отговор Максим извика:
— Всичко е наред, стой си на мястото!
Часовият също не чу нищо, но лицето му изрази удовлетворение. След като пропусна танка, той отново излезе на средата на шосето и застана в предишната поза. Беше ясно, че всичко се е разминало.
Максим обърна глава и видя отблизо онова, което висеше от гредата. Гледа го секунда, после бързо приседна, стисна клепачи и без всякаква нужда хвана лостовете. „Не биваше да гледам. Кой дявол ме караше да се обръщам, щях да си пътувам и сега и нищо нямаше да знам…“ — Той се застави да отвори очи. „Не — помисли си, — трябва да гледам. Да привиквам трябва. И да узнавам повече. Няма защо да крия от себе си. Нямам право, щом съм се заел с такава работа. Сигурно беше мутант, смъртта не може да осакати човека до такава степен. Животът осакатява. Той ще осакати и мен, и няма къде да се дяна, и не трябва да се съпротивлявам, трябва да свиквам. Може би пред мен има стотици километри пътища с бесилки от двете страни…“
Когато отново се подаде от люка и огледа пътя, вече не се виждаше нито заставата, нито самотната бесилка край пътя. Колко хубаво щеше да е, ако сега си отиваше в къщи… Пристигнеш, събудиш се, измиеш се, после разкажеш страшния сън за Обитаемия остров… Той искаше да си представи Земята, но нищо не излезе, беше странно да си мисли за това, че някъде има чисти весели градове, много хора, добри и умни, и всички си доверяват един на друг… „Ти си търсеше работа — каза си той. — Ето, сега имаш работа — трудна и мръсна, но едва ли някъде ще намериш друга толкова важна работа…“
Напред по шосето се показа някакъв механизъм, бавно пълзящ в същата посока — на юг. Беше малък верижен трактор, влачещ зад себе си ремарке с металическа решетеста подпора. В откритата кабина седеше човек с кариран комбинезон и пушеше лула; той равнодушно огледа танка, Максим, и обърна глава. „Каква е тая подпора? — помисли си Максим. — Познати очертания…“ После изведнъж съобрази, че това е секция от кула. „Сега да взема да я блъсна в канавката, че да мина два-три пъти отгоре й…“ Той се огледа и изразът на лицето му явно никак не се хареса на тракториста — той изведнъж спря машината и стъпи на веригата, сякаш се готвеше да побегне. Максим се обърна напред.
След десетина минути той видя втората застава. Това беше аванпостът на огромната армия карирани роби, а може би не роби, а най-свободните в страната хора. Две временни бараки с блестящи цинкови покриви, нисък изкуствен хълм, на който стърчеше сив нисък капонир с черни прорези-амбразури. Над капонира вече се издигаха първите секции на кула, около хълма стояха автокранове, трактори, търкаляха се безредно железни подпори. Гората на няколкостотин метра вдясно и вляво от шосето беше унищожена, на откритото пространство тук и там работеха хора с карирани дрехи. Зад къщичките се виждаше дълга ниска барака. Пред нея бяха простряни на въжета сиви парцали. Малко по-далеч от шосето стърчеше дървена куличка с площадка, по която се разхождаше часови със сива униформа и дълбока каска, а до него стоеше картечница на тринога. Под кулата се тълпяха други войници; изглеждаха като хора, изнемогващи от комари и скука. Всички пушеха.
„Е, тук също ще мина без премеждия — помисли си Максим — тук е краят на света и никой от никого не се интересува.“
Но той грешеше. Войниците престанаха да отпъждат комарите и загледаха танка. После един от тях, мършав и много приличащ на някого, оправи каската на главата си, излезе на средата на шосето и вдигна ръка. „Ти напразно така… — със съжаление помисли Максим. — Аз съм решил, че ще мина оттук и ще мина.“ Той слезе долу при лостовете, настани се по-удобно и сложи крак върху педала на ускорителя. Войникът на шосето продължаваше да стои с вдигната ръка. „Сега ще дам газ — помисли си Максим — ще изреве както трябва и тоя ще отскочи… А ако не отскочи — помисли той с внезапно ожесточение, — какво пък, на война като на война…“
И изведнъж позна тоя войник. Пред него беше Гай — отслабнал, посърнал, брадясал, в широк войнишки комбинезон.
— Гай — прошепна Максим. — Приятелю… Какво да правя сега?
