„Абсолютно секретно. Преди прочитане да се изгори.“ и отминах. Тук нямаше нищо за изолиране от ток, а що се отнася до самозапалването, всичко, което можеше да се самозапали, беше се самозапалило преди много години.
На същия етаж се помещаваше и книгохранилището. То беше малко, мрачно, прашно помещение, подобно на фоайето, но доста по-широко. По повод неговите размери се говореше, че навътре, на около половин километър от входа, покрай рафтовете водело доста хубаво шосе, маркирано с километражни стълбове, Ойра-Ойра беше стигнал до знак „19“ а нахаканият Витка Корнеев, търсейки техническата документация на дивана-транслатор, беше намерил бързоходни ботуши и стигнал до знак „124“. Можел да отиде и по-нататък, но една бригада данаиди с ватенки и каменарски чукове му преградила пътя. Под надзора на дебеломуцунестия Каин те разбивали асфалта и нареждали някави тръби. Научният съвет много пъти беше повдигал въпроса покрай шосето да се построи линия с високо напрежение, та абонатите на книгохранилището да се пренасят по жици, обаче всички позитивни предложения се сблъскваха с липсата на средства.
Книгохранилището беше натъпкано с изключително интересни книги на всички езици в света и в историята, от езика на атлантите до пиджин-инглиш. Но мене там най-много ме заинтересува многотомното издание на „Книгата на съдбите“. „Книгата на съдбите“ се печаташе с петит на най-фина оризова хартия и съдържаше в хронологичен ред горе-долу пълни данни за 73’619’024’511 разумни хора. Първият том започваше с питекантропа Аъуъхх (Род. 2 авг. 965, 543 г. пр.н.е., ум. 13 ян. 965, 522 г. пр.н.е. Родители рамапитеци. Жена рамапитек. Деца: самецът Ад-Амм, самката Е-Уа. Скитал с трима рамапитеци по Драратск. долин. Ял, пил и спал славно. Провъртял първата дупка в камък. Изяден от пещерн. мечк, по време на лов). Последен в последния том на редовното издание, излязло миналата година, се водеше Франсиско-Кетано- Августин-Лусия-и-Мануел-и-Хосефа-и-Мигел-Лука-Карлос-Педро-Тринидад. (Род. 16 юли 1491 г. от н.е., ум. 17 юли 1491 г. от н.е. Родители: Пердо-Карлос-Лука-Мигел-и-Хосефа-и-Мануел-и-Лусия-Августин-Каетано- Франснско-Тринядад и Мария Тринидад (вж.) Португалец. Анацефал. Кавалер на ордена на Светия дух, гвардейски полковник.)
От карето накрая личеше, че „Книгата на съдбите“ излиза в тираж 1 (един) екземпляр и този последен том е бил подписан за печат още по време на полетите на братя Монголфие. Очевидно с цел да удовлетвори някак си нуждите на съвременниците издателството беше започнало издаването на срочни извънредни издания, в които се отбелязваха само годините на раждането и годините на смъртта. В едно от тези издания намерих и своето име. Обаче поради бързането в тези издания бяха направени маса печатни грешки и аз с изненада научих, че ще умра в 1611 година. В осемте тома със забелязани печатни грешки до моето име още не бяха стигнали.
Издаването на „Книгата на съдбите“ беше под редакцията на специална група от отдел „Предсказания и пророчества“. Отделът беше западнал, занемарен и все не можеше да се оправи след краткотрайното владичество на сър гражданина Мерлин и институтът много пъти беше обявявал конкурс за попълване на вакантната длъжност завеждащ отдел и всеки път за конкурса подаваше молба един-единствен човек — самият Мерлии.
Научният съвет добросъвестно разглеждаше молбата и благополучно го проваляше — с четиридесет и три гласа „против“ и един „за“. (Мерлин по традиция също беше член на Научния съвет.)
Отдел „Предсказания и пророчества“ заемаше целия трети етаж. Минах покрай вратите с табелки „Група гледане на кафе“, „Група авгури“, „Група питии“, „Синоптична група“, „Група пасианси“, „Соловецки оракул“. Не ми се наложи никъде да изключвам ток, тъй като в отдела се работеше на свещи. На вратата на синоптичната група вече се беше появил пресен надпис с тебешир: „Темна вода в облацех“. Всяка сутрин Мерлин, проклинайки интригите на завистниците, изтриваше надписа с мокър парцал и всяка нощ той се появяваше отново. Изобщо никак не ми беше ясно на какво се крепеше авторитетът на отдела. От време на време сътрудниците изнасяха доклади на теми, като „Относно израза на очите на авгура“ или „Предсказвателните свойства на кафето «мока», реколта 1926 година“. Понякога групата на питиите успяваше да предскаже нещо правилно, но всеки път питиите изглеждаха толкова изненадани и уплашени от успеха си, че целият ефект отиваше на вятъра. У-Янус е крайно деликатен човек, но както много пъти беше отбелязвано, всеки път, когато присъствуваше на заседанията на семинара на питиите и автурите, не можеше да сдържи неопределената си усмивка.
