дослужват… Мотаят се морските демони по дъното, ловят удавници и комплектуват от тях екипажи… Ама да разкажеш такова нещо на Мак — ще ти се присмее, въпреки че тук няма нищо за смях… Или например действителният редник Лепту, разжалван офицер, когато биваше пиян, просто казваше: „Всичко това, момчета — дегенерати там, мутанти всякакви, радиации — глупости са това, можеш да ги преживееш, можеш да се справиш с тях, но главното, момчета — молете се на господа да не попаднете в бялата подводница; по-добре човек да се удави веднага, отколкото дори и с една ръка да я докосне, тъй знам аз…“ Беше съвсем неизвестно за какво е разжалван Лепту, но преди той беше служил на крайбрежието като командир на стражеви катер…
— Разбираш ли — развълнувано каза Гай, — има разни суеверия, всякакви легенди… Аз тях няма да ти ги разправям, но например ротмистър Чачу казваше, че всички тия подводници са заразени и е забранено да се качваш на тях… Дори казват, че имало такава заповед — разбитите подводници…
— Добре — каза Максим. — Ти стой тук, а аз ще отида. Ще видим какви зарази има там.
Гай не успя да каже и една дума, само отвори уста, а Максим вече беше скочил във водата; гмурна се и толкова дълго не се появи на повърхността, че Гай дори затаи дъх, докато го чакаше; чернокосата глава се появи до олющения борд точно до пробойната. Ловко и без усилия, като муха по стена, кафявата фигура се изкатери върху наклонената палуба, излетя върху носовата надстройка и изчезна. Гай трескаво си пое въздух, потъпка на място и започна да се разхожда напред-назад край водата, без да сваля очи от мъртвото ръждиво чудовище.
Беше тихо, дори вълните не шумоляха в тоя мъртъв залив. Празно бяло небе, безжизнени бели дюни, всичко — сухо, горещо, застинало. Гай с омраза погледна ръждивия скелет. „Ама че късмет: другите служат с години и никакви подводници не срещат, а пък аз — на ти сега, като че от небето падна, само час вървяхме и ето на, добре дошли… И как можах да се реша на такава работа?… Все заради Максим… При него на думи всичко толкова добре излиза, че като че ли няма за какво и да мислиш, да се страхуваш… А може би не се страхувах затова, защото си представях бялата подводница жива, бяла, спретната, на палубата — моряци в бяло… А тук — железен труп… И мястото е такова едно мъртво, дори вятър няма… А имаше вятър, точно си спомням: докато вървяхме, духаше в лицето такъв един освежителен ветрец…“ Гай тъжно се огледа наоколо, седна на пясъка, сложи до себе си автомата и започна нерешително да смъква десния си ботуш. „Ама че тишина… Ами ако той съвсем не се върне? Глътна го тая желязна мърша, дъх не остана от него… пу-пу-пу…“
Той трепна и изтърва ботуша: дълъг страшен звук понесе се над залива — вой или квичене, сякаш дяволите деряха грешна душа с ръждиви ножове. О, господи, ами че просто се е отворил железният люк, пантите са били ръждясали… „Уф, наистина, чак се изпотих! Отвори люка, значи сега ще се покаже… Не, не се показва…“
Няколко минути Гай, източил шия, гледаше към подводницата, вслушваше се. Тишина. Предишната страшна тишина, дори още по-страшна след този ръждясал вой… А може би той, такова… не се е отворил люкът, а се е затворил? Сам се е затворил?… Пред очите на Гай изплува видение: тежката желязна врата сама се затваря зад Максим, стоманеното резе само се заключва… Гай облиза пресъхналите си устни, преглътна без слюнка, после извика:
— Ей, Мак!
Не се получи вик, само някакво хъркане… Господи, поне някакъв звук да имаше!…
— Ехе-хей! — отчаяно закрещя той.
— Е-ей… — мрачно откликнаха дюните и отново стана тихо.
Тишина. И вече нямаше сили да крещи… Без да сваля очи от подводницата, Гай напипа автомата, отвори с треперещи пръсти предпазителя и, без да се цели, даде по залива кратък откос. Пропука късо, безсилно, като в памук. Над гладката вода се издигнаха фонтанчета, появиха се кръгове. Гай вдигна дулото по-високо и отново натисна спусъка. Този път се получи по-звучно: куршумите загърмяха по метала, свирнаха рикошети, закънтя ехо. И нищо. Съвсем нищичко. Повече нито звук, сякаш той е сам, сякаш е бил и винаги ще бъде тук сам. Сякаш е попаднал тук неизвестно как, сякаш в кошмарен сън е бил донесен в това мъртво място, без да може да се събуди, без да може да се опомни. И ще остане тук завинаги сам.
