там…
Гай с учудване го погледна. Максим отмести очи, лицето му беше загрижено.
— Трябва да ти кажа — произнесе той, — че май ни провървя, дето не долетяхме до Империята. Ти погледай, погледай…
Той приседна до радиото и започна да върти копчетата, а Гай се озърна, не знаеше с какво да започне; отиде до стената и заразглежда окачените снимки. Известно време не можеше изобщо да разбере що за снимки са това. После съобрази — рентгенови. Гледаха го неясни еднакви озъбени черепи. Върху всяка снимка имаше написано нещо нечетливо, сякаш някой бе раздавал автографи. Членовете на екипажа? Някакви знаменитости? Гай сви рамене. Чичо Каан може би щеше да разбере нещичко тук, а ние сме хора прости…
В отдалечения ъгъл той видя голям пъстър плакат, красив, с трицветен печат… Малко плесенясал наистина… На плаката имаше синьо море, от него излизаше, стъпил с единия крак на брега, оранжев красавец в непозната униформа, много мускулест и с непропорционално малка глава, състояща се наполовина от мощна шия. В едната си ръка юнакът стискаше свитък с неразбираем надпис, а с другата забиваше в сушата пламтящ факел. От пламъка на факела някакъв град бе обхванат от пожар, в огъня се гърчеха гнусно уродливи човешки фигурки, десетина от тях панически бягаха на всички страни. В горната част имаше написано нещо с големи опашати букви. Буквите бяха познати, но съчетанията им образуваха съвсем непроизносими думи.
Колкото повече Гай гледаше плаката, толкова по-малко му харесваше всичко това. Кой знае защо си спомни за плаката в казармата: там беше изобразен черен орел-легионер (също с много малка глава и могъщи мускули), смело отрязващ с гигантска ножица главата на гнусен пъпчив змей, подаващ се от морето. Спомни си, че на остриетата на ножиците беше написано: на едното — „Боен“, на другото — „Легион“. „Аха — каза си Гай и хвърли последен поглед към плаката. — Тая работа ще я видим… Ще видим, массаракш, кой кого ще опърли!“
Той обърна гръб на плаката, направи няколко крачки встрани и замря. От изящната лакирана полица гледаше със стъклени очи познато квадратно лице с рус перчем над веждите, със забележим белег на лявата буза… Ротмистър Пудураш. Огненосен Герой, командир на рота в Бригадата на Незабравимите Покойници, унищожител на единадесет бели подводници, загинал в неравен бой. Бюстът му, увенчан с букет от безсмъртничета, стоеше на видно място на всички плацове, а главата му, изсъхнала, с жълта мъртва кожа, кой знае защо беше тук. Гай отстъпи. Да, това беше съвсем истинска глава. А ето още една — непознато лице с остри черти… И още една… И още… Толкова много!
— Мак! Видя ли?
— Да.
— Това са глави. Истински глави…
— Виж албумите на масата — каза Максим.
Гай с усилие отмести поглед от страшната колекция, обърна се и нерешително се приближи до масата. Радиото крещеше нещо на непознат език, чуваше се музика, пращяха смущения, и отново някой говореше — с кадифен, многозначителен авторитетен глас: „Изтребление, пълно и окончателно изтребление…“
Гай взе първия попаднал албум и отвори твърдата, облепена с кожа корица. Портрет. Странно дълго лице с пухкави бакенбарди, висящи от бузите до раменете; косата над челото беше избръсната, носът приличаше на кука, очертанията на ноздрите бяха странни. Неприятно лице, не можеш да си го представиш усмихнато. Непозната униформа, някакви медали или значки в два реда… Ама че тип… Навярно важна клечка. Гай отгърна страницата. Съшият тип в компания с други типове на мостика на бялата подводница; все така мрачен, макар другите да се хилят. На заден план се виждаше нещо като крайбрежна улица, някакви непознати постройки, мътни силуети на странни дървета… Следващата страница. Дъхът на Гай секна: горящ „дракон“ с кипната настрани оръдейна кула; от отворения люк виси тялото на легионер- танкист, наблизо — още две тела едно върху друго, а над тях стои разкрачен същият тип с пистолет в отпуснатата ръка, с шапка, подобна на оръдейна гилза. Димът от „дракона“, гъст и черен, се стелеше над познати места — същият този бряг, пясъчният плаж и дюните отзад… Гай целият се напрегна, докато отгръщаше страницата, и не напразно: тълпа мутанти, двадесетина души, всичките голи, цял куп изроди, вързани с едно въже. Няколко делови пирати с калпаци и димящи факли, а отстрани пак тоя тип — явно нещо заповядва, протегнал дясната си ръка, лявата лежи върху дръжката на кортика. Какви ужасни изроди, да те е страх да ги гледаш… Но нататък стана още по-страшно.
