— Нищо не разбрах — каза Роман. — Дайте да го прочета сам.
Редкин му даде бележника си и му поясни:
— Това е Кристофер Лог. От английски.
— Чудесни стихове — каза Роман.
Магнус Фьодорович въздъхна.
— Едни казват едно, други друго.
— Тежко — казах аз със съчувствие.
— Нали? Как да ги свърже човек тези неща? Да чуеш песен на девойка, и то не каква да е песен, а девойката да бъде млада, да се намира извън неговия път, отгоре пък на това, след като го е питала за пътя… Нима може така? Нима такива неща се алгоритмизират?
— Едва ли — казах аз. — Аз не бих се заел.
— Виждате ли! — подхвана Магнус Фьодорович. — А вие при нас завеждате изчислителния център! Кой тогава ще го направи?
— А може би то изобщо не съществува? — каза Роман с глас на кинопровокатор.
— Кое?
— Щастието.
Магнус Фьодорович вединага се засегна.
— Как да го няма — с достойнство каза той, — когато аз самият много пъти съм го изпитвал?
— Като сменяте пени с шилинг? — попита Роман.
Магнус Фьодорович се засегна още повече и дръпна от него бележника.
— Още сте млад… — започна той.
Но в този момент се чу трясък, пукот, блесна пламък и замириса на сяра. По средата на приемната се появи Мерлин.
Магнус Фьодорович побягна от изненада към прозореца, каза: „Тфу да ви!“ — и избяга навън.
— Good God! — каза Ойра-Ойра, като разтъркваше напрашените си очи. — Canst thou not come in by usual way decent people do? Sir.5 — добави той.
— Beg thy pardon6 — каза Мерлин самодоволно и с удовлетворение ме погледна. Сигурно съм бил бледен, защото много се уплаших от самозапалване.
Мерлин оправи проядената си от молци мантия, метна на масата връзката с ключовете и каза:
— Забелязахте ли, сърове, какво е времето?
— Според прогнозата — каза Роман.
— Именно, сър Ойра-Ойра! Именно според прогнозата!
— Полезно нещо е радиото — каза Роман.
— Аз радио не слушам — каза Мерлин. — Имам си свои методи.
Той разтърси полите на мантията си и се вдигна на метър от пода.
— Полилеят — казах аз, — по-внимателно.
Мерлин погледна полилея и ни в клин, ни в ръкав започна:
— Не мога да не си спомня, драги сърове, как миналата година ние с председателя на райсъвета другаря Переяславски…
Опра-Ойра сърцераздирателно се прозя, на мен също ми стана досадно. Мерлин вероятно би бил още по-лош от Вибегало, ако не беше толкова архаичен и самонадеян. Поради недоглеждането на някого той беше успял да се издигне до завеждащ отдел „Предсказания и пророчества“, защото във всички свои автобиографии пишеше за непримиримата си борба против империализма на янките още в ранното Средновековие, като прилагаше към тях нотариално заверени машинописни преписи на съответните страници на Марк Твен. По-късно беше отново върнат като завеждащ бюро „Предсказване на времето“ и сега, както и преди хиляда години, той се занимаваше с предсказване на атмосферните явления и с помощта на магически средства, и въз основа на поведението на тарантулите, засилването на ревматичните болки и стремежа на соловецките свини да се търкалят в калта или да излязат от къщата. Впрочем основен доставчик за неговите прогнози беше най-вулгариата радиокражба, която той извършваше с един детекторен приемател, според слуховете, задигнат още през двайсетте години от соловецката изложба на младите техници. Той беше голям приятел с Наина Киевна Горянина и заедно с нея се занимаваше с колекциониране и разпространяване на слухове за появяването в горите на гигантска космата жена и отвличането на една студентка от снежния човек на Елбрус. Говореше се също така, че от време на време той вземал участие в нощните бдения на Лисата планина заедно с Х. М. Вий, Хома Брут и други хулигани.
Ние с Роман мълчахме и чакахме кога той ще изчезне. Но той се уви в мантията си, разположи се удобно под полилея и започна своя, отдавна вече омръзнал на всички разказ, как той, Мерлин, и председателят на соловецкия райсъвет, другарят Переяславски, направили инспекторска обиколка из района. Цялата тази история беше чиста лъжа, бездарно и конюктурно преразказване на Марк Твен. За себе си той говореше в трето лице, а понякога се объркваше и наричаше председателя крал Артур.
— Значи председателят на райсъвета и Мерлин потеглиха на път и пристигнаха при пчеларя, героя на труда сър Отшелниченко, който беше добър рицар и знатен медосъбирач. И сър Отшелниченко докладва за своите трудови успехи и полекува малко сър Артур от радикулит с пчелна отрова. И сър председателят престоя там три дни и радикулитът му се успокои и те потеглиха на път и по пътя сър Ар… председателят каза: „Няма ми меча“. — „Не е беда — каза му Мерлин, — ще ти намеря меч“… И те стигнаха до едно голямо езеро, и видя Артур как от езерото се вдигна ръка…
В този момент иззвъня телефонът и аз радостно грабнах слушалката.
— Ало — казах аз. — Ало, слушам ви.
В слушалката нещо бърбореха и Мерлин продължаваше да гъгне: „И при Лежнев те срещнаха сър Пелинор, обаче Мерлин направи така, че Пелинор не забеляза председателя…“
— Сър гражданино Мерлин — казах аз. — Не може ли малко по-тихо? Нищо не чувам.
Мерлин млъкна с вид на човек, готов да продължи всеки момент.
— Ало — отново казах в слушалката.
— Кой на телефона?
— А вие кого търсите? — казах аз по стар навик.
— Стига с тези неща. Не се намирате на цирк, Привалов.
— Виноват, Модест Матвеевич. Дежурният Привалов слуша.
— Така трябва. Докладвайте.
— Какво да докладвам?
— Слушайте, Привалов. Вие пак се държите като не знам какъв. С кого разговаряте там? Защо на поста има външни лица? Защо в института се намират хора след завършване на работния ден?
— Това е Мерлин — казах аз.
— Изхвърлете го!
— С удоволствие — казах аз.
Мерлин, който без съмнение подслушваше, целият почервеня, каза: „Гр-рубиян!“ — и се стопи във въздуха.
— С удоволствие или без удоволствие не ме засяга. Но тук постъпи сигнал, че вие трупате върху масата поверените ви ключове, вместо да ги заключите в чекмеджето.
Вибегало му е донесъл, помислих си аз.
— Защо мълчите?
— Ще бъде изпълнено.
— В такъв аксепт — каза Модест Матвеевич. — Бдителността трябва да бъде на висота. Ясно ли е?
— Ясно.
