едно време. И Гай с труд се удържа да не хване мощната мургава ръка и да се залепи за нея в благодарна целувка. „О, повелителю мой, защитнико мой, гордост моя, заповядвай ми, аз съм пред теб, тук съм, готов съм, хвърли ме в огъня, съедини ме с пламъка… Срещу хиляди врагове, срещу зинали гърла, срещу милиони куршуми… Къде са твоите врагове, къде? Къде са тези тъпи отвратителни хора в гадни черни мундири? Къде е злобното офицерче, което посмя да вдигне ръка срещу теб? О, мерзавецо черен, с нокти ще те разкъсам, гърлото ще ти прегриза… но не сега, не… Той ми заповядва нещо, моят повелител, нещо иска от мен… Мак, Мак, умолявам те, върни ми твоята усмивка, защо вече не се усмихваш? Да, да, аз съм глупав, не те разбирам, не те чувам, толкова силно реве твоята послушна машина… ах, ето каква била работата, массаракш, какъв съм идиот, шлемът, разбира се… Да, да, сега, аз разбирам, това е шлемофон, както в танковете… Слушам те, прекрасни! Заповядвай! Не, не искам да се опомня! Не, нищо не ми става, просто аз съм твой, аз искам да умра за теб, заповядай нещо… Да, да, аз ще мълча, ще си затворя устата… Това ще разкъса дробовете ми, но аз ще мълча, щом заповядваш… Кула ли? Каква кула? А, да, виждам я… Тези черни гадове, подли канибали, детеубийци, те са напъхали кули навсякъде, но ние ще пометем тия кули, ще минем с железни ботуши, ще стъпчем тия кули с огън в очите… Води, води своята послушна машина към тази гнусна кула… и дай ми бомба, ще скоча с бомбата и ще улуча, ще видиш! Бомба, дай ми бомба! В огъня! О!… О! О!!!“
Гай с усилие си пое въздух и дръпна яката на комбинезона си. В ушите му звънеше, всичко плуваше и се поклащаше пред очите. Светът беше в мъгла, но тя бързо се разсейваше, всички мускули го боляха, нещо неприятно дереше гърлото. После видя лицето на Максим — тъмно, мрачно, с някаква твърдост. Изплува и изчезна споменът за нещо сладостно, но кой знае защо му се прииска да застане мирно и да тракне с токове. Впрочем Гай разбираше, че това е неуместно, че Максим е сърдит.
— Нещо лошо ли направих? — попита виновно той и с опасение се огледа.
— Не ти, аз направих — отговори Максим. — Съвсем забравих за тази гадост.
— За кое?
Максим се върна в креслото си и сложи ръка върху лоста, и отново загледа напред.
— За кулите — каза той накрая.
— За кои кули?
— Завих прекалено много към север — каза Максим. Получихме лъчев удар.
Гай почувствува срам.
— Сигурно съм пял „Железните момчета“? — попита той.
— По-лошо. Нищо, занапред ще внимаваме.
С чувство за огромно неудобство Гай отвърна поглед; мъчително се напрягаше да си спомни какви ги е правил тук. Започна да гледа света долу. Не видя никаква кула, нито, разбира се, хангара, нито полето, от което излетяха. Долу пълзеше все същото парцалено одеало, виждаше се реката като мътно метално змийче изчезващо в неясната мъглица пред тях — там, където нагоре трябваше да се издига като стена морето… „Какви съм ги дрънкал? — мислеше Гай. — Сигурно е било нещо страхотно глупаво, щом Максим е толкова недоволен и разтревожен. Массаракш, да не би да са се върнали жандармските ми навици и аз някак да съм оскърбил Максим?… Къде е тая проклета кула? Добър случай да хвърлим бомба върху нея…“
Бомбоносецът изведнъж се разтресе. Гай си прехапа езика, а Максим хвана лоста с две ръце. Нещо не беше наред, нещо се бе случило… Гай разтревожен се огледа и с облекчение откри, че крилото си е на мястото и витлата се въртят. Тогава погледна нагоре. В белезникавото небе бавно се разплуваха някакви въгленочерни петна. Като капки туш във вода.
— Какво е това?
— Не знам — отвърна Максим. — Странна работа… — той произнесе две непознати думи, после със запъване каза — атака на… небесни камъни. Глупости, не е възможно. Вероятността е нула цяло, нула нула… Аз какво, да не би да ги привличам?
