Зеф млъкна. В коридора закънтя гърлен възглас, многократно се отрази от стените и затихна. И веднага някъде отдалеч се отзова друг такъв глас. Това бяха много познати звуци, но Максим не можеше да си спомни къде ги е чувал.
— Ето значи кой викал нощем! — каза Зеф. — А ние мислехме, че са птици…
— Странен вик.
— За странен — не знам — възрази Зеф, — ама е страшничък. Нощем, като се развикат из цялата гора, душата ще ти избяга в петите. Що приказки се разправят за тия викове… Имаше тук един рецидивист, хвалеше се, че знаел уж този език. Превеждаше.
— И какво превеждаше?
— А, глупости. Че какъв език е това?
— А този рецидивист къде е?
— Изчезна безследно — каза Зеф. — Той беше строител, а групата им се заблуди в гората…
Свиха наляво. Далеч пред тях се появи мътно и бледо петно светлина. Зеф угаси фенерчето и го пъхна в джоба си. Сега той вървеше напред, така че, когато спря рязко, Максим едва не се блъсна в него.
— Массаракш — промърмори Зеф. На пода напреки на коридора лежеше човешки скелет.
Зеф свали гранатохвъргачката и се огледа.
— Това преди го нямаше — произнесе той.
— Да — каза Максим, — сложили са го току-що.
Зад тях, в дълбочината на подземието, изведнъж изригна цял хор от гърлени протяжни вопли. Те се смесваха с ехото; изглеждаше, като че ли хиляди гърла вият в хор, сякаш скандираха някаква странна дума от четири срички. Максим почувствува подигравка, предизвикателство, насмешка. После хорът млъкна също така внезапно, както беше започнал. Зеф шумно си пое въздух и отпусна гранатохвъргачката. Максим отново погледна скелета.
— Според мен това е намек.
— И според мен — изръмжа Зеф. — Да се махаме по-бързо.
Те бързо стигнаха до дупката в тавана, качиха се върху купчината пръст и видяха над себе си разтревоженото лице на Вепър. Той лежеше по очи на ръба на дупката, спуснал вътре въже с примка.
— Какво става при вас? — попита той. — Вие ли викахте?
— Сега ще разправяме — каза Зеф. — Закрепил ли си въжето?
Те се изкатериха горе. Зеф сви за себе си и за едноръкия цигари, запали своята и известно време мълча, изглежда мъчейки се да си обясни видяното.
— Добре — каза накрая. — Накратко ето какво беше. Това е Крепостта. Там има пултове, компютър и други подобни. Всичко е в плачевно състояние, но енергия има и ние ще извлечем полза от това. Трябва само да намерим хора, които разбират… По-нататък… — той смукна от цигарата, широко отвори уста и пусна кълбо дим като развалена газохвъргачка. — По-нататък, съдейки по всичко, там живеят кучета. Помниш ли, аз ти разправях — такива едни, с огромни глави. Те викаха… А ако се замислиш, може и да не са били те, защото, виждаш ли… Как да ти кажа… Докато с Мак се разкарвахме вътре, някой сложи в коридора човешки скелет. Това е.
Едноръкият погледна първо него, после Максим.
— Може да са били мутанти? — попита той.
— Възможно е — каза Зеф. — Аз изобщо никого не видях, а Мак твърди, че е видял кучетата… но не с очи. Че с какво ги видя бе, Мак?
— И с очи ги видях — каза Максим. — И искам да добавя между другото, че там няма никой освен тия ваши кучета. Щях да знам. И тия ваши кучета не са това, което си мислите. Не са животни.
Вепър не каза нищо. Стана, нави въжето, окачи го на колана си и отново седна до Зеф.
— Дявол знае — промърмори Зеф, — може и да не са животни… Тук всичко е възможно. На Юг сме…
— А може би именно тези кучета са мутантите? — попита Максим.
