друг, да си помагаме — породата им измирала… А вместо това ги научили да воюват, да се промъкват при противника за военни сведения. После започнала войната, на някой не му било до тях, пък и до нищо на света. И на ти сега — вампири. Също мутанти, но не човешки, а животински — много опасни същества. В Особения Южен Окръг дори беше пратена заповед за борбата с тях, а принц-херцогът направо вика: с всички ни е свършено, тук само вампири ще живеят…
Гай си спомни как веднъж в гората Бошку с ловците си застреля елен, преследван от вампири, и как започна сбиване. А мутантите колко ги бива за бой? Гръмнаха по един път с дядовските си пушкала, хвърлиха ги, седнаха и закриха очите си с ръце, за да не виждат как ще ги разкъсват, демек. И Максим се обърка, между нас казано… Тоест не че се обърка, а някак си… не му се искаше да се бие. Е, и ми се наложи да се бия вместо всички — като изпразних пълнителя — почнах ги с приклада. Хубаво, че вампирите бяха малко, само шест. Два убихме, един избяга, а останалите трима, ранени и зашеметени, ги вързахме и решихме сутринта да ги водим в селото на екзекуция. А през нощта, гледам, Максим тихичко става — и при тях. Поседя малко, полекува ги, както той си знае, с налагане на ръце, после ги развърза и те, нали не са глупаци, духнаха да бягат, не ги видяхме повече. Питам го: «Защо бе, Мак, защо така?» — «И аз не знам — вика, — но чувствувам, че не бива да ги убиваме. Нито хората, нито тях… Това — вика, никакви кучета не са, и никакви вампири…»
Пък и да бяха само вампирите! Ами какви прилепи се развъдиха! Като тия, дето прислужват на Магьосника… Та това е ужас хвърчащ, а не прилепи! Ами кой нощем трополи из селата и краде деца? При това дори не влиза в къщата, а спящите деца, без да се събуждат, сами излизат при него… Да речем, че това е измишльотина, но нещичко аз и сам съм виждал. Спомням си, като че беше вчера — поведе ни принц-херцогът да ни покаже най-близкия вход на Крепостта. Отидохме. Беше една такава мирна полянка, зелена, с хълмче, а в хълмчето — пещера. А като се вгледахме — господи боже мой! — цялата поляна пред входа затрупана с мъртви вампири, бяха поне двайсет и без нито една рана, нито капка кръв по тревата. И най-странното — Максим ги разгледа и каза: Не са мъртви те, само са парализирани, като че ли някой ги е хипнотизирал… Пита се: кой? Не, страшни места са тук. Из тях човек само денем може да върви, че и то с повече предпазливост. Да не беше Максим, така щях да си плюя на петите, да побягна оттук. Но ако говорим честно, къде бих избягал? Наоколо гори, пълни с гадини, танкът потъна в блатото… При своите да избягам?… Много естествено — при своите. Но какви «свои» са ми те сега? Също, като се позамисля, уроди, кукли, правилно говори Максим. Не, и това не е за мен. Противно…“
Те излязоха на площада, на голямата пустош, в средата на която грозно чернееше някакъв полуразтопен паметник; завиха към оцелялата къщичка, където обикновено се събираха представителите, за да обменят слухове, да се посъветват относно посевите или лова, пък и просто да поседят, да подремят, да послушат разказите на принц-херцога за старите времена.
В къщичката, в голямата чиста стая, народът вече се беше събрал. Нямаше нито един, когото човек да му се иска да гледа. Дори принц-херцогът — човек, а не мутант — беше осакатен: цялото лице обгорено и в белези. Влязоха, поздравиха се, седнаха в кръга, направо на пода. Бошку, който седеше до печката, свали от жаравата чайника и наля на всички по чашка хубав силен чай, но без захар. Гай взе чашката си — необикновено красива, безценна, от кралските сервизи, — постави я пред себе си, опря приклада на автомата на пода, облегна чело върху ръбестото дуло и затвори очи, за да не вижда никого.
Принц-херцогът откри събранието. Никакъв принц и никакъв херцог не беше той — едно време е бил главен хирург на Крепостта. Когато върху нея започнали да хвърлят атомни бомби, гарнизонът се разбунтувал, вдигнал бяло знаме (по него своите веднага изстреляли термоядрена); истинския принц, командуващия, войниците разкъсали на парчета, изобщо увлекли се, избили всички офицери, после се сепнали, че няма кой да командува, а без командири не може: войната продължава, противникът атакува, своите атакуват, а от войниците никой не знае плана на Крепостта. Получил се гигантски капан, а на всичко отгоре избухнали бактериологическите бомби, целият арсенал, и започнала чума. С една дума, получило се така, че половината гарнизон се разбягал кой накъдето види, от останалата половина три четвърти измрели, а командуването на останалите поел главният хирург — по време на бунта войниците не го закачили, нали все пак бил лекар. Някак се беше получило така, че едни го наричаха принц, други херцог, а Максим за по- определено го наричаше принц-херцог.