Той свали крак от педала, изключи амбриажа, танкът забави ход и спря. Гай отпусна ръка и без бързане тръгна насреща. И тогава Максим дори се засмя от радост. Всичко се получаваше чудесно. Той отново включи амбриажа и се приготви.
— Ей! — с началнически тон крясна Гай и почука с приклад по бронята. — Кой си ти, бе?
Максим мълчеше и тихичко се смееше.
— Има ли там някой? — в гласа на Гай се появи неувереност.
После подкованите му токове загърмяха по бронята, левият люк се разтвори и Гай надникна в отсека. Видял Максим, той отвори уста и в този момент Максим го хвана за комбинезона, дръпна го към себе си, повали го върху клоните под краката си и го притисна. Танкът страшно зарева и се понесе напред. „Да не разбия мотора“ — помисли Максим. Гай се дърпаше и мяташе, каската му се смъкна върху лицето му, той не виждаше нищо и риташе, слепешком, мъчейки се да измъкне изпод себе си автомата. Отсекът изведнъж се изпълни с грохот и дрънчене — очевидно по танка отзад стреляха автомати и картечници. Това беше безопасно, но неприятно и Максим с нетърпение следеше как се приближава стената на дърветата, все по- близо… близо… Първите храсти… Някакъв кариран отскочи… И ето, наоколо е гора, куршумите вече не удрят по бронята, шосето е свободно на стотици километри напред.
Гай най-после успя да измъкне автомата, но Максим му смъкна каската и видя потното озъбено лице; засмя се, когато яростта, ужасът и жаждата за убийство върху това лице се смениха с израз отначало на объркване, после изумление и накрая радост. Гай помръдна устни — изглежда искаше да каже „массаракш“. Максим остави лостовете, дръпна към себе си своя мокър, мършав, брадясал приятел, прегърна го, притисна го до себе си, после го пусна и, хванал раменете му, каза:
— Гай, приятелю, толкова се радвам!
Решително нищо не се чуваше. Максим погледна през обзорния процеп: шосето беше все така право, затова той отново фиксира газта и излезе горе, като измъкна подир себе си Гай.
— Массаракш! — каза Гай. — Пак ти!
— Не се ли радваш? Аз ужасно се радвам!
Максим едва сега разбра колко не му се е искало да пътува на Юг сам.
— Какво значи това? — извика Гай. Първата му радост беше минала, той с безпокойство се оглеждаше наоколо. — Накъде! Защо!?
— На Юг! — извика Максим. — До гуша ми дойде твоята гостоприемна родина!
— Бягство?
— Да!
— Ти си полудял! На теб ти подариха живота!
— Кой ми е подарил живота? Животът е мой, принадлежи на мен!
Беше трудно да се разговаря, трябваше да се вика и някак неволно вместо дружески разговор се получаваше караница. Максим скочи в люка и намали газта. Танкът тръгна по-бавно, вече не ревеше и не дрънчеше толкова силно. Когато Максим се измъкна обратно, Гай седеше нацупен и решителен.
— Аз съм длъжен да те върна — обяви той.
— А аз съм длъжен да те измъкна оттук — обяви Максим.
— Не разбирам. Ти съвсем си полудял. Оттук е невъзможно да се избяга. Трябва да се върнем… Массаракш, ти пък не можеш да се върнеш, ще те разстрелят… А на Юг ще ни изядат… Вдън земя да потънеш с твоите лудости! Кой ли дявол ме свърза с теб!
— Почакай, не викай толкова — каза Максим. — Дай да ти обясня…
— Не желая да слушам каквото и да е! Спри машината…
— Ама почакай, малко! — уговаряше го Максим. — Дай ще ти разкажа…
Но Гай не желаеше да му разказват. Гай настояваше тази незаконно похитена машина да бъде спряна и върната обратно в зоната. Два, три, четири пъти нарече Максим „говедо“. Вопълът „массаракш!“ заглушаваше мотора. Положението, массаракш, е ужасно! Положението е безизходно, массаракш! Пред нас, массаракш, е сигурна смърт. Зад нас, массаракш, също. Максим винаги е бил тъпак и психопат, массаракш, но последната му постъпка, массаракш, май наистина ще е последна, массаракш и массаракш…
Максим не го прекъсваше. Той изведнъж съобрази, че полето на последната кула очевидно свършва някъде тук, и най-вероятно е вече да е свършило; последната застава би трябвало да се намира на самата граница на полето… Нека се накрещи момчето, на Обитаемия остров думите нищо не значат… „Ругай, ругай,
