В гората стана тихо. „Кучетата“, които цяла нощ си подвикваха, мирясаха, сигурно се бяха скрили в подземието и се хилеха там, потривайки лапи, спомняха си как са наплашили вчера двуногите… С тези „кучета“ ще трябва да се заема както трябва, но засега се налага да ги оставим в тила. Интересно, възприемат ли те излъчването или не? Странни същества… През нощта, докато той се ровеше в мотора, двама през цялото време стърчаха зад храстите, тихомълком го наблюдаваха, а после дойде трети и се изкатери на едно дърво, за да вижда по-добре. Максим се показа от люка, махна му с ръка, а после на шега възпроизведе доколкото можа четирисричната дума, която вчера скандираше хорът. Оня на дървото страшно се разсърди, засвятка с очи, настръхна с цялата си козина и започна да крещи някакви гърлени оскърбления. Двамата в храстите изглежда бяха шокирани от това, защото си отидоха и повече не се върнаха. А третият дълго още не слезе и все не можеше да се успокои: съскаше, плюеше, правеше се, че атакува, зъбеше се с редки бели резци. Махна се чак сутринта, когато разбра, че Максим няма намерение да влезе в честен бой… Едва ли са разумни в човешки смисъл, но все пак са същества интересни и навярно са организирана сила, щом са успели да изпъдят от крепостта военния гарнизон начело с принц-херцога… Колко малко информация има тук, само слухове и легенди… Да можеше сега да се измие, целия се изплеска с ръжда, пък и реакторът тече, цялата кожа гори от радиацията. Ако Зеф и едноръкият се съгласят да пътуват, трябва реакторът да се закрие с три-четири плочи от бордовата броня…
Далеч в гората нещо избухна, откънтя ехото — сапьорите-смъртници започваха работния си ден. Безсмислица, безсмислица… Отново нещо избухна, затрака картечница, трака дълго, после утихна. Стана съвсем светло, денят обещаваше да бъде ясен, по небето нямаше облаци, беше равномерно бяло като светещо мляко. Бетонът на шосето блестеше, покрит с роса, само около танка нямаше роса — бронята излъчваше нездрава топлина.
После от храстите, настъпващи към пътя, излязоха Зеф и Вепър, видяха танка и ускориха крачка. Максим стана и тръгна към тях.
— Жив! — каза Зеф вместо поздрав. — Така и предполагах. Твоята каша, братле, такова… нямаше в какво да я нося, де. А хляб ти донесох, лапай.
— Благодаря — каза Максим и взе краешника. Вепър стоеше облегнат на минотърсача и го гледаше.
— Лапай и се изпарявай — каза Зеф. — Там дойдоха за теб, братле.
— Кой? — попита Максим и престана да дъвче.
— Е, не ни се представи. Дангалак такъв, целият в копчета. Крещеше така, че цялата гора го чу — защо те нямало, демек. Без малко да ме застреля… А аз само му се пуля и докладвам — тъй и тъй, значи, загина на минното поле, тялото не е намерено…
Той обиколи около танка, каза: „Ама че боклук…“ седна до шосето и започна да си свива цигара.
— Странно — каза Максим и замислено отхапа от краищника — Защо? На допълнително следствие?
— Може би това е Фанк? — тихо попита Вепър.
— Фанк? Среден на ръст, с квадратно лице, кожата му се лющи…
— Къде ти! — каза Зеф. — Тоя беше такава яка върлина, пъпчив, глупак на глупаците. — Легион, с една дума.
— Не е Фанк.
— Може би по заповед на Фанк? — попита Вепър.
Максим сви рамене и лапна последната коричка.
— Не знам. Преди мислех, че Фанк има нещо общо със съпротивата, а сега просто не знам какво да мисля.
— Тогава по-добре ще е наистина да заминете — продума Вепър. — Макар че, да ви кажа честно, не знам кое е по-добре — мутантите или тоя жандармерист…
— Добре де, нека върви — каза Зеф. — Като свързочник за теб явно няма да работи, а така поне ще донесе някаква информация… ако остане жив.
— Вие няма да тръгнете с мен, разбира се — утвърдително каза Максим.
Вепър поклати глава:
— Не. Желая ви успех.
