули, това е безсмислено! Аз искам да се бия срещу тиранията, глада, разрухата, корупцията, лъжата… Разбирам, че кулите ви мъчат, просто физически ви мъчат… Но дори срещу тях действувате съвсем глупаво. Съвсем очевидно е, че кулите са ретранслационни, следователно трябва да се удря в Центъра, а не да се изчовъркват една по една…
Вепър и Зеф заговориха едновременно.
— Откъде знаете за Центъра? — попита Вепър.
— И къде ще го намериш тоя Център? — попита Зеф.
— Това, че трябва да има Център, е ясно за всеки поне малко грамотен инженер — презрително каза Максим. — А как да намерим Центъра — ето задачата, с която трябва да се заемем. Не да се хвърляме срещу картечниците, не да погубваме хора напразно, а да търсим Центъра…
— Първо, всичко това и без теб го знаем — каза Зеф, който малко по малко закипяваше. — И второ, массаракш, никой не е загинал напразно! На всеки поне малко грамотен инженер, сополанко сополив, трябва да му е ясно, че с унищожаването на няколко кули ние нарушаваме системата за ретранслация и можем да освободим цял район! А за това трябва да умеем да взривяваме кулите. И ние се учим да правим това, разбираш ли или не? И ако още веднъж посмееш, массаракш, да кажеш, че нашите момчета гинат напразно…
— Почакайте — каза Максим. — Пуснете ми реверите. Ще освободите района, а после?
— Всякакви сополанковци се мъкнат тук и разправят, че гинем напразно!…
— А после? — настояваше Максим. — Легионерите ще докарат самоходни излъчватели — и край!
— Как пък не! За това време населението ще мине на наша страна и на ония ще им е малко трудно. Едно са десетина така наречени дегенерати и съвсем друго — десет хиляди, сто хиляди озверели.
— Зеф, Зеф! — предупредително се обади Вепър. Зеф нетърпеливо му махна с ръка да мълчи.
— Стотици хиляди озверели граждани, фермери… а може би и войници, които ще разберат и за цял живот ще запомнят, че най-безсрамно са ги мамили…
Вепър въздъхна и се обърна.
— Чакайте, чакайте — каза Максим. — Какви ги приказвате? Откъде-накъде изведнъж ще разберат? Ами че те ще ви разкъсат на парчета. Та нали те смятат, че това е противобалистична защита…
— А ти какво смяташ? — със странна усмивка попита Зеф.
— Е, аз знам. Разказвали са ми…
— Кой?
— Доктора… и Генерала… Защо, това тайна ли е?
— Може би достатъчно сме говорили на тая тема? — тихо попита Вепър.
— А защо да е достатъчно? — също тихо и някак много интелигентно възрази Зеф. — Защо всъщност да е достатъчно, Вепър? Ти знаеш какво мисля аз по този въпрос. Знаеш защо седя тук и защо ще остана тук до края на живота си. А аз знам какво мислиш ти. Тогава защо „достатъчно“? И двамата сме убедени, че за това трябва да се крещи по всички кръстопътища, а когато стигне до работа, изведнъж си спомняме за дисциплината и започваме да играем по свирката на всички тия вождове, либерали, просветители… А сега пред нас е това момче. Нима и такива като него не трябва да знаят?
— Може би именно такива не трябва да знаят — все така тихо каза Вепър.
Без да разбира, Максим гледаше ту единия, ту другия. Двамата изведнъж някак бяха престанали да приличат на самите себе си, сякаш повяхнаха; във Вепър вече не се чувствуваше онази стоманена твърдост, в която си бяха чупили зъбите толкова прокуратури и полеви съдилища; Зеф изгуби бохемската вулгарност, а вместо нея възникна някаква тъга, някакво скрито отчаяние, някаква обида… Сякаш изведнъж си бяха спомнили нещо, за което е трябвало да забравят и те често са се старали да го забравят.
— Аз ще му разкажа — каза Зеф. Той не искаше разрешение и не се съветваше. Просто съобщаваше. Вепър мълчеше и Зеф започна да разказва. Това, което разказа, беше чудовищно — и само по себе си, и затова, че не оставяше място за повече съмнения. През цялото време, докато говореше — тихо, спокойно, с вежливи паузи, когато Вепър добавяше къси реплики — през цялото време Максим с всички сили се мъчеше да намери поне някаква несъобразност в тази нова система на света. Но усилията му бяха напразни. Картината се очертаваше стройна, проста, безнадеждно логична; тя обясняваше всички известни на Максим факти, без да пренебрегва нито един. Това беше най-голямото и най-страшното откритие от всички, които бе направил на своя Обитаем остров.
Излъчването на кулите не беше предназначено за дегенератите. То действуваше върху нервната система на всяко човешко същество на тая планета. Физиологичният механизъм на това въздействие не беше известен, но същността му се свеждаше до това, че облъчваният мозък губеше способност за критически анализ на действителността. Мислещият човек се превръщаше в човек вярващ, при това вярващ фанатично, въпреки набиващата се в очите реалност. На човек, намиращ се в полето на това излъчване, можеше да бъде внушено с най-елементарни средства каквото и да е и той приемаше внушението като светла и единствена истина, беше готов да живее за нея, да страда за нея, да умира в нейно име.
А незабележимото, вездесъщо, всепроникващо поле присъствуваше винаги. Непрестанно го излъчваше огромна мрежа от кули, оплела цялата страна. Като гигантска прахосмукачка то изсмукваше от десетките милиони души най-малкото съмнение в думите и делата на Огненосните Творци. Огненосните Творци насочваха волята и енергията на милионите маси накъдето им скимнеше. Внушаваха на масите отвратителните идеи на насилието и агресията; можеха да заставят милионите да се избиват взаимно в името на каквото и да било: можеха, ако възникнеше у тях такъв каприз, да предизвикат масова епидемия от самоубийства… Можеха всичко.
А два пъти в денонощието — в десет сутринта и десет вечерта, гигантската прахосмукачка се включваше с пълна мощност. За половин час хората изобщо преставаха да бъдат хора. Всички подсъзнателни напрежения, натрупани поради несъответствието между внушение и реалност, се освобождаваха в пристъпа на трескав ентусиазъм, във възторжения екстаз на раболепието. Тези лъчеви удари напълно подтискаха рефлексите и инстинктите и ги заменяха с чудовищния комплекс за преклонение и дълг пред Огненосните творци. В такова състояние облъчваният напълно губеше способността да разсъждава и действуваше като робот, получил заповед.
Опасност за Творците можеха да представляват само хора, които поради някакви физиологически
