Модест Матвеевич каза: „Друго няма“ — и затвори.
— Добре — каза Ойра-Ойра, като закопчаваше зеления си балтон. — Ще вървя да отварям консерви и бутилки. Довиждане, Саша, пак ще се отбия за малко по-късно.
Втора глава
Аз слизах по тъмните коридори и после пак се изкачвах нагоре. Бях сам; крещях, по никой не ми отговаряше; бях сам в тази просторна и заплетена като лабиринт къща.
Натъпках ключовете в джобовете на сакото и тръгнах да направя първата обиколка. По парадното стълбище, което, доколкото си спомням, беше използувано само веднъж, когато институтът беше посетен от една царствена особа от Африка, слязох в просторното фоайе, украсено с многовековни наслоения от архитектурни излишсства, и надникнах през прозорчето на портиерската стая. Там във фосфоресциращата мъгла се мяркаха двата макродемона на Максуел. Те играеха на най-елементарната от всички игри — на „ези-тура“. През цялото си свободно време те се занимаваха само с това — огромни, тромави, неописуемо грозни; облечени в извехтели ливреи, те най-миого приличаха на колония от полимелиолитен вирус под електронен микроскоп. Както се полагаше на демони на Максуел, те цял живот се занимаваха с отваряне и затваряне на врати. Бяха опитни, добре дресирани екземпляри, но единият от тях, онзи, който управляваше изхода, беше вече достигнал възраст за пенсия, която се равняваше на възрастта на галактиката, и от време на време се вдетиняваше и започваше да върши щуротии. Тогава някой от отдел „Техническо обслужване“ навличаше скафандъра, вмъкваше се в портиерската, напълнена със сгъстен аргон, и вразумяваше стареца.
Следвайки инструкцията, аз омагьосах и двамата, тоест затворих каналите за информация и заключих въвеждащо-извеждащите инсталации. Демоните не реагираха, в момента това не ги интересуваше. Единият печелеше, а другият съответно губеше и това ги тревожеше, защото нарушаваше статистическото равновесие. Затворих прозорчето с капака и обиколих фоайето. Във фоайето беше влажно, полутъмно и шумно. Зданието на института беше изобщо доста старо, но изграждането му е започнато изглежда от фоайето. По плесенясалите кьошета се белееха мъждиво кости на приковани скелети, някъде равномерно капеше вода, в нишите между колоните в неестествени пози стърчаха статуи с ръждясали ризници, вдясно от входа до стената се издигаше грамада парчета от древни идоли, на върха на тази купчина стърчаха гипсови крака с ботуши. От почернелите портрети под тавана строго гледаха мастити старци, в чиито лица можеха да се открият познатите черти на Фьодор Симеонович, на другаря Жан Жакомо и другите майстори. Много отдавна всичките тези архаични вехтории трябваше да се изхвърлят, да се пробият прозорци в стените и да се създадат отвори за слънчевата светлина, но всичко беше заприходено, инвентаризирано и лично Модест Матвеевич беше забранил да се разхищава.
По капителите на колоните и в лабиринтите на исполинския полилей, който висеше от тавана, шумоляха прилепи и летящи кучета. С тях водеше борба Модест Матвеевич. Поливаше ги с терпентин и креозот, посипваше ги с ДДТ, пръскаше ги с хексалрона и те загиваха с хиляди, но се възраждаха с десетки хиляди. Те мутираха, появяваха се пеещи и разговарящи издънки, потомците на най-древните родове се хранеха сега изключително с пиретрум, смесен с хлорофос, а институтският кинооператор Саня Дрозд се кълнеше, че с очите си е видял веднъж тук прилеп, който като две капки вода си приличал с другаря кадровик.
В една дълбока ниша, от която лъхаше студ и смрад, някой запъшка и раздрънка вериги. „Стига с тези работи — строго казах аз. — Каква е тази мистика! Как не ви е срам!…“ Шумът в нишата стихна. Оправих грижливо изкривения килим и се изкачих по стълбището.
