— Между впрочем — каза Роман виско — от две минути се опитвам да го пасивизирам, но няма никакъв резултат.
— Аз също — каза Едик.
— Затова — каза Роман — много добре ще стане, ако някой от най-гнусливите се заеме с поправянето на конвейера. Като полумярка. Има ли тук още някой магист? Едик го виждам. Има ли друг. Корнеев! Виктор Павлович? Тук ли си?
— Няма го. Може би трябва да изтичаме за Фьодор Симеонович?
— Смятам, че засега не бива да го безпокоим. Все ще се справим. Едик, хайде заедно, съсредоточени.
— На какъв режим?
— На затормозване. Включително до тетанус. Момчета, който умее, да помага.
— Един момент — каза Едик. — Ами ако го повредим?
— Да, да — казах аз. — По-добре недейте. По-добре нека мене ме изяде.
— Бъди спокоен, бъди спокоен. Ще бъдем внимателни. Едик, хайде чрез докосване, с едно докосване.
— Започваме — каза Едик.
Стана още по-тихо. Кадаварът се въртеше в кацата, а навън приказваха и чукаха доброволците, които се занимаваха с конвейера. Мина една минута. Кадавърът излезе от кацата, избърса брадата си, погледна ни сънливо и изведнъж с ловко движение протегна ръката си невероятно далече и сграбчи последния самун хляб. След това шумно се оригна и се отпусна на облегалката на стола, скръстил ръце на огромния си подут корем. По лицето му се разля блаженство. Той пъшкаше и глупаво се усмихваше. Без съмнение беше щастлив така, както бива щастлив крайно умореният човек, когато най-после се довлече до жадуваното легло.
— Подействува му, струва ми се — с въздишка на облекчение каза някой сред тълпата.
Роман със съмнение сви устни.
— Нямам такова впечатление — учтиво каза Еднк.
— Може би му се е свършило самонавиването? — казах аз с надежда.
Стела жално заяви:
— Това е само временно отпускане… Пристъп на доволство. Скоро пак ще се събуди.
— Слабаци сте, магистри — каза един мъжествен глас. — Я ме пуснете да ида за Фьодор Симеонович.
Всички се спогледаха и неуверено се усмихнаха. Роман замислено си играеше с умклайдета, търкаляйки го на дланта си. Стела трепереше и шепнеше: „Какво ще стане? Саша, страх ме е!“ А пък аз ту излъчвах гърди, ту мръщех вежди и се борех със страшното си желание да се обадя на Модест Матвеевич. Страшно ми се искаше да сваля от себе си отговорността. Това беше слабост и аз бях безсилен пред нея. Сега виждах Модест Матвеевич в съвсем нова светлина. Бях убеден, че стига Модест Матвеевич да се появи тук и да ревне на таласъма: „Стига с тези работи, другарю Вибегало!“ — и таласъмът незабавно ще спре.
— Роман — казах небрежно, — смятам, че в краси случай си способен да го дематериализираш.
Роман се засмя и ме потупа но рамото.
— Не се плаши — каза той. — Това са дреболии. Само че не ми се ще да се залавям с Вибегало… От този не се страхувам, страхувам се от онзи! — той посочи втория котел, който кротко тракаше в ъгъла.
През това време кадавърът изведнъж неспокойно се размърда. Стела тихичко изписка и се притисна до мене. Очите на кадавъра се отвориха. Най-напред той се наведе и надникна в кацата. След това раздрънка празните кофи. После притихна и известно време стоя неподвижен. Изръзът на доволство върху лицето му се смени с израз на горчива обида. Той се надигна бързо, подуши, като мърдаше ноздри, масата и изплезил дълъг червен език, облиза трохите.
— Дръжте се сега, момчета — прошепна някои сред тълпата.
Кадавърът пъхна ръка в кацата, измъкна тавата, огледа я от всички страни и предпазливо отхапа единия край. Веждите мустрадалческисе вдигнаха. Той отхапа още едно парче и захруска. Лицето му посиня като от силно раздразнение, очите му станаха влажни, но той късаше парче по парче, докато не сдъвка цялата тава. Около минута седя замислен, проверявайки с пръсти зъбите си, после бавно огледа замръзналата тълпа. Погледът му беше лош — нещо преценяваше, нещо избираше. Володя Почкнн неволно каза: „Тихо де…“ И в този момент безизразните прозрачни очи се вторачиха в Стела и тя нададе вик, същия сърцераздирателен вик, превръщащ се в ултразвук, който бяхме вече чули с Роман в приемната на директора четири стажа по- надолу. Изтръпнах. Това нещо смути и кадавърът, той наведе очи и нервно забарабани с пръсти но масата.
