— Раждали са ни напразно, това е — каза Лешничаря. — Без да мислят са ни раждали, не навреме… — той подаде празната чаша. — И ние раждаме напразно. За смърт. Да, да, за смърт…
— Равновесието… — произнесе изведнъж някакъв силен дрезгав глас. — Вече ви говорих за това. Мак. Вие не поискахте да ме разберете…
Неясно беше откъде идва гласът. Всички мълчаха със скръбно наведени глави. Само птицата на рамото на Магьосника тъпчеше, отваряйки и затваряйки жълтия си клюн. Магьосника седеше неподвижно, със затворени очи и стиснати тънки сухи устни.
— Но сега, надявам се, вие разбрахте — продължаваше да говори като че ли птицата. — Вие искате да нарушите това равновесие. Е какво, може би това е във вашите сили. Но пита се — защо? Някой молил ли ви е за това? Както виждате, не. Какво ви движи тогава?
Птицата настръхна, пъхна глава под крилото си, а гласът все звучеше и тогава Гай разбра, че говори самият Магьосник, без да помръдва устни, без да трепне с нито един мускул на лицето си.
Това беше много страшно, и не само за Гай, но и за всички събрали се, дори за принц-херцога. Единствен Максим гледаше Магьосника мрачно и с някакво дръзко предизвикателство.
— Нетърпението на разтревожената съвест! — провъзгласи Магьосника. — Вашата съвест е разглезена от постоянното внимание към нея, тя започва да стене при най-малкото неудобство и разумът ви почтително се прекланя пред нея, вместо да й се скара и да я постави на мястото й. Вашата съвест е възмутена от съществуващото положение на нещата — и разумът ви послушно и трескаво търси начин да промени това положение. Но положението си има свои закони. Те възникват от стремежите на огромни човешки маси и могат да се променят единствено заедно с промяната на тези стремежи… И така, от една страна имаме стремежите на огромни човешки маси, а от друга — вашата съвест, въплъщението на вашите стремежи. Вашата съвест ви тласка към промяна на положението на нещата, тоест към нарушение на законите на това положение, определени от стремежите на масите, тоест към промяна на стремежите на милионите човешки маси по образ и подобие на вашите стремежи. Това е смешно и антиисторично. Вашият замъглен и зашеметен от съвестта разум е загубил способността да отличава реалното благо за масите от въображаемото, продиктувано от съвестта ви. А разумът трябва да се поддържа чист. Ако не искате или не можете — какво пък, толкова по-зле за вас. И не само за вас. Вие ще кажете, че в света, от който сте дошъл, хората не могат да живеят с нечиста съвест. Какво пък тогава престанете да живеете. Това също не е лош изход — и за вас, и за другите.
Магьосника замълча. Всички глави се обърнаха към Максим. Гай не можа да схване добре за какво ставаше дума. Изглежда това беше отглас от някакъв стар спор. И също беше ясно, че Магьосника смята Максим за умен, но капризен човек, който действува повече според прищевките си, отколкото според необходимостта. Това беше обидно. Максим, разбира се, беше странна личност, но не щадеше себе си и винаги желаеше доброто на всички — и не от някакъв каприз, а от най-дълбоко убеждение. Разбира се, четиридесетте милиона души, опиянени от излъчването, не искаха никакви промени, но нали са опиянени, това е несправедливо…
— Не мога да се съглася с вас — студено каза Максим. — Съвестта със своята болка поставя задачи, разумът ги изпълнява. Съвестта създава идеалите, разумът търси пътя към тях. Това е и функцията на разума — да търси пътища. Без съвестта разумът работи само за себе си, следователно — на празен ход. Що се отнася до противоречията между моите стремежи и стремежите на масите… Съществува определен идеал: човек трябва да бъде свободен духовно и физически. В този свят масите още не съзнават този идеал и пътят към него е тежък. Но някога трябва да се започне. И аз имам намерение да започна сега.
— Вярно — неочаквано леко се съгласи Магьосника. — Съвестта действително създава идеали. Но идеалите затова се наричат идеали, защото се намират в поразително несъответствие с действителността. Аз всъщност само това искам да ви кажа, само това повтарям: не трябва да глезите съвестта си, трябва по-често да я подлагате на прашното течение на новата действителност и да не се страхувате, ако върху нея се появят петънца и груби струпеи… Впрочем, вие и сам разбирате това. Вие просто още не сте се научил да наричате нещата с истинските им имена. Но и на това ще се научите. Ето, вашата съвест провъзгласи задача: да се смъкне тиранията на ония Огненосни Творци. Разумът пресмята и дава съвет: доколкото тиранията не може да се взриви отвътре, трябва да я ударим отвън, да хвърлим срещу нея варварите… Нека горските жители бъдат отъпкани, нека руслото на Синята Змия се задръсти от трупове, нека започне голяма война, която може би ще доведе до сваляне на тираните — всичко е в името на благородния идеал. Е какво пък, казва съвестта с недоволна гримаса, ще трябва малко да загрубея заради великото дело…
— Массаракш… — изсъска Максим, така почервенял и зъл Гай никога не го беше виждал. — Да, массаракш, да! Всичко е така, както казвате! А какво остава да се направи? Зад Синята Змия хората са превърнати в ходещи пънове.
