— Тогава да вървим.
Гай внимателно се изправи, очакваше остра болка в разбитото и осакатено тяло, но то се оказа в ред. Бомбоносецът тихо се поклащаше върху леките вълни. Лявото крило го нямаше, дясното още се люлееше на някаква надупчена металическа ивица. Точно срещу носа беше брегът — очевидно при кацането бомбоносецът се бе извъртял рязко.
Максим пое автомата, прехвърли го зад гърба си и разтвори вратичката. В кабината веднага нахлу вода, ужасно завоня на бензин, подът под краката започна бавно да се накланя.
— Напред! — изкомандува Максим и Гай, промъквайки се край него, послушно се бухна във водата.
Потъна целият, изплува, плю и заплува към брега. Той беше близо — твърд бряг, по който можеш да ходиш и падаш без опасност за живота си. Максим безшумно пореше водата до него. Массаракш, той и плува като риба, сякаш се е родил във водата… Гай пръхтеше и с всички сили работеше с ръце и крака. Беше много тежко да се плува в комбинезон и ботуши; той се зарадва, когато докосна с крак пясъчното дъно. До брега оставаше още много, но той се изправи и тръгна, загребвайки пред себе си в мръсната и покрита с маслени петна вода. Максим продължаваше да плува, изпревари го и пръв излезе на полегатия пясъчен бряг. Когато Гай с клатушкане се приближи до него, той стоеше разкрачен и гледаше небето. Гай също погледна небето. Там се разливаха множество черни петна.
— Провървя ни — промърмори Максим. — Бяха пуснати най-малко десетина.
— Десетина какво? — попита Гай, докато се потупваше по ухото, за да изтърси водата.
— Ракети… Съвсем бях забравил за тях… Колко години са ни причаквали, докато прелетим, и на — дочакаха… И как само не се сетих!
Гай недоволно помисли, че също можеше да се досети за това, а пък на… А можеше още преди два часа да каже: „Как я виждаш тая работа. Мак, да летим, когато гората е пълна с ракетни шахти? Не, принц- херцог, благодаря ти, но по-хубаво сам си летете на своя бомбоносец…“ Той погледна към морето. „Планински Орел“ беше потънал почти изцяло, изпочупената опашка-етажерка жалко стърчеше от водата.
— Хубаво — каза Гай. — Както разбирам, до Островната Империя сега не можем да се доберем. Какво ще правим сега?
— Преди всичко — отговори Максим, — ще вземем лекарството. Извади го.
— Защо? — попита Гай, който никак не обичаше таблетките на принц-херцога.
— Много мръсна вода. Цялата ми кожа гори. Дай наведнъж по четири таблетки, не, дори по пет.
Гай побърза да извади един от флаконите, изсипа върху дланта си десет жълти топчета; двамата си поделиха порцията.
— А сега да тръгваме — каза Максим. — Вземи си автомата.
Гай взе автомата, изплю острата горчилка, натрупана в устата и, като затъваше в пясъка, тръгна подир Максим по брега. Беше горещо, комбинезонът изсъхна бързо, само ботушите още жвакаха. Максим вървеше бързо и уверено, сякаш със сигурност знаеше накъде трябва да се върви, въпреки че наоколо не се виждаше нищо освен морето отляво и обширния плаж отпред и отдясно, и високите дюни на километър от водата: зад тях от време на време се появяваха рошавите върхове на гората.
Те изминаха около три километра; Гай през цялото време съобразяваше накъде всъщност вървят и къде се намират въобще. Не искаше да разпитва, искаше да съобрази всичко сам, но припомняйки си всички обстоятелства, можа да съобрази само, че някъде напред трябва да е устието на Синята Змия, значи вървят на север — неизвестно накъде и неизвестно защо… Скоро му омръзна да съобразява. Придържайки оръжието, той със ситен тръс догони Максим и попита какви са им всъщност плановете.
Максим с готовност отговори, че определени планове те, двамата нямат и им остава само да се надяват на случайност. Остава им да се надяват, че някоя от белите подводници ще се приближи до брега и те ще стигнат до нея преди легионерите. Но доколкото очакването на такъв случай сред сухите пясъци е съмнително удоволствие, трябва да се опитат да стигнат Курорта, който би трябвало да е някъде наблизо. Самият град, разбира се, е разрушен отдавна, но почти е сигурно, че изворите са се запазили и изобщо ще имат покрив над главата. Ще пренощуваме в града, а после ще видим. Може би ще ни се наложи да прекараме на брега десетки дни.