— Приятели! — каза принц-херцогът. — Трябва да обсъдим предложенията на нашия приятел Мак. Това са много важни предложения. Колко са важни, можем да преценим дори и по това, че самият Магьосник дойде при нас и може би ще ни говори…
Гай вдигна глава. Вярно: в ъгъла, облегнат на стената, седеше Магьосника. Да го гледа човек беше страшно, а да не го гледа — невъзможно. Той беше изключителна личност. Дори Максим го гледаше някак отдолу нагоре и казваше на Гай: „Магьосника е голяма фигура, братле“. Магьосника беше нисък на ръст, набит, чист, с къси, но силни ръце и крака и общо взето не чак толкова уродлив; във всеки случай думата „уродлив“ не подхождаше за него. Черепът му беше огромен, покрит с гъсти твърди коси, приличащи повече на сребриста козина; имаше малка уста със странно свити устни, сякаш все се канеше да свирне през зъби; лицето му беше общо взето слабо, но с торбички под очите, а самите очи бяха дълги и тесни с вертикална зеница, като на змия. Той говореше малко, рядко се появяваше сред хората, живееше сам в едно мазе в най-отдалечения край на града, но се ползуваше с огромен авторитет поради изумителните си способности. Първо, той беше много умен и знаеше всичко, макар да беше само на около двадесет години и никога не беше напускал града. Когато възникваха някакви въпроси, всички идваха при него за съвет. Като правило той не отговаряше, което означаваше, че въпросът е дреболия: както и да го решиш, все е тая. Но ако беше нещо жизнено важно — за времето или кога какво да сеят — той винаги даваше съвет и никога не грешеше. При него ходеха само старейшините; обикновено те мълчаха и не казваха какво е ставало там, но се носеха слухове, че дори и когато дава съвети, Магьосника не отваря уста. Така, погледне само — и веднага разбираш какво трябва да правиш. Второ, той имаше власт над животните. Никога не искаше от общината нито храна, нито облекло: всичко му доставяха животните, различни животни и насекоми, и зверове, и жаби. А главни прислужници му бяха огромните прилепи, с които той, според слуховете, можеше дори да разговаря и те го разбираха и слушаха. По-нататък разправяха, че той знае неизвестното. Да разбереш това неизвестно беше невъзможно. Според Гай това беше просто безсмислено натрупване на думи: черен и празен Свят преди възникването на Световното Светило, мъртъв леден Свят след угасването на Световното Светило; безкрайна пустиня с множество Световни Светила… Никой не можеше да обясни какво точно означава това, а Мак само поклащаше глава и възхитено мърмореше: „Какъв интелект!“
Магьосника седеше, без да гледа никого, на рамото му неловко пристъпваше от крак на крак сляпа нощна птица. Магьосника от време на време вадеше от джоба си някакви трохи и ги пъхаше в клюна й, тогава тя замираше за секунда, вдигаше глава и като че ли с труд преглъщаше, изпъвайки шия.
— Това са много важни предложения — продължаваше принц-херцогът, — затова ви моля да слушате внимателно, а ти Бошку, гълъбче, вари по-силен чай, защото, както виждам, някои вече почват да дремят. Не бива да дремем, не бива. Съберете малко сили, може би сега се решава съдбата ви…
Събранието одобрително замърмори. Един, с перде на окото, издърпаха от стената, където се беше настанил да подремне, и го сложиха да седне на първия ред.
— Аз такова, нищо… — мърмореше той. — Аз само така, малко. Аз такова, искам да кажа да говорите по-кратко, че то, докато стигнете края, ще съм забравил началото…
— Хубаво — съгласи се принц-херцогът. — Като искате по-кратко, така ще бъде. Войниците ни изтласкват на юг, в пустинята. Не ни щадят, не влизат в преговори. От семействата, които опитаха да проникнат на север, никой не се върна. Изглежда са загинали. Това значи, че след десет-петнайсет години нас окончателно ще ни изтласкат в пустинята, а там всички ще загинем без храна и вода. Казват, че и в пустинята живеят хора. Аз не вярвам в това, но много от уважаемите старейшини вярват и твърдят, че тези обитатели на пустинята са също така жестоки и кръвожадни, както и войниците. А ние сме хора миролюбиви, не умеем да се сражаваме. Много от нас мрат и сигурно няма да доживеем до окончателния край, но сега ние управляваме народа си и трябва да мислим не само за себе си, но и за децата си. Бошку! Дай, моля те, чай на Хлебаря. Струва ми се, че Хлебаря заспа.
Събудиха Хлебаря, пъхнаха в петнистата му ръка гореща чашка; той се опари, засъска, а принц-херцогът продължи:
— Нашият приятел Мак предлага изход. Той дойде при нас от страната на войниците. Тях той също ги ненавижда и също казва, че от тях не можем да чакаме пощада, там те всички са залъгани от тираните си и