Както е известно, отвън институтът изглеждаше двуетажен. Всъщност той имаше най-малко дванадесет етажа. По-нагоре от дванадесетия чисто и просто никога не бях се качвал, защото постоянно поправяха асансьора, а пък още не умеех да летя. Фасадата с десет прозореца, както повечето фасади, също беше зрителна измама. Вдясно и вляво от фоайето институтът се простираше най-малко на километър и въпреки това абсолютно всички прозорци гледаха към същата малко крива улица и към същото здание-хамбар. Това страшно много ме учудваше. Отначало непрекъснато тормозех Ойра-Ойра да ми обясни как е съвместимо това с класическите или поне с релативистичните представи за свойствата на пространството. От обясненията нищо не разбрах, но постепенно свикнах и престанах да се учудвам. Бях абсолютно убеден, че след десет-петнадесет години всеки ученик по-добре ще се ориентира в общата теория на относителността, отколкото съвременният специалист. Няма да има нужда да разбира как става изкривяването на пространството и времето, трябва само тази представа още от детинство да влезе в бита и да стане нещо обичайно.
Целият първи етаж беше зает от отдел „Линейно щастие“. Тук беше царството на Фьодор Симеонович, тук ухаеше на ябълки и иглолистни гори, тук работеха най-красивите момичета и най-славните момчета. Тук нямаше мрачни фанатици, познавачи и адепти на черната магия, тук никой не скубеше с пъшкане и с болезнени гримаси косми от себе си, никой не изричаше заклинания, подобни на неприлични скоропоговорки, не вареше живи жаби и врани в полунощ, при пълнолуние, на Еньовден или на нещастни дати. Тук се работеше за оптимизма. Тук се правеше всичко възможно в рамките на бялата, субмолекулярна и инфраневронова магия да се повиши жизненият тонус на всеки отделен човек и на цели човешки колективи. Тук се кондензираше и разпространяваше по целия свят весел и беззлобен смях; разработваха се, изпробваха се и се внедряваха модели на поведение и отношения, укрепващи приятелството и разрушаващи враждите; отделяха се чрез изпарявало и се сублимираха екстракти от мъкоутолители, които не съдържаха нито една молекула алкохол или други наркотици. Сега тук се подготвяше за практическо изработване портативна универсална злоботрошачка и се разработваха нови марки най-редки сплави от ум и доброта.
Отключих вратата на централната зала и застанал на прага, се полюбувах как работи гигатският дестилатор на „Детски смях“, които приличаше донякъде на генератора на Ван де Грааф. Но за разлика от генератора той работеше напълно безшумно и около него се носеше приятна миризма. Според инструкцията, трябваше да завъртя два големи бели ключа па пулта, за да угасне златното сияние в залата, за да стане тъмно, студено и неподвижно — накъсо казано, инструкцията изискваше да изолирам тока в даденото производствено помещение. Но аз дори не се поколебах, дръпнах се в коридора и заключих подире си вратата. Струваше ми се просто кощунство да спирам тока където и да било в лабораториите на Фьодор Симеонович.
Тръгнах бавно по коридора, разглеждах забавните картинки по вратите на лабораториите и на ъгъла срещнах домашния дух Тихон, който рисуваше и всяка нощ сменяше тези картинки. Ръкувахме се. Тихон беше славен домашен дух от Рязанска област, заточен от Вий в Соловец заради някакво провинение: не бил се поздравил с някого или пък отказал да яде варена усойница… Фьодор Снмеонович го беше прикоткал, беше го излекувал от застарял алкохолизъм и по този начин той си беше останал тук, на първия етаж. Рисуваше отлично, в стила на Бидструп, и сред местните домашни духове се славеше като разумен и трезвен.
Канех се вече да се кача на втория етаж, но си спомних за вивариума и тръгнах към мазето. Надзирателят на вивариума, възрастният освободен върколак Алфред, пиеше чай. Като ме видя, той се опита да скрие чайника под масата, счупи чашата, изчерви се и наведе очи. Стана ми жал за него.
— Честит празник — казах аз, като се престорих, че нищо не съм забелязал.
Той се изкашля, закри уста с ръка и прегракнало ми отвърна:
— Благодаря. И на вас също.
— Всичко ли е наред? — попитах аз, оглеждайки клетките и боксовете.
— Бриарей си счупи един пръст — каза Алфред.