Гай предпазливо забеляза, че този план му се струва малко странен. Максим веднага се съгласи с него и с надежда в гласа попита Гай дали няма в запас някакъв друг план, по-умен. Гай каза, че, за съжаление, няма никакъв друг план, но че трябва да помнят за жандармеристките танкови патрули, които, доколкото си спомня, навлизат на юг по крайбрежието доста дълбоко. Максим се намръщи, каза, че това е много лошо, че трябва да бъдат нащрек, за да не ги изненадат неподготвени; после за известно време започна да разпитва с пристрастие Гай за тактиката на патрулите. След като разбра, че танковете патрулират не толкова брега, колкото морето, и че от тях могат да се укрият лесно, като залегнат сред дюните, той се успокои и започна да си подсвирква непознат марш.
Под звуците на този марш те изминаха още около два километра, а Гай все мислеше как да се държат, ако патрулът все пак ги забележи; накрая измисли и изложи съображенията си, пред Максим:
— Ако ни открият — каза той, — ще ги излъжем, че са ме отвлекли дегенерати, а ти си ги подгонил и си ме спасил; после сме блуждали из гората и най-сетне днес сме излезли тук…
— А какво ще ни даде това? — попита Максим без особен ентусиазъм.
— Ще ни даде това — сърдито каза Гай, — че няма да ни пречукат на място, най-малкото.
— Е, не — твърдо каза Максим, — повече няма да позволя да пречукват нито мен, нито пък тебе…
— Ами ако е танк? — с възхищение попита Гай.
— Какво пък, ако е танк? Голяма работа…
Той помълча известно време и изведнъж замислено каза:
— Знаеш ли, всъщност никак няма да е лошо да отвлечем танк.
Гай видя, че тая мисъл му е допаднала много.
— Чудесна ти е идеята, Гай — каза Максим. — Точно така ще направим. Ще отвлечем танк. Веднага щом се появят, стреляй с автомата във въздуха, аз слагам ръце зад гърба и ти под конвой ме водиш при тях. А там вече грижата е моя. Но внимавай, дръж се настрани, не ми се пъхай под ръцете и най-вече не стреляй повече…
Гай се запали от тази идея и веднага предложи да тръгнат по дюните, за да се виждат отдалеч. Така и направиха. Качиха се на дюните.
И веднага видяха бялата подводница.
Зад дюните се откри малък плитък залив; подводницата се извисяваше над водата на стотина метра от брега. Всъщност тя съвсем не приличаше на подводница, още повече пък на бяла. Гай отначало сметна, че това е трупът или на някакво исполинско двугърбо животно, или скала с причудлива форма, неизвестно по каква причина издигаща се от пясъците. Но Максим веднага разбра какво е това. Той дори предположи, че подводницата е изоставена, че е стояла тук поне няколко години и е затънала в пясъка.
Така и се оказа. Когато стигнаха залива и слязоха до водата, Гай видя, че дългият корпус и двете купички са покрити с ръждиви петна, бялата боя е олющена, артилерийската площадка е изкривена встрани и дулото на оръдието гледа във водата. В обшивката зееха черни дупки с окадени краища — разбира се, там не можеше да е останало нищо живо.
— Сигурен ли си, че това е именно бяла подводница? — попита Максим. — Виждал ли си ги преди?
— Според мен, тя е — отговори Гай. — Не съм служил по крайбрежието, но са ни показвали снимки, ментограми… описвали са ги… Имаше дори ментофилм — „Танковете в бреговата отбрана“… Тя е, да. Както разбирам, щорм я е отнесъл в залива, тя е заседнала и точно тогава се е появил патрулът… Виждаш ли как са я надупчили? Не корпус, а направо решето…
— Да, изглежда — промърмори Максим, докато се вглеждаше. — Ще отидем ли да я видим?
Гай се смути.
— Изобщо може, разбира се… — неуверено каза той.
— Защо, какво има?
— Абе как да ти кажа…
Наистина, как да му кажеш? Ето, капрал Серембеш, опитен боец, един път разправяше в тъмната казарма след вечерна проверка и лягане, че ужким на белите подводници служат не обикновени моряци, а мъртви, които отслужват втора служба, а някои — ония страхливци, които от страх са загинали — си
