а пък аз ще те измъкна, няма какво да правиш там… Трябва да започна с някого, нека ти бъдеш първият. Не искам да бъдеш кукла, дори и това да ти харесва…“
След като наруга Максим по всички линии, Гай скочи в люка и се опита да спре машината. Не успя и се измъкна обратно, вече с нахлупена каска, много мълчалив и делови. Явно възнамеряваше да скочи и да се върне обратно. Беше много сърдит. Тогава Максим го дръпна за панталона, застави го да седне до него и започна да обяснява положението.
Той говори повече от час, прекъсвайки само когато трябваше да насочи танка на завоите. Говореше, а Гай слушаше. Отначало Гай се мъчеше да прекъсва, напираше да скочи в движение, но Максим говореше и говореше, повтаряше едно и също отново и отново, обясняваше, втълпяваше, разубеждаваше и Гай в края на краищата започна да се вслушва, после се замисли, оклюма се, пъхна ръце под каската и силно се почеса; после изведнъж сам мина в настъпление и започна да разпитва Максим: откъде му е станало известно всичко това, кой ще докаже, че всичко това не е лъжа, как може да се повярва, след като всичко това е явна измишльотина… Максим го сразяваше с факти, а когато те не достигаха, се кълнеше, че говори истината; когато и това не помагаше, наричаше Гай дърво, кукла, робот; а танкът все пътуваше и пътуваше на юг, все по-дълбоко навлизаше в страната на мутантите.
— Е, добре, — вбесен каза Максим. — Сега ще проверим всичко. По моите сметки ние отдавна вече сме излезли от полето, а сега е около десет без десет. Какво правите в десет часа?
— В десет нула нула — проверка — мрачно каза Гай.
— Именно. Строявате се в стройни редици и се дерете от готовност да пролеете кръвта си. Помниш ли?
— Тази готовност е в сърцата ни — заяви Гай.
— Тази готовност е била набита в тъпите ви глави! — възрази Максим. — Нищо, сега ще проверим каква готовност имаш в сърцето си. Колко е часът?
— Без седем — мрачно каза Гай.
Известно време пътуваха мълчешком.
— Е? — попита Максим.
Гай погледна часовника и с несигурен глас запя:
„Напред, легионери, момчета железни…“
Максим го гледаше с насмешка. Гай сбърка и забрави думите.
— Стига си се пулил — сърдито каза той. — Пречиш ми. И изобщо какво е това пеене извън строя?
— Ти недей — каза Максим. — Ти и извън строя си крещял по същия начин. Да ви гледам двамата с чичо Каан беше страшно. Единият реве „Железните момчета“. Другият се дере: „Слава на Творците“. Че и Рада… Е, къде е твоята готовност да колиш и бесиш в името на Творците?
— Стига! Да не си посмял да говориш така за Творците. Дори и да е истина всичко, което разправяш, това значи само, че някой ги е измамил.
— И кой ги е измамил?
— Е-е… малко ли са…
— Значи Творците не са всемогъщи?
— Не желая повече да разговарям на тази тема — обяви Гай.
Той се оклюма, сгърби се, лицето му още повече се отпусна, очите му помътняха, долната устна увисна. Максим изведнъж си спомни Фишта Луковицата и Котра Красавеца от арестантския вагон. Те бяха наркомани — нещастни хора, привикнали да употребяват особено силни наркотични вещества. Страшно се измъчваха без своите отрови, нищо не ядяха, цели дни седяха точно така, с мътни очи и увиснала долна устна…
— Нещо боли ли те?
— Не — унило отговори Гай.
— Какво си настръхнал тогава?
— Ами така нещо… — Гай дръпна яката си и вяло завъртя глава — лошо ми е нещо… Да взема да легна, а?
Без да дочака отговор, той се пъхна в люка и полегна върху клоните, сви се на кълбо. „Виж ти история — помисли Максим. — Нещата не били толкова прости, колкото си мислех…“
Той се обезпокои.
