— Как така?
— Ами че така. На осемнадесетата дясна ръка. Чоплеше си носа, завъртя се несръчно — страшно тромави са тези хекатонхейри — и го счупи.
— Тогава трябва ветеринар — казах аз.
— Ще мине и без него! Да не му е за пръв път…
— Не, не бива така — казах аз. — Я да видим.
Навлязохме навътре във вивариума покрай кафези с харпии, които ни съпровождаха с мътни сънени очи, покрай клетката на Лернейската хидра, мрачна и неразговорчива през това време на годината… Хекатонхейрите, сторъките и петдесетглави братя-близнаци, първородни рожби на Небето и Земята, се намираха в обширна бетонирана пещера, запречена с дебели железни прътове. Хиес и Кот спяха, оплетени на възли, от които стърчаха сини бръснати глави със затворени очи и космати отпуснати ръце. Бриарей се мъчеше. Клекнал, притиснат до решетката и пъхнал между прътовете ръката с болния пръст, той я придържаше със седем други ръце. С останалите деветдесет и две ръце се държеше за прътовете и подпираше главата си. Някои от главите спяха.
— Как е? — попитах жалостиво. — Боли ли?
Будните глави заломотиха на елински и събудиха една глача, която знаеше руски.
— Страшно боли — каза тя. Останалите глави притихнаха и се вторачиха в мене със зяпнали уста.
Прегледах пръста. Пръстът беше мръсен и подут, но съвсем не беше счупен. Беше просто изкълчен. В нашата спортна зала такива травми се лекуваха без всякакъв лекар. Вкопчих се в пръста и го дръпнах към себе си с всичка сила. Бриарей изрева и с петдесетте си гърла и се просна по гръб.
— Няма, няма — казах аз, изтривайки ръката си с носната си кърпичка — Готово, готово…
Подсмърчайки с носовете си, Бриарен започна да разглежда пръста. Задните глави любопитно протягаха шии и нетърпеливо хапеха за ушите предните да не им пречат. Алфред се усмихваше.
— Полезно е кръв да му се пусне — каза той с отдавна забравен израз на лицето, после въздъхна и добави: — Но каква ли кръв има, само името й кръв. С една дума — дух.
Бриарей стана. Петдесетте глави блажено се усмихнаха. Помахах му с ръка и си тръгнах обратно. Позастоях се малко при Кошчей Безсмъртния. Великият негодник обитаваше комфортна самостоятелна клетка с килими, с климатична инсталация, рафтове за книги. По стените на клетката бяха окачени портретите на Чингисхан, Химлер, Екатерина Медичи, на един от Боржиите и може би на Голдуотър или на Маккарти. Кошчей с лъскав халат, кръстосал крака, седеше пред огромен пюпитър и четеше офсетовото издание на „Чукът на вещиците“. При четенето правеше с дългите си пръсти неприятни движения — сякаш нещо завинтваше или мушкаше, или дереше. Тон лежеше в безкраен предварителен затвор, докато се водеше безкрайно предварително следствие за безкрайните му престъпления. В института много го ценяха, защото между другото, го използуваха за някои уникални експерименти и като преводач при разговорите със Змей Горянин. (Самият Змей Горянин беше затворен в старото машинно отделение, откъдето се чуваше металическото му хъркане и мучене насън.) Стоях и си мислех, че дори ако в една безкрайно отдалечена от нас точка във времето Кошчей бъде осъден, съдиите, които и да са те, ще изпаднат в твърде странно положение: невъзможно е да се изпълни смъртна присъда над безсмъртен престъпник, а пък ако се вземе предварителният затвор, той ще е излежал вечната си присъда…
В този момент някой ме хвана за крачола и един пиянски глас каза:
— Ей, я ела, търсим четвърти!
Успях да се отскубна. Трима върколаци в съседния кафез лакомо ме гледаха, притиснали сивите си муцуни до металната решетка, през която течеше ток от двеста волта.
— Ръката ми смаза, очилат дангалак! — каза единият.
— Ами ти не пипай — казах аз. — Тояга ли искаш?
Дотича Алфред, който плющеше с камшика, и върколаците се завряха в тъмното кьоше, където веднага захванаха да се псуват мръсно и да шибат саморъчно направени карти.
Казах на Алфред:
— Добре. Според мене, всичко е наред. Ще продължа обхода.
— Добър път — отвърна Алфред зарадван.
Когато се изкачвах по стълбите, чух дрънченето и бълбукането на чайника.