Той отново произнесе непознати думи и замълча. Гай искаше да попита какво е това „небесни камъни“, но в този момент с ъгълчето на окото си забеляза някакво странно движение вдясно долу. Вгледа се. Над мръснозеленото одеало бавно се надуваше нещо тежко и жълтеникаво. Той не можа веднага да разбере, че това е дим. После в недрата на облака нещо проблясна, нагоре се плъзна дълго черно тяло, и в същия момент хоризонтът страшно се наклони и се изправи като стена; Гай се вкопчи в подлакътниците. Автоматът падна от коленете му и се плъзна по пода.
— Массаракш! — изсъска в слушалките гласът на Максим. — Ето какво било това! Ах, че съм глупак.
Хоризонтът отново се изравни. Гай потърси с поглед жълтия облак дим, не го намери, загледа напред и изведнъж видя право по курса как над гората се издига фонтан разноцветни пръски, отново като хълм се изду жълтеникав облак, блесна огън, дълго черно тяло отново бавно се издигна в небето и изведнъж се пръсна в ослепително бяло кълбо. Гай закри очите си с ръце. Бялото кълбо бързо помръкна, наля се с чернилка и се разплу като гигантско петно. Подът отново започна да пропада, Гай широко отвори уста, мъчеше се да поеме въздух, за секунда му се стори, че стомахът му ще изскочи навън. В кабината стана тъмно, разкъсаният черен дим се плъзна срещу тях и встрани, хоризонтът отново се наклони, гората сега беше съвсем близко вляво. Гай стисна очи и се сви в очакване на удар, болка, гибел — не стигаше въздух, всичко наоколо се тресеше и потръпваше.
— Массаракш… — съскаше гласът на Максим в слушалките. — Трийсет и три пъти массаракш…
И в този момент нещо кратко и яростно изтрещя по стената до тях, сякаш някой стреляше с картечница от упор, твърда ледена струя шибна лицето, отнесе шлема, Гай се сви, закривайки главата си от рева на насрещния вятър.
„Край“ — мислеше той. „Стрелят по нас“ — мислеше той.
„Сега ще ни свалят и ние ще изгорим“ — мислеше той…
Но нищо не ставаше. Бомбоносецът се разтресе още няколко пъти, още няколко пъти пропадна в някакви ями и отново изплува, после ревът на моторите изведнъж замлъкна и настъпи страшна тишина, пълна със съскащия вой на вятъра, нахлуващ през пробойните.
Гай почака малко, внимателно повдигна глава, като се стараеше да не подлага лицето си на ледените струи. Максим беше тук. Седеше в напрегната поза, хванал лоста с две ръце, и поглеждаше ту приборите, ту напред. Мускулите под кафявата кожа се бяха издули. Бомбоносецът летеше някак странно — с неестествено вирната носова част. Моторите не работеха. Гай погледна крилото и замря.
Крилото гореше.
— Пожар! — закрещя той и се опита да скочи. Коланите не го пуснаха.
— Седи спокойно — каза през зъби Максим, без да се обръща.
Гай се овладя и загледа напред. Бомбоносецът летеше съвсем ниско. Бързата смяна на черни и зелени петна заслепяваше очите. А пред тях вече се надигаше блеещата стоманеносива повърхност на морето.
„Ще се разбием, по дяволите — помисли Гай със запиращо сърце. — Проклет да е принц-херцогът, с проклетия си бомбоносец, огризка от империята, щяхме сега да си вървим спокойничко и без проблеми, а сега ето на, ще изгорим, или ако не изгорим, ще се разбием, или ако не се разбием, ще се удавим… На Максим какво му е, той ще си възкръсне, а с мен е свършено… Не искам.“
— Не се дърпай — каза Максим. — Дръж се здраво… Сега…
Гората долу отведнъж свърши. Гай видя носещата се право срещу него вълниста стоманеносива повърхност и затвори очи…
Удар. Пращене. Ужасно съскане. Отново удар. И още един. Всичко отива по дяволите, всичко загива, край на всичко… Гай крещи от ужас. Някаква огромна сила го подхваща и се мъчи да го изтръгне с корен от креслото заедно с коланите, заедно с всички вътрешности… разочаровано го запраща обратно, наоколо всичко пращи и се чупи, вони на изгоряло и пръска с възтопла вода. После затихва. В тишината се чува плисък и ромолене. Нещо съска и пропуква, подът бавно се залюлява. Май че вече може да отвори очи и да види как е там, на оня свят…
Гай отвори очи и вадя Максим, който, надвесен над него, разкопчаваше коланите му.
— Можеш ли да плуваш?
„Аха, значи сме живи.“
— Мога.