Същият куп мутанти, но вече изгорял. Същият тип стои отстрани, мирише цветенце и разговаря с друг тип, обърнал гръб на труповете…
Огромно дърво в гората, цялото накачено с обесени. Висят кой за ръцете, кой за краката, вече не изроди, един е с кариран комбинезон на възпитуем, друг с черна легионерска куртка.
Старец, вързан за кол. Лицето изкривено, крещи със стиснати очи. Оня е тук, разбира се, — с внимателно изражение проверява медицинска спринцовка…
И отново обесени, горящи, изгорели мутанти, възпитуеми, легионери, рибари, селяни, мъже, жени, старци, дечица… Панорамна снимка: линията на плажа, четири горящи танка на дюните, на преден план две черни фигурки с вдигнати ръце… Стига. Гай захлопна и хвърли албума, поседя няколко секунди, после с проклятие събори всички албуми на пода, скочи и тичешком заобиколи масата.
— С тия ли искаш да се договаряш, бе? — закрещя той към гърба на Максим. — При нас ли искаш да ги доведеш?! Тоя палач?!
Той скочи към албумите и ги изрита.
Максим изключи радиото.
— Стига си беснял. Повече нищо не искам. И няма защо да крещиш на мен, щом вие сте си виновни, проспали сте света си, массаракш, оскотяли сте като последни животни! Какво да правя с вас сега?
Той изведнъж се оказа до Гай, хвана го за реверите.
— Какво да правя с вас сега? Какво? Не знаеш ли? Казвай!
Гай мълчешком въртеше шия, слабо се отбраняваше. Максим го пусна.
— Зная сам — мрачно каза той. — Никого не бива да довеждам. Навсякъде зверове… Срещу тях самите трябва да се праща…
Той взе от пода един албум и започна трескаво да го прелиства, като говореше:
— Какъв свят сте освинили! Какъв свят! Погледни какъв свят е било!
Гай надникна над ръката му. В този албум нямаше никакви ужаси, бяха просто пейзажи на разни места, изумително красиви и ясни цветни снимки — сини заливи, заобиколени с пищна зеленина, ослепително бял град над морето, водопад в планински каньон, някаква великолепна автострада и поток от разноцветни коли на нея, някакви древни замъци и снежни върхове над облаците, и някой весело се носи на ски по снежен планински склон, и смеещи се момичета играят в морския прибой.
— Къде е всичко това сега? — питаше Максим. — Къде го дянахте? Продадохте го за желязо, така ли? Ех, вие… човечета…
Той хвърли албума на масата.
— Хайде да тръгваме.
Яростно натисна вратата, която се разтвори със скърцане, и закрачи по коридора. Когато излязоха на палубата, попита:
— Искаш ли да ядеш?
— Ъхъ… — отговори Гай.
— Хубаво — каза Максим. — След малко ще ядем. Да тръгваме.
Гай пръв излезе на брега, веднага си смъкна ботуша, съблече се и положи дрехите си да съхнат. Максим продължаваше да плува и той с тревога го следеше: прекалено дълбоко се гмуркаше приятелят Мак и прекалено дълго оставаше под водата. Не бива така, опасно е, как ли му стига въздухът?… Накрая Максим все пак излезе, като влачеше за хрилете огромна мощна риба. Тя сякаш никак не можеше да разбере: как тъй са я хванали с голи ръце? Максим я хвърли по-далеч от водата и каза:
— Струва ми се, че тази става за ядене. Почти не е радиоактивна. Сигурно също е мутант. Вземи хапчетата, а аз сега ще я приготвя. Може да се яде сурова, сега ще те науча — това се казва „сасими“. Не си ли ял така? Дай ножа…