На четвъртия етаж най-после се намери работа за мене: угасих светлината в килиите на отдел „Вечна младост“. Младежи в отдела нямаше и тези старци, страдащи от хилядолетна склероза, постоянно забравяха да угасят лампите. когато си отиваха. Впрочем подозирам, че работата тук не е само в склерозата. Мнозина от тях и досега се страхуваха да не ги удари ток. Те все още наричаха електрическите влакове тренове.
В лабораторията по сублимация между дългите маси бродеше, прозявайки се с ръце в джобовете, унил модел на вечно млад юноша. Неговата двуметрова побеляла брада се влачеше по пода и се закачаше за краката на столовете. За всеки случай прибрах в шкафа оставената на столче бутилка с царска водка и тръгнах към своята електронна зала.
Тук се намираше моят „Алдан“. Порадвах му се мъничко: какъв е строен, красив и как тайнствено проблясва! В института хората имаха най-различно отношение към нас. Счетоводството например ме посрещна с отворени обятия и главният счетоводител със сдържана усмивка веднага ме обсипа с уморителни изчисления на работната заплата и рентабилността. Жан Жакомо, завеждащ отдел „Универсални метаморфози“, отначало също се зарадва, но след като се убеди, че „Алдан“ не може да изчисли дори елементарната трансформация на кубик олово в кубик злато, изстина към моята електроника и ни удостояваше само с редки и случайни задачи. Затова пък от неговия подчинен и любим ученик Витка Корнеев нямаше отърваване. И Ойра-Ойра постоянно стоеше на главата ми със своите костеливи задачи из областта на ирационалната математика. Кристобал Хунта, конто обичаше във всичко да бъде пръв, започна редовно нощем да включва машината към своята централана нервна система, та на другия ден в главата му нещо непрекъснато бръмчеше и щракаше, а обърканият „Алдан“, вместо да пресмята по двоичната система, по неразбираем за мене начин преминаваше на древната шестдесетерична система, отгоре на това променяше логиката и напълно отричаше принципа на изключеното трето. А пък Фьодор Симеонович се забавляваше с машината като дете с играчка. Той можеше с часове да си играе с нея на чифт-тек, учеше я на японски шахмат, а за да стане по-интересно, вкара в машината нечия безсмъртна душа — впрочем доста жизнерадостна и работлива. Янус Полуектович (вече не помня дали А или У) се възползува от машината само веднъж. Донесе мъничка полупрозрачна кутийка и я свърза с „Алдан“. Само десетина секунди след включването на тази приставка всички бушони в машината изгоряха, след което Янус Полуектович се извини, прибра си кутийката и си отиде.
Но въпреки всички дребни пречки и неприятности, въпреки че одушевеният сега „Алдан“ понякога изкарваше отпред надпис: „Мисля. Моля да не ми се пречи“, въпреки липсата на запасни блокове и на чувството за безпомощност, което ме обземаше, когато се искаше да направя логичен анализ на „неконгруентната трансгресия в пси-полето при инкуб-преобразование“ — въпреки всичко това, тук беше необикновено интересно да се работи и аз се гордеех, че съвсем очевидно съм потребен. Аз направих всички изчисления в труда на Ойра-Ойра за механизма на наследствеността при биполярните хомункулуси. Аз съставих за Витка Корнеев таблици за напрежението в М-полето на дивана транслатор в деветомерното магопространство. Правех калкулациите на най-икономичното транспортиране на еликсира „Детски смях“. Изчислих дори вероятното решение на пасиансите „Големият слон“, „Държавната дума“ и „Гробът на Наполеон“ за шегобийците от групата пасианси и направих всички квадратури на числения метод на Кристобал Хунта, заради което той ме научи да изпадам в нирвана. Бях доволен, времето не ми стигаше и животът ми беше изпълнен със смисъл.
Беше още рано, едва седем часа. Включих „Алдан“ и поработих малко. В девет вечерта се сепнах, изключих със съжаление тока в електронната зала и се отправих към петия етаж. Виелицата още не стихваше. Беше истинска новогодишна виелица. Тя виеше и пищеше в старите изоставени комини, навяваше преспи под прозорците, бясно дърпаше и разклащаше редките улични лампи.
Минах през територията на администратнвно-стопанския отдел. Вратата на приемната на Модест Матвеевич беше залостена с кръстосани железни релси, а отстрани с голи саби стояха двама едри ифрита с