Надникнах в машинната зала и погледах как работи енергогенераторът. Институтът не зависеше от градските източници на енергия. Вместо това след уточняване принципа на детерминизма беше решено като източник на безплатна механична енергия да се използува добре известното Колело на Фортуна. Над циментовия под се издигаше съвсем мъничък сектор от блестящо полираната шина на гигантското колело, чиято ос на въртенето се намираше някъде в безкрайността, поради което шината приличаше на най- обикновена лента от конвейер, който излизаше от едната степа и влизаше в другата. По едно време беше станало мода да се защищават дисертации за уточняване радиуса на кривата на Колелото на Фортуна, но тъй като всички тези дисертации даваха резултат с крайно малка точност, средно десет мегапарсека, Научният съвет на института взе решение да се прекрати разглеждането на дисертационни трудове на тази тема дотогава, докато създаването на трансгалактически съобщителни средства не позволи да се разчита на съществено увеличаване на точността.
Няколко беса от обслужващия персонал си играеха с колелото — скачаха на шината, возеха се до стената, слизаха от нея и хукваха обратно. „Стига с тези неща — казах аз, — да не се намирате в цирк.“ Те се скриха зад кожусите на трансформаторите и взеха да ме замерват оттам със сдъвкани топки хартия. Реших да не се захващам със сукалчета, минах покрай пултовете и като се убедих, че всичко е наред, качих се на втория етаж.
Тук беше тихо, тъмно и прашно. Пред ниската открехната врата, опрян на дълга кремъклийка, дремеше стар и грохнал войник с мундир от Преображенския полк и триъгълна шапка. Тук се помещаваше отдел „Отбранителна магия“, сред сътрудниците на който отдавна вече нямаше нито една жива душа. Всички наши старци, с изключение може би на Фьодор Симеонович, на времето си бяха платили данък на увлечението по този раздел от магията. Бен Бецалел успешно беше използувал Голем при дворцовите преврати — равнодушното към подкупи и неуязвимо за отровните, глиненото чудовище охранявало лабораториите и наред с това и императорската съкровищница. Джузепе Балзамо беше създал първия в историята самолетен ескадрон от метли, който се беше проявил много добре по бойните полета през Стогодишната война. Но ескадронът се беше разпаднал много бързо: част от вещиците се бяха изпоженили, а другите се бяха повлекли след тежките кавалерийски полкове като търговки. Цар Соломон хванал и омагьосал няколко десетки ифрита и скалъпил от тях самостоятелен изтребително-противослонов огнехвъргачен батальон. Младият Кристобал Хунта довел в дружината на Карл Велики един китайски дракон, дресиран за лов на маври, но като научил, че императорът се стяга да воюва не с маврите, а със сродните баски, изпаднал в ярост и дезертирал. През цялата история на войните разни магьосници предлагали да се използуват в боя вампири (за нощно бойно разузнаване), василиски (за поразяваме на противника до пълно вцепеняване), летящи килими (за хвърляне на нечистотии над неприятелските градове), вълшебни мечове с различни качества (за компенсация на малобройността) и много други неща. Обаче след Първата световна война, след появата на Дебелата Берта, на танковете, иприта и хлора, отбранителната магия беше започнала да запада. От отдела беше започнало масово бягство на сътрудници. Най-много се беше задържал там някой си Питирим Шварц, бивш монах и изобретател на подпорката за мушкета, конто всеотдайно работел над един проект за джин-бомбардировки. Същността на проекта била да се хвърлят над противниковите градове бутилки с джинове, държани затворени най-малко три хиляди години. Много добре се знае, че джинът в свободно състояние може само или да разрушава градове, или да строи дворци. Добре дресираният джин (разсъждавал Питирим Шварц), след като се освободи от бутилката, няма да вземе да строи дворци и на противника ще му стане горещо. Известна пречка за осъществяването на този замисъл бил недостатъчният брой бутилки с джинове, но Шварц се надявал да попълни резервите си чрез дълбоко прочесване на Червено и Средиземно море. Говори се, че след като научил за водородната бомба и бактериологическата война, старецът Питирим се побъркал, раздал джиновете, които имал, по отделите и се оттеглил да изследва смисъла на живота при Крнстобал Хунта. Оттогава никой никога не го беше виждал.
Когато спрях на вратата, войникът ме погледна с едното око и избоботи: „Забранено е, движение, моля!…“ — и отново задряма. Огледах празната стая, отрупана с парчета чудновати модели и късове неграмотни чертежи, бутнах с върха на обувката търкалящата се до входа папка с размазан щемпел