— Тая ракета я хвърли — посъветва го Зеф. — Че ще вземеш да гръмнеш някъде с нея. И ето какво. По пътя ще минеш две застави. Ще ги минеш леко, само не спирай. Те са основно срещу заплахи от юг. А виж, после ще бъде лошо. Ужасна радиация, нищо за плюскане, мутанти, а по-нататък — пустиня, безводие.
— Благодаря — каза Максим. — Довиждане.
Той скочи на веригата, отвори люка и се промъкна в горещия полумрак. Вече беше сложил ръце върху лостовете, когато си спомни, че е останал още един въпрос. Подаде се навън:
— Слушайте, защо истинското предназначение на кулите е скрито от редовите членове на съпротивата?
Зеф се намръщи и плю, а Вепър тъжно каза:
— Защото мнозинството в щаба се надяват някога да вземат властта и да използуват кулите по същия начин, но с други цели.
— Какви други? — попита Максим.
Няколко секунди се гледаха в очите. Зеф, обърнал гръб, старателно си свиваше цигара. После Максим каза:
— Пожелавам ви да останете живи.
И се върна при лостовете.
Танкът загърмя, задрънча, изпращя с вериги и тръгна напред.
Да се управлява машината беше трудно. Нямаше седалка за водач, а купчината трева и клони, която Максим нахвърля през нощта, бързо се разпадаше. Обзорът беше лош, не можеше да се набере добра скорост — при тридесет километра в час нещо в мотора започваше да гърми, да се задавя, маслото гореше. Наистина проходимостта на този атомен изрод все още бе прекрасна. Има ли път, няма ли — беше му все едно, изобщо не забелязваше храстите и малките ями, смилаше повалените дървета на стърготини. С лекота тъпчеше младите дръвчета, прорасли през пукнатините на бетона, а над дълбоките и пълни с черна вода ями пропълзяваше и дори като че ли пръхтеше от удоволствие. И прекрасно следваше курса, дори беше трудно да го обърнеш.
Шосето беше доста право, в отсека — мръсно и душно; в края на краищата Максим фиксира лоста за газта и удобно се настани на ръба на люка под решетестия жлеб на ракетната стойка. Танкът препускаше напред, сякаш именно това беше истинският му курс, зададен от древната програма. В него имаше нещо простовато и самодоволно: Максим, който обичаше машините, дори го потупа по бронята в знак на одобрение.
Можеше да се живее. Отляво и отдясно гората пълзеше назад, моторът равномерно клокочеше, радиацията тук горе почти не се чувствуваше, ветрецът беше сравнително чист и приятно охлаждаше горящата кожа. Максим вдигна глава и погледна люлеещия се нос на ракетата. Нея май наистина щеше да е добре да изхвърли. Нямаше да избухне, наистина, отдавна беше „изгнила“ — той я изследва още през нощта — но тежеше сигурно към десет тона, какъв е смисълът да я мъкне със себе си? Танкът си пълзеше напред, а Максим запълзя по жлеба, търсейки механизмът за закрепване. Намери го, но всичко беше ръждясало, трябваше да се потруди доста, през това време танкът на два пъти излизаше по пътя на завоите и започваше с гневен вой да изкъртва дърветата, Максим бе принуден бързо да слиза при лостовете, да успокоява железния глупак и отново да го извежда на пътя. Но в края на краищата механизмът задействува, ракетата тежко се залюля, грохна на пътя и бавно се търколи в канавката. Танкът подскочи и тръгна по- леко, и в този момент Максим видя първата застава.
На края на гората стояха две големи палатки и автофургон, димеше полева кухня. Двама голи до кръста легионери се миеха — единият поливаше на другия с манерка. По средата на пътя стоеше часовой с черно наметало и гледаше танка, а вдясно стърчаха два стълба, съединени с греда, от която висеше нещо дълго и бяло, почти докосвайки земята. Максим влезе в отсека, за да не се вижда карираният му комбинезон, и подаде главата си навън. Полуголите легионери престанаха да се мият и също загледаха танка. Чули дрънченето на веригите, от палатките и фургона излязоха още няколко души, един от които с офицерски мундир. Бяха много учудени, но не разтревожени; офицерът посочи танка, каза нещо и всички се засмяха. Когато Максим се изравни с часовия, последният му викна нещо, което не се чуваше през шума на мотора; в
