особености бяха невъзприемчиви към излъчването. Наричаха ги „дегенерати“. Постоянното поле изобщо не им действуваше, а лъчевите удари им причиняваха само непоносими болки. Дегенератите бяха сравнително малко, някъде около един процент, но те бяха единствените бодърствуващи хора в това царство от лунатици. Само те запазваха способността да оценяват трезво обстановката, да възприемат света такъв, какъвто е, да го изменят, да го управляват. И най-гнусното беше това, че именно те осигуряваха на обществото неговия управляващ елит, наречен Огненосни Творци. Всички Огненосни Творци бяха дегенерати, но далеч не всички дегенерати бяха Огненосни Творци. И онези, които не бяха успели да влязат в елита, или не бяха поискали, или не знаеха, че съществува такъв елит, биваха обявявани за врагове на държавата и с тях постъпваха по съответния начин.
Максим чувствуваше такова отчаяние, сякаш бе открил, че неговият Обитаем остров в действителност е населен не с хора, а с кукли. Огромният апарат на хитлеристката пропаганда беше нищо в сравнение със системата от лъчеви кули. Радиото е можело да не се включва, речите на Гьобелс е можело да не се слушат, вестниците е можело да не се четат. Но от полето нямаше избавление. Нищо подобно не беше имало в историята на земното човечество. Не можеше да се разчита на опита на Земята. И нямаше на какво да се надяват. Планът на Зеф за превземане на някакъв що-годе значителен район изглеждаше проста авантюра. Пред тях беше огромна машина, прекалено проста и прекалено огромна, за да могат да се надяват да я разрушат със собствени сили. Нямаше в страната сила, способна да освободи огромния народ, който нямаше и представа, че не е свободен, който, според израза на Вепър, беше „изпаднал от хода на историята“. Тази машина беше неуязвима отвътре и устойчива към всякакви малки смущения. При частично разрушаване незабавно се самовъзстановяваше. При раздразнение тя незабавно и по един и същ начин реагираше, без да се безпокои за съдбата на отделните си елементи. Единствена надежда даваше мисълта, че машината има Център, пулт за управление, мозък. Теоретически този Център можеше да бъде разрушен и тогава машината щеше да замре в състояние на неустойчиво равновесие, да настъпи момент, когато можеше да бъде направен опит да се тръгне по други релси, светът да бъде върнат в релсите на историята. Но местоположението на Центъра се пазеше в дълбока тайна, пък и кой ще го разрушава? Това не ти е нападение срещу кула. Това е операция, изискваща огромни средства и — преди всичко — армии от хора, невъзприемчиви към излъчването. Или прости, леснодостъпни защитни средства. Но нямаше и не се предвиждаше нищо подобно. Няколко стотин хиляди дегенерати бяха раздробени, разделени, преследвани, много от тях въобще се отнасяха към категорията на така наречените легални, но дори и да имаше начин да бъдат обединени и въоръжени, тази мъничка армия Огненосните Творци биха унищожили, просто изпращайки срещу нея самоходни излъчватели.
Зеф отдавна беше замълчал, а Максим все седеше с отпусната глава, ровейки с някаква пръчка черната суха пръст. Зеф се изкашля и неловко каза:
— Да, приятелче. Ето как всъщност стоят нещата.
Изглежда, той вече съжаляваше, че е разказал как всъщност стоят нещата.
— На какво се надявате тогава? — произнесе Максим.
Зеф и Вепър мълчаха. Максим вдигна глава, видя лицата им и прошепна:
— Прощавайте… аз… такова… Прощавайте.
— Ние трябва да се борим — с равен глас произнесе Вепър. — Ние се борим и ще се борим. Зеф ви съобщи една от стратегиите на щаба. Съществуват и други, също толкова уязвими за критика и практически досега неизпробвани… Разбирате ли, всичко при нас сега е в период на формиране. Зряла теория на борбата не може да се създаде така отведнъж, на празно място…
— Кажете — бавно произнесе Максим, — това излъчване… еднакво ли действува върху всички народи от вашия свят?