Без да съзнава какво върши, Гай, както си беше с един ботуш, влезе във водата, първо бавно, после все по-бързо, после затича, вдигайки високо крака, до кръста във водата, като хлипаше и псуваше гласно. Ръждивата грамада се приближаваше. Гай ту пристъпваше, загребвайки водата, ту започваше да плува; добра се до борда, опита да се изкатери — нищо не стана; заобиколи подводницата откъм кърмата, вкопчи се в някакви въжета, изкатери се, като си издра ръцете и коленете на палубата и спря, облян в сълзи. Беше му съвършено ясно, че е загинал.
— Е-ей! — извика той със сподавен глас.
Тишина.
Палубата беше празна, върху надупченото желязо бяха полепнали сухи водорасли, сякаш то бе обрасло със сплъстена козина. Носовата надстройка надвисваше над главата като огромна петниста гъба, отстрани върху бронята зееше широк разкъсан белег. Като дрънчеше с ботуша по желязото, Гай я заобиколи и видя още влажните железни скоби, водещи нагоре; преметна автомата на рамо и се закатери. Това продължи дълго, цяла вечност, в задушна тишина, към неминуемата смърт: изкатери се и замря на четири крака. Чудовището вече го чакаше, люкът беше широко отворен, сякаш сто години не се е затварял, дори пантите са ръждясали — заповядайте, моля! Гай пропълзя до черното разтворено гърло и надникна… Зави му се свят, призля му. От желязното гърло напираше плътна тишина, застояла, ферментирала години и години. И Гай изведнъж си представи как там, в жълтата гниеща светлина, притиснат от тоновете на тази тишина, не на живот, а на смърт се бие сам срещу всички добрият приятел Мак, бие се с последни сили и крещи: „Гай! Гай.“, а тишината със злобна усмивка лениво поглъща тези викове без остатък и все напира, смазва Мак под себе си, задушава го, притиска го. Това беше невъзможно да се понесе — и Гай се пъхна в люка.
Той плачеше и бързаше, в края на краищата се спъна и загърмоля надолу, прелетя няколко метра и падна върху пясък. Тук имаше железен коридор, мътно осветен с редки прашни лампички; на пода под шахтата за всички тези години се беше натрупал тънък слой пясък. Гай скочи — още бързаше, още се боеше да не закъснее — и хукна накъдето му гледат очите с вик:
— Тук съм, Мак! Ида… ида…
— Какво си се развикал? — недоволно попита Мак, подавайки се като че ли от стената. — Какво се е случило? Да не те е настъпил някой?
Гай спря и отпусна ръце. Беше почти готов да припадне, трябваше да се облегне на преградата. Сърцето бясно биеше, ударите му гърмяха в ушите като барабан, гласът не му се подчиняваше. Максим известно време го гледаше с учудване, после изглежда разбра, измъкна се в коридора — вратата на отсека отново изквича пронизващо — и се приближи до него, хвана раменете му, разтърси го, после го притисна до себе си, разтърси го отново и няколко секунди Гай в блажено забвение притискаше лице до гърдите му, постепенно идвайки на себе си.
— Аз мислех… че теб тук… че ти тук… че теб…
— Нищо, нищо — ласкаво каза Максим. — Аз съм виновен, трябваше да те повикам веднага. Но тук има странни неща, разбираш ли?
Гай се отдръпна, изтри с мокър ръкав лицето си и едва сега почувствува срам.
— Теб все те няма и няма — сърдито каза той, като гледаше настрани. — Аз те викам, стрелям… Толкова ли беше трудно да отговориш?
— Массаракш, нищо не съм чул — виновно каза Максим. — Разбираш ли, тук има великолепен радиоприемник… Дори не знаех, че у вас се правят толкова мощни.
— „Приемник, приемник“ — мърмореше Гай, докато се вмъкваше през открехнатата врата. — Човек едва не откача заради теб, а ти тук се забавляваш… Какво има тук?
Беше доста обширно помещение с изтлял килим на пода; от трите полукръгли абажура на тавана светеше само един. В средата имаше кръгла маса, около нея — кресла. На стените висяха някакви странни снимки в рамки, картини, парцали, останали от кадифяна тапицерия. В ъгъла виеше и пращеше голямо радио — Гай никога не беше виждал такива.
— Това е нещо като каюткомпания — каза Максим. — Ти обиколи, погледай, има какво да се види.
— А екипажът?
— Никой няма. Нито живи, нито мъртви. Долните помещения са пълни с вода. Мисля, че всички са