„Гай не получи лъчев удар, ние излязохме от полето преди близо два часа… А той цял живот живее в това поле… Може би така е вредно за него — без полето? Да не вземе да се разболее? Ама че гадост…“ Той гледаше през люка бледото лице. Все повече го обхващаше страх. Накрая не издържа, скочи в отсека, спря мотора, измъкна Гай навън и го положи на тревата край пътя.
Гай спеше, мърмореше нещо насън, силно потръпваше. После започна да трепери, да се гърчи, свиваше се, като че ли искаше да се сгрее, пъхаше длани под мишниците си. Максим сложи главата му върху коленете си, притисна с пръсти слепоочията му и се постара да се съсредоточи. Отдавна не му се беше налагало да прави психомасаж; главното беше да се отвлече от всичко наоколо, да се съсредоточи, да включи болния в своята здрава система. Така седя десетина или петнадесет минути; когато се опомни, видя, че на Гай му е по-добре, лицето му е порозовяло, дишането беше станало равно и той повече не мръзнеше. Максим му направи възглавница от трева, поседя известно време, пъдейки комарите; после си спомни, че им предстои още дълго да пътуват, а защитата на реактора пропуска — за Гай това е опасно, трябва да се измисли нещо. Той стана и се върна при танка.
Трябваше да поработи доста, докато успее да свали от ръждясалите нитове няколко листа от бордовата броня; после той наби тези листове върху керамичната преграда, отделяща реактора и мотора от отсека за управление. Оставаше му да закрепи последния лист, когато изведнъж почувствува чуждо присъствие. Внимателно се подаде от люка… и почувствува, че всичко в него изстива и се напряга.
На шосето, на десетина крачки пред танка, стояха трима души; но Максим не можа да осъзнае веднага, че това са хора. Наистина, те бяха облечени; двама от тях държаха на раменете си прът, от който висеше с окървавената си глава надолу неголямо копитно животно, подобно на елен. На шията на третия през пилешките му гърди висеше тежка винтовка с непривични очертания. „Мутантите — помисли Максим. — Ето ги мутантите…“ Всички разкази и легенди, които някога бе чувал, изведнъж изплуваха в паметта и станаха много правдоподобни. Одират кожата на живи хора… канибали… диваци… зверове. Той стисна зъби, изскочи върху бронята и се изправи с цял ръст. Тогава онзи с винтовката смешно пристъпи на кривите си къси крачка, но не мръдна от мястото си. Само вдигна ръка с два дълги многочленести пръста, силно изсъска и произнесе със скърцащ глас:
— Искаш ли да ядеш?
Максим с труд помръдна устни и отговори:
— Да.
— Няма ли да стреляш? — заинтересува се притежателят на скърцащия глас.
— Не — каза Максим и се усмихна. — В никакъв случай.
Глава петнадесета
Гай седеше зад грубо скована маса и чистеше автомата си. Беше около десет и четвърт сутринта, светът бе сив, безцветен, сух, нямаше в него място за радост, нямаше място за живот, всичко беше мътно и болезнено. На Гай не му се искаше да мисли, да вижда, да чува, дори да спи; искаше му се просто да положи глава на масата, да отпусне ръце и да умре. Просто да умре — и толкоз.
Стаичката беше малка, с един-единствен прозорец без стъкло, гледащ към огромна, затрупана с развалини и обрасла с див храсталак сиво-ръждива пустош. Тапетите в стаята бяха избелели, на места отлепени и свити — може би от горещина, може би от старост; паркетът беше разсъхнат и в единия ъгъл овъглен. За предишните обитатели на тази стая напомняше само голямата фотография под разбито стъкло; на нея при внимателно разглеждане човек можеше да различи някакъв възрастен господин с глупави бакенбарди и смешна шапка, приличаща на чиния.
Да можеше да не вижда всичко това, да можеше сега да хвърли топа или да завие като последно бездомно куче, но Максим беше заповядал: „Чисти!“
— Всеки път — заповядваше Максим, почуквайки с каменен пръст по масата, — всеки път, щом те