— Не — каза Зеф. — Мутантите са просто много уродливи хора. И са деца на обикновени хора. Мутанти… Ти изобщо знаеш ли какво е това?
— Знам — каза Максим. — Но целият въпрос е колко далеч е могла да отиде мутацията.
Известно време всички мълчаха и размишляваха. После Зеф каза:
— Е, щом си такъв образован, стига бърборене. Стани! — той се изправи. — Малко остана, но времето не чака. А ми се плюска… — той намигна на Максим — направо патологично. Знаеш ли какво значи „патологично“?
Оставаше да разчистят само югозападната четвърт на квадрата, но никой не се зае с това. Преди време тук навярно беше експлодирало нещо много мощно. От старата гора бяха останали само полуизгнили рухнали стволове и обгорели пънове, срязани като с бръснач, а на тяхно място вече се надигаше рядка млада горичка. Почвата беше почерняла, овъглена и размесена с разпратена ръжда. Никаква техника не би могла да оцелее след такъв взрив и Максим разбра, че не за работа ги е довел тук Зеф.
От храсталака се подаде небръснат човек с мръсен арестантски комбинезон. Максим го позна: беше първият срещнат от него абориген, партньорът на Зеф, вместилището на мировата скръб.
— Почакайте — каза Вепър, — аз ще поговоря с него.
Зеф заповяда на Максим да седне там, където е застанал. Той също седна и започна да се преобува, като си тананикаше углавния романс „Аз момче съм храбро, знае ме махлата“. Вепър се приближи до „вместилището на скръбта“ и двамата, след като се скриха в храстите, започнаха шепнешком да разговарят. Максим ги чуваше прекрасно, но нищо не разбираше, защото говореха на някакъв жаргон; разпозна само повторената няколко пъти дума „поща“. Скоро престана да се вслушва. Чувствуваше се уморен, мръсен: днес отново бе имал прекалено много безсмислена работа, прекалено много беше вдишвал разни гадости, прекалено много рентгени беше получил. И отново за този ден не можа да направи нищо истинско, нищо нужно; никак не му се връщаше в бараките.
После „вместилището на скръбта“ изчезна, Вепър се върна, седна на един пън срещу Максим и каза:
— Е, хайде да си поговорим?
— Всичко в ред ли е? — запита Зеф.
— Да.
— Нали ти казах — произнесе Зеф, докато разглеждаше срещу светлината пробитата си подметка — аз имам нюх за такива като него.
— И така, Мак — каза Вепър, — ние ви проверихме, доколкото това е възможно при нашето положение. Генерала гарантира за вас. От днес ще се подчинявате на мен.
— Много се радвам — криво се усмихна Мак. Искаше му се да каже: „За вас пред мен Генерала не е гарантирал“, но само добави: — Слушам ви.
— Генерала съобщава, че не се страхувате нито от радиацията, нито от излъчвателите. Вярно ли е?
— Да.
— Значи вие можете всеки момент да преплувате Синята Змия и това няма да ви навреди?
— Вече ви казах, че мога още сега да избягам оттук.
— На нас не ни е нужно да бягате… Значи, както разбирам, патрулните коли също не са страшни за вас?
— За самоходните излъчватели ли говорите? Не, не са.
— Много добре — каза Вепър. — Тогава задачата ви в близко време се определя изцяло. Ще бъдете свързочник. Когато ви заповядам, ще преплувате реката и ще изпратите от най-близкото пощенско отделение телеграмите, които ще ви дам. Разбрахте ли?
— Това разбирам — бавно каза Максим. — Не разбирам друго…
Вепър го гледаше, без да мига — сух, жилав, осакатен старец, студен и безпощаден боец, боец още от пелени, страшно и възхитително създание на свят, в който ценността на човешкия живот е нулева; човек, който не познава нищо освен борбата, няма нищо освен нея, отричащ всичко, освен нея. И в неговите внимателни присвити очи Максим четеше съдбата си за близките няколко години.
— Кажете.
