Мак скочи. — Няма какво да се бавим, Благодаря ви, принц-херцог, вие ни помогнахте много. Да тръгваме, Гай!
Те излязоха на площада и спряха до полуразтопения паметник. Гай се оглеждаше с тъга. Наоколо в жежката мараня трептяха жълтите развалини, беше душно, смрадно, но вече не му се искаше да си отива оттук, от това страшно, но вече близко място, и отново да се влачи през горите, поверил себе си на волята на всички онези тъмни случайности, които причакват човека при всяка негова въздишка… Да можеше сега да се върне в стаичката си, да поиграе с плешивичката Танга, да й направи най-сетне обещаната свирка от изстреляна гилза, да не се скъпи, массаракш, да изгърми във въздуха един патрон за бедното момиченце…
— Накъде все пак имате намерение да тръгнете? — попита принц-херцогът, като се закриваше от праха със своята износена и избеляла шапка.
— На запад — отговори Максим. — Към морето. Далеч ли е оттук?
— Триста километра… — замислено произнесе принц-херцогът. — И ще трябва да вървите през много заразени места… Слушайте, а може би да направим така?…
Той дълго мълча, Гай започна вече нетърпеливо да пристъпва от крак на крак, но Максим не бързаше, чакаше.
— Ех, за какво ми е той всъщност? — най-сетне каза принц-херцогът. — Честно казано, аз го пазех за себе си, мислех, ако стане съвсем лошо, да се кача на него и да се върна в къщи, а там, ако ще да ме разстрелят. Но сега вече какво… Късно е.
— Самолет ли? — бързо попита Максим, като гледаше с надежда принц-херцога.
— Да. „Планински Орел“. Говори ли ви нещо това име? Не, разбира се… А на вас, младежо? Също не… Някога беше знаменит бомбоносец, господа. Личният на Негово Императорско Височество Принц Кирну, с Четири Златни Знамена, наименован Бомбоносец „Планински Орел“… Спомням си, като войници ни караха да го зубрим. „Редник еди кой си! Преименувай личния бомбоносец на негово императорско височество!“ И редникът декламираше, случваше се… Да… Та аз го запазих. Първо исках с него да евакуирам ранените, но те бяха прекалено много. После, когато всички ранени умряха… Е, какво ще ви разправям. Вземете го, гълъбче. Летете. Има гориво за половината свят…
— Благодаря — каза Максим. — Благодаря ви, принц-херцог. Никога няма да ви забравя.
— Мен какво… — произнесе старецът. — Не заради себе си го давам, я… А пък ако излезе нещо, гълъбче, преди всичко тези тук не забравяйте.
— Ще излезе — каза Максим. — Ще се получи, массаракш! Трябва да излезе, съвест или не съвест!… И аз никого никога няма да забравя.
Глава шестнадесета
Гай никога досега не беше летял на самолет. Всъщност той виждаше самолет за пръв път в живота си. Полицейски въртолети и щабни летящи платформи беше виждал неведнъж и един път дори взе участие във въздушна хайка: натовариха тяхната секция на въртолет и я стовариха до шосето, по което препускаше тълпа възпитуеми, разбунтували се заради лошата храна. От този въздушен полет Гай пазеше най- неприятни спомени: въртолетът летеше много ниско, тресеше се и се люлееше така, че вътрешностите се обръщаха наопаки, и на всичко отгоре — подлудяващият рев на витлото, бензиновата воня и пръскащите отвсякъде фонтани машинно масло…
Но работата тук беше друга.
Личният на Н. И. В. Бомбовоз „Планински орел“ смая въображението му. Това беше наистина чудовищна машина, не можеше да си представи, че е способна да се издигне във въздуха. Нейното ребресто тясно тяло, украсено с многобройни златни емблеми, беше дълго като улица. Страшно и величествено се разпростираха исполинските криле, под които можеше да се укрие цяла бригада. Те бяха нависоко, като покрив на къща, но перките на шестте огромни пропелера почти докосваха земята. Бомбовозът стоеше на три колела, всяко с височина няколко човешки ръста — две подпираха носовата част, на третото лежеше опашката-етажерка. Към стъклено блестящата кабина на главозамайваща височина водеше като сребриста нишка алуминиева стълбичка. Да, това беше истински символ на старата империя, символ на минало могъщество, разпростряло се над целия континент. Гай, вдигнал глава, стоеше на отслабналите си крака, тръпнейки от благоговение; като гръм го поразиха думите на приятеля Мак:
— Ама че сандък, массаракш! Извинете, принц-херцог, не исках да кажа това…
— Друг няма — сухо се отзова принц-херцогът. — Между другото това е най-добрият в света бомбоносец. В своето време негово императорско височество извършваше на него…
— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи Максим. — Аз просто от изненада…
Горе в пилотската кабина възхищението на Гай достигна своя предел. Кабината беше изцяло стъклена. Огромно количество непознати прибори, невероятно удобни меки кресла, непонятни лостове и приспособления, снопове разноцветни проводници, странни, невиждани шлемове, лежащи в готовност… Принц-херцогът бързо обясняваше нещо на Мак, сочеше му приборите, поклащаше лостовете. Мак разсеяно мърмореше: „Да, да, ясно…“, а Гай, когото сложиха да седне в креслото, за да не пречи, с автомата на коленете, за да не би, не дай си боже, да одраска нещо, пулеше очи и безсмислено въртеше глава.
