започваше да строи дворци и веднага ги разрушаваше, след това най-после се предаде и треперейки от тока, жално зави:
— Хайде стига, спрете, няма вече… Ох, ох, ох… Нали виждате, вече съм съвсем кротък…
Пред пулта за електрическо изпразване стояха спокойни немигащи младежи, всички до един дубли. А оригиналите се бяха струпали около вибростанока, поглеждаха си часовниците и отваряха бутилки.
Отидох при тях.
— А, Сашка!
— Сашенция, казват, че си бил дежурен днес… Ще се отбия за малко при теб в залата.
— Ей, я някой да му направи чаша, че ръцете ми са заети.
Бях шашарднсаи и не забелязах кога в ръката ми се появи чаша. Тапите изгърмяха в щитовете на Джан бен Джан и със съскане се разля студено шампанско. Мълниите стихнаха, джинът престана да скимти и започна да души. В същата секунда Кремълският часовник започна да бие дванадесет.
— Момчета! Да живее понеделник!
Чашите се вдигнаха. После някой, разглеждайки бутилката, каза:
— Кой прави виното?
— Аз!
— Не забравяй утре да го платиш.
— Какво? Още една бутилчица ли?
— Стига, ще се простудим.
— Хубав джин хванахме… Малко е нервен.
— На харизан кон…
— Нищо, ще лети и хоро ще играе. Ще направи 40 кръга, пък после да върви където ще със своите нерви.
— Момчета — плахо казах аз. — Вън е нощ… и празник. Да бяхте се разотишли.
Погледнаха ме, потупаха ме по рамото и ми казаха: „Нищо, всичко ще мине“ — и на тълпа тръгнаха към кафеза… Дублите дръпнаха единия от щитовете, а оригиналите заобиколиха сериозни джина, хванаха го здраво за ръцете и за краката и го повлякоха към вибростанока. Джинът страхливо нареждаше и неуверено им предлагаше съкровищата на земните царе. Стоях самичък настрани и наблюдавах как го стягат с ремъци и прикрепват към разни части от тялото му микропредавачи. След това аз побутнах щита. Беше огромен и тежък, надупчен от ударите на кълбовидните мълнии и на места обгорял. Щитовете на Джан бен Джан бяха направени от седем драконови кожи, слепени с жлъчка на отцеубийци и пригодени за пряко попадение на мълния. На всеки щит с тапицерски гвоздейчета бяха заковани тенекиени инвентарни номера. Теоретически на лицевата страна на щитовете трябваше да бъдат изобразени всички знаменити битки от миналото, а на опаката всички велики битки от бъдещето. Но практически на лицевата страна на щита, пред които стоях, се виждаше нещо като реактивен самолет, щурмуващ автоколона. А опаката страна беше покрита с чудновати шарки и напомняше абстрактна картина.
Започнаха да разтърсват джина на вибростанока. Той се кискаше и пискаше: „Ох, гъдел ме е!… Ох, умирам…“ Върнах се в коридора. Коридорът миришеше на бенгалски огньове. Под тавана се въртяха фойерверки, удряха се в стените и оставаха подире си опашки от цветен дим, стрелкаха се ракети. Срещнах дубъла на Володя Почкин, който влачеше гигантска инкунабула с медни закопчалки, два дубъла на Роман Ойра-Ойра, които пъшкаха под грамадна тръбообразна стомана, след това самия Роман с купчина яркосини папки от архива на отдел „Недостъпни проблеми“, а след това свирепия лаборант от отдел „Смисъл на живота“, който водеше на разпит при Хунта стадо псуващи призраци с плащове на кръстоносци… Всички бяха забавни и сериозни.