Пред вратата се чу шум. Всички се размърдаха и през тълпата, разблъсквайки зазяпалите се и късайки ледунките от брадата си, се вмъкна Амвросий Амбруазовнч Вибегало. Истинският. От него миришеше на водка, на дрехи и студ.
— Драги! — развика се той. — Какво е това, а? Кел-сетуасион! Стела, какво, такова гледаш!… Къде е сельодката? Ами той има потребности!… И те растат!… Трябва да четеш моите трудове!
Той отиде при кадавъра и кадавърът веднага започна лакомо да го души. Вибегало му даде дрехата си.
— Потребностите трябва да се удовлетворяват! — говореше той и бързо щракаше ключовете върху пулта на конвейера. — Защо веднага не си му дала? Ох, тези ле фам, ле фам!… Кой каза, че е счупен? Изобщо не е счупен, а омагьосан, за да не може значи никой да го използува, защото, такова, всички имат потребност, а седьодкага е за модела…
На стената се отвори прозорче, конвейерът затрака и върху пода потече поток ароматни глави от сельодка. Очите на кадавъра светнаха. Той падна на четири крака, със ситен тръс препусна към прозорчето и започна да яде. Застанал до него Вибегало пляскаше с ръце, радостно подвикваше и от време на време в изблик на чувства започваше да чеше кадавъра зад ухото.
Тълпата с облекчение въздъхна и се размърда. Вибегало бе довел двама кореспонденти от областния вестник. Кореспондентите бяха познати — Г. Проницателни и Б. Питомник. Те също миришеха на водка. Засвяткаха светкавици и кореспондентите започнаха да фотографират и записват в бележниците си. Г. Проницателни и Б. Питомник бяха се специализирали по науката. Г. Проницателни беше се прочул с фразата: „Орд пръв погледна към звездното небе и забеляза, че галактиката се върти“. Той беше направил литературна обработка на разказа на Мерлин за пътешествието с председателя на райсъвета и интервюто, взето (поради неграмотността му) от дубъла на Ойра-Ойра. Интервюто имаше заглавие „Човек с главна буква“ и започваше с думите: „Като всеки истински учен той не приказваше много…“ Б. Питомник използуваше Вибегало. Неговите бойки очерци за самообуващата се обувка, за самоскубещо- самотоварещите се в камиони моркови и за други проекти на Вибегало бяха известни в цялата област. А статията „Вълшебникът от Соловец“ беше се появила дори в едно от столичните списания.
Когато у кадавъра настъпи следващият пристъп на доволство и той задряма, дотичалите лаборанти на Вибегало, изтръгнати с корен от новогодишните трапези и поради това твърде недружелюбни, бързо го облякоха с черен кюстюм и му сложиха стол да седне. Кореспондентите изправиха Вибегало до него, сложиха ръцете му върху раменете на кадавъра и насочили обективи, го помолиха да продължи.
— Кое е главното? — с готовност заяви Вибегало. — Главното е човекът да бъде щастлив. Отбелязвам в скоби: щастието е човешко понятие. А какво представлява човекът, философски казано? Човекът, другари, е хомо сапиенс, който може да иска. Може, такова, всичко, което иска, а иска всичко, което може. Неспа, другари? Ако той, тоест човекът, може всичко, което иска, а иска всичко, което може, следователно той е щастлив. Така именно ще го определим. Какво виждаме тук пред себе си? Виждаме модел. Но този модел, другари, иска и това вече е добре. Така да се каже, екселан, ексви, шарман. И още нещо, другари, сами виждате, че той може. И това е още по-добре, защото щом е така, той… значи е щастлив. Налице е метафизически преход от нещастие към щастие. И това не може да ни учудва, защото хората не се раждат щастливи, а, такова, стават щастливи. Ето той сега се събужда… Той иска. И затова засега е нещастен. Но той може и посредством това „може“ се извършва диалектическият скок. Ето, ето!… Гледайте! Видяхте ли как може? Ах, мили мой, ах, радост моя… Ето, ето, гледайте как може! Десетина-петнадесет минути може… Вие, другарю Питомник, оставете фотоапаратчето, пък вземете киноапаратче, тъй като тук имаме процес… тук всичко е в движение! При нас покоят, както би трябвало да бъде, е относителен, движението е