Бомбоносецът стоеше в стар продънен хангар на края на гората. Пред него в далечината се простираше равно сивозелено поле, без нито една трапчинка или хълмче, или храстче. На около пет километра зад полето отново започваше гора, а над всичко това висеше бялото небе, което оттук, от кабината, изглеждаше съвсем близко, като че ли можеше да се докосне с ръка. Гай беше много развълнуван. Той не помнеше вече как се сбогуваха. Принц-херцогът говореше нещо, Мак също говореше нещо; като че ли се смееха, после принц-херцогът поплака, после вратичката хлопна… Гай изведнъж откри, че е завързан с широки колани към креслото, а Максим в съседното кресло бързо и уверено щрака с някакви лостчета и клавиши.
Светнаха циферблатите на пултовете, чу се пукот, ауспухите загърмяха, кабината ситно затрепери, всичко наоколо се изпълни с тежък грохот, далече долу сред полегналите храсти и сякаш струящата се трева принц-херцогът хвана с две ръце шапката си и започна да отстъпва. Гай се обърна и видя, че лопатите на гигантските витла са изчезнали, слели са се в огромни мътни кръгове — и изведнъж широкото поле се раздвижи и все по-бързо запълзя срещу тях… Изчезна принц-херцогът, изчезна хангарът, имаше само стремително летящо насреща поле, ужасно друсане, гръмотевичен рев; Гай с труд обърна глава и с ужас откри, че гигантските криле плавно се люлеят и малко остава да се отчупят, но в този момент друсането изчезна, полето под крилете пропадна надолу и някакво меко, разслабващо усещане прониза Гай от главата до петите. Под бомбоносеца вече нямаше поле, нямаше гора: всъщност гората се беше превърнала в чернозелена четка, в огромно кърпено и прекърпвано одеало, бавно пълзящо назад. Тогава Гай разбра, че всъщност лети.
Изпълнен с възторг, той погледна Максим. Приятелят Мак седеше в небрежна поза, положил лявата си ръка върху подлакътника на креслото, а с дясната едва забележимо помръдваше най-големия и явно най- важен лост. Очите му бяха присвити, устните смръщени, сякаш си подсвиркваше. Да. Това беше велик човек. Велик и непостижим, „Навярно той може всичко — помисли си Гай. — Ето, управлява тази свръхсложна машина, която вижда за пръв път в живота си. Та това не е някакъв си танк или камион — самолет е това, легендарна машина, аз изобщо не знаех, че такива са се запазили… А той я управлява като играчка, сякаш цял живот само е летял из въздушните пространства. Направо не ми го побира умът: като че ли много неща той ги вижда за пръв път и въпреки всичко моментално се ориентира и прави точно това, което трябва. Пък и само с машините ли? Не само машините го признават за господар. Ако поиска и ротмистър Чачу ще се прегръща с него… Магьосника, дето те е страх да го гледаш, и той го признаваше за равен… Принц-херцогът, учен човек, главен хирург, аристократ, може да се каже, веднага почувствува в него нещо такова, висше… Такава машина му подари, довери му се… А пък аз исках да женя за него Рада. За какво му е тя? Мимолетно увлечение, нищо повече. На него да му дадеш някоя графиня или принцеса, да речем… А виж, с мен дружи… И ако поиска сега да се хвърля оттук — какво пък, много е възможно да се хвърля, защото това е Максим… Колко неща видях и научих благодарение на него, за цял живот не можеш да видиш и научиш толкова… И колко още ще науча и ще видя…“
Максим почувствува погледа, възторга, предаността му, обърна се към него и широко се усмихна, както