Трудовото законодателство се нарушаваше недобросъвестно и аз почувствувах, че у мене е изчезнало всякакво желание да се боря с тези нарушения, защото в дванадесет часа на Новогодишната нощ, пробили си път през виелицата, тук бяха дошли хора, на които им беше по-интересно да доведат докрай или да започнат отначало някаква полезна работа, вместо да затъпяват от водка, безсмислено да си клатят краката, да играят на томбола и да се занимават с най-различни по лекота флиртове. Тук бяха дошли хора, на които им беше по-приятно да бъдат заедно, отколкото разделени, които не можеха да понасят разните му недели, защото в неделя им беше скучно. Магове, Хора с главна буква и техният девиз беше „Понеделник започва в събота“. Да, те знаеха разни заклинания, умееха да превръщат водата във вино и никой от тях не би се затруднил да нахрани с пет хляба хиляда души. Но те бяха магове не за това. То беше черупката, външното. Те бяха магове, защото твърде много знаеха, толкова много, че количеството у тях най-после беше преминало в качество. И те бяха влезли със света в други отношения, различни от тези на обикновените хора. Те работеха в Институт, който се занимаваше преди всичко с проблемите на човешкото щастие и смисъла на човешкия живот, но дори между тях никой не знаеше точно какво е щастие и къде именно е смисълът на живота. И те бяха възприели работната хипотеза, че щастието е в непрекъснатото опознаване на непознатото и смисълът на живота е пак в същото. Всеки човек в душата си е маг, но той става маг едва тогава, когато започне да мисли по-малко за себе си и повече за другите. Когато му става по-интересно да работи, отколкото да се забавлява в старинния смисъл на думата. И сигурно тяхната работна хипотеза беше близка до истината, защото така както трудът е превърнал маймуната в човек, точно така липсата на труд в много по-кратки срокове превръща човека в маймуна. Дори в нещо по-лошо от маймуната.
В живота ние не винаги го забелязваме. Безделникът и паразитът, развратникът и кариеристът продължават да ходят на задните си крайници, говорят си напълно членоразделно (макар че техните теми се стесняват до крайност). Що се отнася до тесните панталони и увлечението по джаза, по които едно време някои се опитваха да определят степента на маймуноподобието, доста бързо стана ясно, че те са присъщи на най-добрите магове.
В института беше невъзможно да се скрие регресът. Институтът даваше неограничени възможности за превръщане на човека в маг. Но той беше безнощаден към отстъпниците и ги заклеймяваше безпогрешно. Достатъчно беше сътрудникът да се отдаде поне за час на егоистични инстинктивни действия (а понякога дори само мисли) и той изведнъж уплашен забелязваше, че мъхът на ушите му става по-гъст. Това беше предупреждение. Така милиционерската свирка предупреждаваше за възможната глоба, така болката предупреждава за възможната травма. След предупреждението всичко зависеше от сътрудника. Човекът не може винаги и навсякъде да се бори със своите кисели мисли, затова именно е човек — преходна степен от неандерталеца към мага. Но той може да преодолява тези мисли и тогава запазва шансовете си. А може и да отстъпи, да махне ръка на всичко („Живеем само веднаж“, „Трябва да вземем от живота всичко“, „Нищо човешко не ни е чуждо“) и тогава му остава само един изход: колкото може по-скоро да се махне от института. Вън от института той може да си остане поне порядъчен еснаф, който честно, но без желание си изкарва хляба. Но хората трудно се решават да напуснат. В института е топло, приятно, работата е чиста, уважавана, добре платена, хората са прекрасни, а от срам никой не е умрял. И те се шляят, следени от състрадателни неодобрителни погледи по коридорите и лабораториите, ушите им покрити с твърде сива четина, тъпи, пелтечещи, явно оглупяващи. Но такива хора все още могат да бъдат съжалени, може да се направи опит да им се помогне. Има още надежда да им се върне човешкият лик.
Но има и други. Дебелооки, които много добре знаят къде зимуват раците. По свой начин дори твърде умни. По свой начин добри познавачи на човешката природа. Пресметливи и безпринципни, познали цялата сила на човешките слабости, те умеят от всяко зло да извлекат полза и в това отношение са неуморни. Те грижливо бръснат ушите си и много често изобретяват удивителни средства за унищожаване на окосмяването. И много често достигат значителни висоти и големи успехи в основната си задача — да изградят светло бъдеще само в едно отделно жилище и в една отделна градина, заградена от останалото човечество с бодлива тел…
Върнах се на поста си в приемната на директора, нахвърлях ненужните ключове в чекмеджето и прочетох няколко страници от класическото произведение на Я. П. Невструев „Уравнения по математическа магия“. Книгата се четеше като приключенски роман, защото беше изпълнена с поставени и неразрешени проблеми. Страшно ми се прииска да работя. И тъкмо най-сетне бях решил да плюя на дежурството и да отида при своя „Алдан“, когато по телефона се обади Модест Матвеевич.
Дъвчейки шумно, той сърдито попита:
— Къде ходите, Привалов? Трети път се обаждам, безобразие!