Вепър и Зеф се спогледаха.
— Не разбирам — каза Вепър.
— Имам пред вид ето какво. Има ли някъде народ, в който да се намерят поне няколко хиляди души като мен?
— Едва ли — каза Зеф. — Освен може би при тия… мутантите… Массаракш, не се обиждай, Мак, но ти си явен мутант… Щастлива мутация, шанс едно на милион…
— Аз не се обиждам — каза Максим. — Мутантите значи… Те са нататък, из горите, нали?
— Да — отговори Вепър. Гледаше втренчено Максим.
— А какво всъщност има там? — попита Максим.
— Гора, после пустиня…
— И мутанти?
— Да, полузверове. Диваци-психопати… Слушайте, Мак, оставете тая работа.
— Виждали ли сте ги някога?
— Виждал съм само мъртви — каза Вепър. — Тях понякога ги ловят в гората и ги бесят пред бараките за повдигане на духа.
— За какво?
— За шията! — крясна Зеф. — Глупак! Това са зверове! Те са неизлечими и по-опасни от всеки звяр! Нали съм ги виждал, ти такива неща не си и сънувал…
— А защо разширяват натам мрежата от кули? Да ги опитомят ли искат?
— Оставете, Мак — каза Вепър. — Безнадеждно е. Те ни ненавиждат… А впрочем, правете каквото искате. Ние никого не държим насила.
Настъпи мълчание. После някъде далеч зад гърбовете им се разнесе познато дрънчащо ръмжене. Зеф се приповдигна.
— Балиста… — замислено каза той. — Да взема да я убия? Това е близо, осемнайсети квадрат… Не, утре.
Максим изведнъж се реши:
— Аз ще се заема с нея. Вървете, ще ви догоня.
Зеф със съмнение го погледна.
— Ще се оправиш ли? Току виж-си гръмнал…
— Мак — каза едноръкият, — помислете!
Зеф, който гледаше Максим, изведнъж се ухили.
— Ето значи за какво ти трябвал танк! Хитро момче! Не-е, не можеш ме излъга. Добре де, върви, вечерята ти ще я запазя. Като се откажеш — идвай… Да, имай предвид, много от самоходните са минирани, рови се там внимателно… Хайде, Вепър. Той ще ни догони.
Вепър искаше да каже още нещо, но Максим вече беше станал и крачеше към просеката. Не искаше повече да разговаря. Вървеше бързо, без да се обръща, хванал гранатохвъргачката под мишница. Сега, когато решението беше взето, той чувствуваше облекчение, предстоящата работа зависеше само от неговото умение и ловкост.
Глава четиринадесета
Малко преди разсъмване Максим изкара самоходната балиста на шосето и я обърна към юг. Можеше направо да тръгва, но той излезе от отсека за управление, скочи на разкъртения бетон и приседна на ръба на канавката, като бършеше с трева изцапаните си ръце. Ръждивата грамада мирно гъргореше, вирнала към мътното небе острия връх на ракетата.
Той беше работил цяла нощ, но не чувствуваше умора. Аборигените строяха здраво, машината се оказа в прилично състояние. Никакви мини, разбира се, нямаше, затова пък имаше ръчно управление. Ако някой се беше взривявал на такива машини, това бе ставало или поради износеност на конструкцията, или поради пълно техническо невежество. Реакторът наистина даваше не повече от двадесет процента мощност, ходовата част се оказа доста износена, но Максим беше доволен — вчера той дори и на толкова не се надяваше.
Беше около шест сутринта, съвсем се съмна. Обикновено по това време каторжниците биваха строявани в карирани колони, набързо нахранени и подгонени на работа. Отсъствието на Максим, разбира се, вече беше забелязано и напълно възможно беше да са го записали като беглец; впрочем, може би Зеф е измислил някакво обяснение — изкълчил си е крака, ранен или нещо от тоя сорт.