— Правилно, правилно — каза Магьосника. — Друг е въпросът, че сам по себе си вашият план е несполучлив: варварите ще се разбият в кулите и ще отстъпят, а горките ни разузнавачи общо взето не са годни за нищо сериозно. Наистина, в рамките на същия план вие бихте могли да се свържете с Островната Империя например… Не става дума за това. Страхувам се, че вие изобщо сте закъснял, Мак! Само не мислете, че ви уговарям да се откажете. Аз виждам добре: вие сте сила, Максим. И вашата поява тук сама по себе си означава неизбежно нарушение на равновесието на силите върху повърхността на нашия мъничък свят. Действувайте. Само нека вашата съвест не ви пречи да мислите ясно и нека вашият разум не се стеснява да измести съвестта, когато е нужно. И още нещо ви съветвам да помните: не знам как е във вашия свят, но в нашия нито една сила не остава дълго време без господар. Винаги се намира някой, който ще се опита да я опитоми — незабелязано или под благовиден предлог… Това е всичко, което исках да ви кажа.
Магьосника се изправи с неочаквана ловкост; птицата на рамото му приседна и разпери криле. Той се плъзна на късите си крака покрай стената и изчезна зад вратата. И почти веднага подир него един по един започнаха да се разотиват събралите се — с пъшкане, стонове, пухтене, нищо не разбрали от казаното, но явно доволни от това, че всичко ще си остане като преди, че Магьосника не разреши опасния замисъл, съжали ни Магьосника, значи, защити ни, и сега можем да си доживеем живота, нали пред нас е вечност — десетина години, че и повече може би. Последен изкуцука Бошку с празния си чайник и в стаята останаха само Гай и Мак с принц-херцога, а в ъгъла дълбоко спеше Хлебаря, изтощен от умствени усилия. В главата на Гай беше мътилка, в душата също. Само едно разбираше: „Нещастен мой живот: през първата му половина бях кукла, дърво в нечии ръце, а втората половина явно ще трябва да доживея като скитник без родина, без приятели, без утрешен ден…“
— Огорчен ли сте, Мак? — попита с виновен глас принц-херцогът.
— А, не, не особено — отзова се Максим. — По-скоро обратното, чувствувам облекчение. Магьосника е прав, моята съвест още не е готова за такива замисли. Навярно още ще трябва да побродя, да погледам. Да потренирам съвестта си… — той някак неприятно се засмя. — Какво можете да ми предложите, принц- херцог?
Старият принц-херцог с пъшкане се изправи и, разтривайки схванатите си хълбоци, тръгна из стаята.
— Първо, не ви съветвам да навлизате в пустинята — каза той. — И да има варвари там, и да няма, вие не можете да намерите нищо подходящо за вас. Може би си струва по съвета на Магьосника да установите контакт с островитяните, макар че, бог ми е свидетел, нямам представа как може да стане това. Навярно трябва да отидете до морето и да започнете оттам… ако островитяните също не са мит и ако… и ако изобщо поискат да разговарят с вас. Най-правилно ми се струва да се върнете обратно и да действувате сам. Спомнете си какво ви каза Магьосника — вие сте сила. И освен това сте прав: системата на кулите трябва да има Център. И властта над Севера е в ръцете на онзи, който владее този Център. Трябва добре да усвоите това.
— Страхувам се, че това не е за мен — бавно произнесе Максим. — Не мога още да кажа защо, но чувствувам, че не е за мен. Не искам да владея Центъра. В едно сте прав — аз нямам какво да правя нито тук, нито в пустинята. Пустинята е много далеч, а тук нямам на кого да се опра. Но ми предстои да науча още много: съществуват още Пандея, Хонти, съществуват планинските райони, съществува някъде Островната Империя… Чувал ли сте за белите подводници? Не? А аз съм чувал, и Гай също, и ние с него познаваме човек, който ги е виждал и се е сражавал с тях. Така че те умеят да се сражават… Е, добре… —
